Media Times Review    Google   
___









Книги
 май 2004

“Една седмица в рая”
(откъс)
 
Лятото на 1991. Владко и Теодора пристигат в Берлин за пръв път след падането на стената. Един малко безсмислен спор ги довежда на гробищата, където ги наблюдаваме в следната сцена:
 
Тишина. В центъра на Берлин. Ако някой им го беше казал по-рано, Владко и Теодора сигурно щяха да помислят, че ги задява. А сега се разхождат омаяни, хванати за ръка – и дори лека-полека забравят за какво точно са дошли, толкова е хубаво тук.
Заобикаля ги огромен парк, пълен с достолепни паметници. Всичко е потънало в зеленина – пищна, дъхава и дива, съвсем не като в обикновените немски паркове, подстригани и фризирани като пудели, чак да ти се отще от управлявана красота. Има нещо много истинско в цялата атмосфера – дърветата растат толкова нагъсто, че сянката им покрива и последното кътче в гробищата, див бръшлян е опасал всичко, а пространствата покрай алеите са пълни със свободно растящи треви и цветя, направо да си легнеш и се отъркаляш, ако само не беше толкова много коприва. Впрочем, те очевидно не са единствените, които се чувстват привлечени от дебелия зелен килим – тук-там се виждат групички от хора, заети със съвсем светски, някак неподходящи за такова място занимания: тук младежи тихичко дрънкат на китара, там млада майка е разголила гръд и кърми бебето си, на друго място възрастна двойка разменя жадни целувки, ще речеш, че им е за пръв път … „Пъстър свят“, мисли си Владко. „Кой ти е мислил, че едно гробище може да бъде толкова приятно и примамливо място? Че и свободно от ограничения.“ Той си припомня малкото провинциално гробище, където почива баща му – пълно със забрадени бабички, които оглеждат изпод вежди всеки новодошъл, ще речеш, че мястото им принадлежи по наследство … „Но така е у нас“, продължава той, „всички се дебнем едни други, не дай боже някой да подаде глава по-нависоко, тозчас отвсякъде ще го наскачат поборници за ред и равенство. Не че не ни се иска да бъдем по-различни от другите, и ние сме хора като всички, но у нас за такова нещо бият, братко. Бият по принцип, не от злоба, но то пак същото си боли.“
– Хе, това пък какво е? – Теодора го измъква от забвението, дърпайки го към една от страничните алеи. Охо, тук работата не изглежда добре: група полицаи опъват между дърветата цветни ленти, обграждайки един участък, където очевидно се е случило нещо. Навсякъде щъкат хора с фотоапарати, проблясват светкавици, млада дама в строг костюм, цялата професионален патос, говори нещо пред телевизионна камера.
– Не знам, но не ми харесва особено – мърмори Владко, предпазлив както винаги. – Дали не се врем сами между шамарите?
– Не се безпокойте, нищо няма да ви се случи – дочува се иззад гърбовете им глас, говорещ български, но с ясно доловим акцент. – Престъпниците отдавна са изчезнали, полицаите само отбиват номера.
Сепнати, двамата се обръщат и се вторачват в симпатичната възрастна дама, която се намира току зад гърбовете им – зазяпани в навалицата, те очевидно не са я забелязали. Пък и, откровено казано, в нея няма нищо забележително – средна фигура, нито пълна, нито пък изящна; сива, средно дълга коса, пусната свободно, без претенции за фризура; простичка, практична рокля; голяма чанта, подходяща за всичко … Ако не беше ги заговорила, те сигурно така и не биха я забелязали, толкова естествено тя се вписва в спокойствието на онова, което ги заобикаля.
– Приятно ми е, Хана Зингер – представя се госпожата и протяга ръка. – Извинете, че ви заговорих така направо, но тук толкова рядко срещам българи.
Владко и Теодора се представят, все още малко объркани, после засипват Хана с въпроси. Какво е това, какво се е случило? Защо гробището е пълно с полиция и журналисти, за какви престъпници става дума?
– Вие сигурно не живеете в Германия – отбелязва тя безпристрастно, а след това обяснява:
– Виждате ли преобърнатите паметници, ей там? Това са еврейски гробове.
Тя спира за момент, изчаквайки да види дали са я разбрали, после продължава:
– В Германия, както сигурно знаете, евреите притежават един … малко особен статус. Всичко, което е свързано с нас – защото аз също съм еврейка, позволете ми да забележа –, е обект на особено, подчертано внимание. Особено когато става дума за пробуждане на призраците от миналото. – Тя с усилие поема дъх, едва сега двамата забелязват, че дишането й е неравномерно и трудно, очевидно я измъчва някаква астматична болест. – Тези паметници са били … а-а-а, geschandet, не мога да си спомня как се казва на български.
– Поругани? – подсказва Владко несмело.
– Да, точно така. Благодаря ви. Поругани еврейски паметници – днес цяла сутрин това е най-важната тема по всички медии. Затова и аз дойдох тук – инак не обичам много да ходя по гробища. Старешки фобии, нали разбирате?
Двамата я гледат изтръпнали, не знаейки какво да кажат.
– Съжалявам, много съжалявам – започва Теодора объркано. – Но нали това отдавна е отминало … Германия е свободна страна.
– Миналото никога не отминава напълно, млади хора – започва Хана поучително, после се сепва и добавя: – Извинете, това са моите учителски навици. А всъщност истината е много проста – както навсякъде, така и тук има достатъчно нещастници, които търсят виновници за собствената си глупост. Свободата не прави хората по-умни, за съжаление.
Настъпва мълчание, нарушавано само от суматохата около паметниците. Владко и Теодора се чувстват някак притеснени, кой знае защо ги изпълва неясно чувство за вина и срам, колкото и да се опитват да го пропъдят.
– Къде сте научили така добре български? – пита Теодора, колкото да смени темата.
– В България – отговаря Хана непринудено. – Моята … втора родина. И … повече обичаната от двете. Добрата, бедна България.
Почувствала, че може би е прекалила със сантименталността, тя добавя:
– Това е дълга история. И не особено интересна. Аз прекарах годините около войната при роднини в България. Инак, предполагам, сега не бих разговаряла с вас. Като баща ми и братята ми, които не успяха да ме последват.
Следва нова, още по-дълга пауза.
– Как е сега животът в България? – пита Хана. – Тук не се чува почти нищо за вас, вестниците пишат само за Югославия. А по телефона всички мълчат – или се оплакват до безкрайност. Толкова ли е зле положението?
– По-зле е – отприщва се Владко изведнъж, за свое собствено удивление изпълнен с парещо желание да отвори очите на тая жена, видимо живееща със спомените за едно време, което никой вече не познава. – Много по-зле. Животът поскъпва с всеки изминат ден, никой не знае как ще преживее следващите месеци. А сега е лято. Като дойде зимата, не знам как ще оцеляваме. България се превърна в … – той се запъва, после продължава, твърдо решен да бъде безпощаден – България се превърна в дупка. Но не каква да е дупка, а бездънна. Ние все падаме и падаме, и падаме, чакаме най-после да стигнем до някакво дъно, но то не иска и не иска да идва. Ей така живеем в България сега – падайки.
Теодора, изненадана от порива му, го гледа удивено. Гледай го ти, писателя. Няма, няма, че като заима! Виж го какви картинки пръска, като фокусник. Изведнъж й се дощява да го зацелува, но присъствието на Хана я сковава. Тя с усилие потиска внезапното чувство.
– Не бива … да говорите така! – Хана изведнъж се разпалва и това засилва астматичните й проблеми. Тя започва да кашля по малко, по лицето й се появяват розови петна. – Вашата страна е по-корава, отколкото мислите. България е малка и бедна, но тя заслужава повече уважение, отколкото получава … най-вече от българите. Не знам защо всички у вас искат да се гордеят с някакви големи постижения в наука и култура, да се сравняват с големите народи и държави. Не е ли достатъчно, че страната ви никога не е вършила нещо истински срамно? Погледнете Германия, погледнете съседите си!
Но Владко и Теодора само стискат устни. Не сме вършили нищо срамно, голяма работа! Малък народ – малки поразии, то се разбира от само себе си. Я погледнете американците – не минава година да не нападнат някого и все пак целият свят ги зяпа с преклонение, всички американци искат да бъдат. Никой не се възхищава на скромните и тихите, всеки гледа скандалджиите.
– Лесно е да се говори за гордост и достойнство когато човек живее в добре уредена страна – обажда се Теодора без да повдига очи от земята. – Но когато всичко около вас се руши, когато ден след ден затъвате в една незаслужена бедност …
– Бедност има навсякъде! – прекъсва я Хана с тих, но решителен глас. – В Америка, тук или в България, навсякъде по света бедността е като море, в което плуват бляскави богати островчета. Погледнете мен – приличам ли на богат човек?
– Е, да, но сигурно не се тревожите за това с какви пари ще си купите хляб, нали? – упорства Теодора.
– Днес – не. Но и това ми се е случвало, при това по-често, отколкото си мислите. Треперила съм достатъчно, при това не само за хляба, а и за живота си. И макар че съм живяла в повече страни, отколкото вие сигурно сте посещавали, единственото място, където бях истински щастлива, беше България. Най-важните неща се виждат не с очите, а със сърцето.
„Егзюпери“, мисли си Владко.
– Егзюпери – допълва Хана.
– Четирийсет и пет години ни учиха да гледаме в бъдещето, сега пък, оказва се, трябвало да гледаме в миналото – разпалва се Теодора. – Питам се дали някога ще дойде време, в което и ние като всички останали да гледаме просто в настоящето. А и какво толкова сме направили, та да се гордеем с това минало? Спасили сме евреите, Владко все това повтаря. Е и какво? Всеки може да го направи.
– Das konnen nicht alle! – Хана е толкова поразена, че за момент забравя българския език. – Не всички могат това! Не омаловажавайте заслугата на народа си, има достатъчно други, които искат да го сторят! Миналото е важно, не го подценявайте!
„Миналото, какво ме топли миналото?“, мисли си Теодора, стискайки зъби. „Аз сега живея!“
После продължава на глас:
– Дори и така да е, не виждам с какво може да ни помогне това. Баба ми живяла заради майка ми, тя – заради мен, сега пък и аз трябва да живея заради децата си. Всяко поколение в България живее заради следващото. А тоя по-добър живот все не идва и не идва, сякаш сме орисани. Тъкмо си речем, че сме постигнали нещо и – хайде-е-е, стана тя! Пак се обърна всичко с главата надолу, пак изгоря плевнята, запретвай отново ръкави и започвай най-отдолу. А живота си тече и отминава, докато се обърнеш – няма го, свърши се. Е, докога ще бъде така, докога ще градим мостове, дето все не им се вижда края?
– Не мислете, че тук е по-различно – отвръща Хана замислено. – Всички градят мостове, това е неизбежно … и необходимо.
– Аз пък не искам да бъда мост! – отсича Теодора. – Нека други живеят заради бъдещето, аз искам да живея тук и сега! Един живот имам, един-единствен! С какво съм по-лоша от другите, та трябва го живея в очакване? Не искам, отказвам, не приемам! Кой каквото ще да прави, аз тор за историята не искам да ставам!
Но Владко и Хана мълчат, загледани във върховете на обувките си. Никой не иска да бъде тор, то се знае. Но градинката все пак трябва да се тори, това също се разбира от само себе си. Е, какво да правим тогава?
– Всеки си решава сам – обажда се Хана тихо. – Спасение така или иначе няма – нито в България, нито тук, нито където и да било другаде. Въпросът е само в какво да намерим надежда, за да изкараме и следващата нощ …
„Защо ли всичко това ми звучи така лесно, така наготово?“, пита се Теодора. „Хубави, умни думи, да. Но все пак си предпочела да живееш в Германия, а не в България, нали? Въпреки българското щастие. И въпреки германското минало. Сит на гладен вяра не хваща, хайде да си дойдем на приказката. Ако ни разделят светове, можем да си говорим до утре – и все пак никой няма да разбере другия.“
Сякаш прочела мислите й, Хана бърза да се сбогува. Въпреки че си дава усилие да изглежда приветливо, по лицето й се чете леко огорчение. Види се, тя също тепърва ще трябва да свикне с мисълта, че са се срещнали и разминали като комети – без да се докосват, без дори да повлияят малко на пътищата, които им е предначертала някаква неразбираема, космическа сила.
– Много ми беше приятно – повтаря тя, докато протяга ръка за сбогом. – Толкова отдавна не бях говорила с българи.
Но накрая все пак не издържа и добавя:
– България заслужава повече, повярвайте ми! И ще го получи, рано или късно.
„Заслужава, дренки!“, мисли си Теодора. „Говориш така, защото отдавна не си й яла попарата на твоята България. Но ела питай нас, дето всеки ден на българско слънце се печем. Пък да видим тогава каква песен ще запееш, сладка или кисела. Господи, колко лесно е да обичаш България когато си далеч от нея!“
 

Copyright © Златко Енев

Златко Енев е роден през 1961 година в Преслав. През 80-те години завършва философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин, където притежава малка фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Женен е, баща е на две деца.
„Една седмица в рая“ е третата му книга, издадена в България.


Форуми Media Times Review