Media Times Review    Google   
___









перспективи
 ноември 2001

Америка & Израел
Петер Гриър
The Christian Science Monitor

От създаването на еврейската държава през 1948 година, уникалното приятелство между Израел и Америка се калява във войни и кризи. Сега то привлича повече обществено внимание, отколкото преди време.

Маргарет, дъщерята на Хари Труман, бе казала че това е било най-трудното решение, пред което баща й се е изправял при своето президентство. Трябва ли да подкрепи създаването на еврейско отечество в Палестина или не? По този въпрос неговите съветници бяха разделени. Симпатичният му помощник Кларк Клифърд горещо вярваше, че еврейската държава трябва да бъде подкрепена. Според него евреите заслужаваха свещено убежище след ужасите на Холокоста. Нещо повече, казваше той, Израел би се създал независимо от желанията на Труман.
Чувствата на държавния секретар Джордж Маршал бяха различни. Генералът от запаса бе внушителна фигура във Вашингтон. На една среща в Белия дом на 12 май 1948 година, Маршал протестира срещу бързото признаване на Израел от САЩ. Би изглеждало, според него, че целта на подобно решение е свързана с желанието на Труман да привлече еврейските гласоподаватели въпреки опасността от загуба на достъп до арабския петрол. В протеста си Маршал намеква, че ако Труман признае новата държава, тогава самият той би гласувал против него на предстоящите избори.
Укорът на Маршал към действащия му шеф бе прекалено силен и разбира се не проработи. След два дни в 12 часа йерусалимско време Израел бе роден. 11 минути по-късно Съединените щати обявиха признаването на новата държава.
Не може да се каже, че поддръжката на Труман бе категорична. САЩ не изпрати нито войници, нито оръжие, за да подпомогне укрепването на еврейското отечество. За да стане толкова близко американо-израелското сътрудничество трябваше да мине през поредица арабско-израелски войни и да се укрепи в контекста на продължилото с години противопоставяне между САЩ и СССР.
Въпреки всичко, признаването бе една съдбоносна стъпка. Оттогава американската политика в тази нестабилна част от света жонглира между поддръжката на еврейската държава и желанието за достъп до петролните полета, контролирани от често пъти омразните на Израел врагове.
Днес едва сдържаните напрежения причинени от тази балансирана политика са подобни на дните от времето на Труман и не може да се предскаже тяхното развитие. Осама Бин Ладен използва имиджа на САЩ като защитник на Израел и световен империалист и се опита да спечели поддръжката в арабския свят със своите терористични атаки срещу Америка. Бин Ладен описа САЩ като "скритата ръка" зад нещастията в региона. Повечето американски действия в Близкия Изток, казват историците, са били в изпълнение на това, в което президентите са вярвали, че служи на националните интереси.
Преди Израел
Бин Ладен нарече несправедливи събитията, които направиха от САЩ основен играч в Близкия Изток. Растежът на американското влияние в района, започна от Западния колониализъм. В смразяващите си публични видео-изявления преди атаката на САЩ срещу Афганистан, Бин Ладен каза, че ислямският свят "в продължение на 80 години изпитва унижение и позор ". Казвайки това, той имаше предвид и периода след Първата световна война, когато победителите Великобритания и Франция поделят остатъците от загубилата Османска империя. С помощта на тогавашния британски колониален секретар Уинстън Чърчил съюзниците създават Кувейт, Йордания, Ирак и други нови държави с произволни граници на географската карта. Те налагат управляващи с малка легитимност и поддръжка сред населението. Резултатът е оформянето на нестабилен регион със стаени политически амбиции, разположен от Константинопол до Индийския океан. Това безредие, създадено в миналото още не е забравено и продължава да причинява безброй пукнатини в отношенията между арабите, Израел и Запада.
Къде беше САЩ докато това се е случвало? Америка тогава бе обърната към себе си. "САЩ бяха неутрални. Нямаше никакви изгледи, че те ще видят някакъв залог в Близкия Изток"- казва Дейвид Фромкин, професор в Boston University, чиято история на региона от този период уместно е озаглавена "Мир към края на целия мир".
Но в следващата война американските интереси се пробуждат. Петролните компании в САЩ виждат в тази земя много пари и възможности. През Втората световна война в Близкия Изток са разположени първите големи американски военни части. Само в Иран войниците са около 40 хиляди.
По това време Иран и неговите арабски съседи виждат в САЩ защитник срещу инвазията и противник на традиционните сили Британия и Русия. Местните националисти харесваха Америка и до 1960 година ролята на САЩ като символ на надеждата остана. "Америка беше невероятно идеализирана"- казва Рухи Рамазани, пенсиониран професор от University of Virginia.
1956 - Суецката криза
Днес много хора виждат в САЩ израелски покровител, но това не беше така в ранната история на Израел. Щатите подкрепяха плана на Обединените нации за разделянето на Палестина на арабска и еврейска държава след приключването на Британския мандат в региона, но признаването на Израел от Труман не изглеждаше предопределено. Американският президент бе много раздразнен от интензивния натиск, упражняван върху него от про-ционистки американски организации и същевременно трябваше да вземе решение под категоричното несъгласие на своя уважаван държавен секретар Маршал. "Америка играеше една периферна роля при раждането на Израел"-пише оксфордския професор Ейви Шлейм в своята стегната нова история на Близкия Изток.
Две събития промениха това геополитическо уравнение. Едното е упадъкът на Британия като близко-източен самоназначил се покровител, а второто - развитието и задълбочаването на Студената война.
За ирония, първото бе белязано от едно събитие, в което САЩ порицава Израел, а също Британия и Франция. Това е Суецката криза. Тя възникна през октомври 1956 година, когато египетският лидер Г.А. Насър национализира Суецкия канал. Това действие раздразни Британия и Франция. Те бяха непреклонни - Египет не трябва да контролира стратегически важния плавателен канал, през който минава по-голямата част от техния петролен внос - и замислиха план за свалянето на Насър от власт. В него Израел бе съ-конспиратор. Идеята бе - израелците трябваше да нахлуят в Синайския полуостров, а британците и французите да изискат от тях спиране на настъплението. След това, според плана, трябваше да изпратят военни части, които да "защитят" канала, принуждавайки египетските и израелските военни сили да се отдръпнат от него на разстояние 10 мили. Предполагало се е, че в объркването Насър би паднал от власт.
Конспираторите обаче не преценяват реакцията на американския президент Дуайт Айзенхауер, който счита цялото приключение за странен вид средно-викторианска дипломация. Вечерта на 30 октомври заговорът е пуснат в действие. Същевременно в Белия дом Айзенхауер се оплаква на своя щаб: "Никога не сме виждали Велики сили да вършат подобни мръсни и скалъпени неща"- казва той.
Британия е шокирана, нейният близък съюзник Америка я заплашва с петролни санкции. Щатите принуждават заговорниците да прекратят малката си война. За това действие Обединените нации аплодират САЩ като защитник на народите от третия свят, а арабите виждат в тях противник на Запада и Израел.
Това което не се осъзнава е, че със своята намеса, Америка се превръща в един от най-важните играчи в политиката на региона. Освен това Суецката криза павира пътя за проникването на Студената война в Близкия Изток. Тази криза убеждава Айзенхауер, че навлизането на Съветския съюз в богатия на петрол регион би било нещастие за Европа и НАТО. Той обявява доктрината Айзенхауер: САЩ ще изпраща оръжие и пари към всяка близко-източна държава, заплашена от настъплението на комунизма. И Америка започва да вижда в много от проявите на арабския национализъм само комунизъм. Така например през 1953 година ЦРУ помага да бъде отстранен законно избраният министър-председател на Иран, а на негово място да бъде поставен благонадеждния про-западно настроен Шах. В този контекст Израел - една стабилна демокрация, нация със силни чувства към Америка, бастион на капитализма - става един естествен партньор.
1967 - 1973 - Втвърдяване в Израелския лагер
Сутринта на 7 октомври 1973 година президентът Ричард Никсън приема държавния секретар Хенри Кисинджър, за да обсъдят новата война в Близкия Изток. Ден преди това Египет и Сирия са започнали изненадваща атака срещу Израел. Един от президентските съветници се обажда рано сутринта в хотелската стая на 35 етаж на Ню Йоркския Waldorf Towers, за да съобщи на Кисинджър за атаката. 24 часа по-късно, докато държавният секретар и президента Никсън обсъждат ситуацията в Овалния кабинет, информацията идваща от района е все още неокончателна. Ясно е само, че Израел иска бърза американска подкрепа - ракети и амуниции - за да извърши ответния удар.
Никсън предупреждава Кисинджър да не изглежда прекалено про-израелски настроен, за да не привлече в конфликта останалите арабски петролни държави. Президентът е сигурен: "С Божията помощ Израел ще победи"
Започва 16 дневната унищожителна война Йом Кипур. Израел не побеждава толкова скоро и затъва в блатото на битката. Поисканите от Америка доставки в началото вървят бавно, но когато се засилват те включват не само полетите на американските транспортни самолети, но и влиянието на 20 самолета "Фантом F-4".
В известен смисъл тази война бележи края на най-силния про-израелски период в американската външна политика. Шест години по-рано, през 1967 година, така наречената Шест дневна война имаше ефекта електрически шок за по-голямата част от света. Тогава лесната победа на Израел над арабските му съседи бе възприета като доказателство за непоклатимото му военно превъзходство над народите в региона. Оттогава подкрепата на САЩ в оръжие и пари към еврейската държава нарастна значително. "Големите долари не идваха преди `67-ма, а след това", казва Ричард Мърфи, бивш посланик на САЩ в Саудитска Арабия. След жестокото поражение на арабите през 1967 година, президентите Линдън Джонсън и Ричард Никсън вярваха, че те задълго не биха дръзнали да нападнат Израел. И това, според тях, означаваше, че установеното след тази година териториално статуково може да бъде подкрепяно неограничено.
Технически, Щатите бяха благоразположени към възможността Израел да изтъргува новозавладените тогава земи в замяна на мира със своите съседи. Това лежеше в основата на резолюция 242 на ООН, но Студената война привличаше много по-силно вниманието на Америка и Израел остана на заден план в дневния ред.
Целта на битката Йом Кипур бе опитът на Сирия и Египет да възвърнат своите загубени територии. Кисинджър и неговият съветски колега спомогнаха за прекратяването на огъня и постигането на споразумение, но израелците, с които Кисинджър не се консултира в ключови моменти, държаха да продължат борбата. Тогава съветските лидери заплашиха, че ще изпратят войници в региона, за да вкарат в действие споразумението. От своя страна с декрети САЩ се противопостави на каквото и да било съветско присъствие. Действия, които доведоха света до ръба на ядрен конфликт. Това събитие вероятно се нарежда сред най-критичните моменти в Студената война.
Съветите отстъпиха, но тези дни на "политика на ръба" промениха ролята на САЩ в Близкия Изток. Египет и Сирия, въпреки загубата си и в тази война, получиха политическа изгода. За първи път САЩ започна политика обърната към не-петролните арабски държави. Преговорите за връщане на окупираните от Израел земи станаха неизбежни.
След 1973 година
От дистанцията на времето можем да преценим, че след войната през 1973 година започва фазата на усърдни и тежки преговори. Повечето американци са запознати с главните елементи от тази ера: трудни преговори, последвани от драматични споразумения, извисяващи се надежди и сблъсъци с реалността, когато партньорите предлагат различни версии на своите договори.
Счита се, че мирното споразумение от Кемп Дейвид остава най-важният близко-източен договор, който американците "акушират". Твърдата "realpolitik" на ерата Форд-Никсън, когато всичко в Близкия Изток се разглежда през обектива на Студената война, е променена. На нейно място е поставен опитът проблемите на региона да бъдат решавани в неговите специфични условия. За Близкия Изток това означава един дълбок подход към израело-арабските несъгласия.
Египетския лидер Ануар Садат изгонва от страната си военните съветници от СССР и се подготвя да направи голяма стъпка към лагера на американците. През септември 1978 година той приема поканата на президента Джими Картър да участва в разговорите с израелския премиер Менахем Бегин в Кемп Дейвид. След 16 дни двамата лидери разтърсват ръце пред един исторически договор. Египет получава Синай, окупиран от Израел през 1967 година, в замяна на нормализирането на двустранните отношения. Във втората част на споразумението Израел признава "законните права" на Палестинския народ и се съгласява, че палестинският проблем се нуждае от решение във всички негови аспекти. Детайлите от споразумението обаче трябва да бъдат обсъдени напред във времето и разбира се това не става. Менахем Бегин очевидно не е възнамерявал да даде окупираните територии, където живеят палестинците. Преговорите завършват, а американското внимание е привлечено от поредния проблем - енергийната криза и американските заложници в Иран.
От Кемп Дейвид досега ситуацията в Израел се променя само периферно. Днес регионът отново се движи спираловидно надолу в един подновен цикъл от насилие. Много палестинци смятат, че Израел никога няма да им даде пълни права, а само половин държава. Израелците от друга страна са обезпокоени, че отстъпената до този момент територия може да стане основа за терористични и военни действия, които ще имат за цел избутването на Израелската държава назад към морето.