Истинският ислям

В средата на седемнайсети век нов вид мюсюлмански екстремизъм започва да процъфтява в малко селце в арабската пустиня - секта, която ще окаже дълбок ефект върху ислямската религия и бъдещето на света като цяло. В своята последна книга The Two Faces of Islam: The House of Sa'ud from Tradition to Terror Стефан Шварц казва, че малко се знае за ранния живот на Мухамад Ибн Абд ал-Уахабна - основателят на сектата, с изключение на това, че е бил млад мъж, който размишлявал, докато пътувал из земите на Османската империя.

При пътуванията си Ал-Уахаб стигнал до извода, че Отоманите са корумпирали и отслабили исляма и затова неговата религия трябвало да бъде върната назад към своите корени. Но представата му за "истинския, автентичен ислям", пише Шварц, била доста по- груба от религията, която Пророка Мохамед е създал векове преди това. Ал-Уахаб отхвърлил много от практиките и традициите на мюсюлманската култура, между които и отбелязването на рождения ден на Пророка, украсяването на джамиите и използването на музика в ежедневните проповеди. Но най-забележително било уахабисткото отношение към хората - без значение дали са мюсюлмани или от други религии - които не споделяли вярата му.

Както пише Шварц: "шиасите и суфисите и всички останали вери трябвало да бъдат унищожени или унизени". Ал-Уахаб влязъл в политико-религиозен съюз с местния бандит Мухамад ибн Сауд; съюз, в който двамата се споразумели, че всяка територия, която успеели да завладеят, да бъде управлявана от техните наследници и последователи. Династията на Сауд, която управлява днес Саудитска Арабия, произхожда директно от този съюз и Уахабизма (въпреки, че саудитците не използват този термин) е религията на режима.

До 11 септември, когато петнадесет от деветнайсетте атентатори бяха саудитци, както и Осама бин Ладен, се изправиха пред лицето на света със своята екстремистка идеология, много малко хора извън мюсюлманския свят обръщха внимание на Уахабизма.

Шварц, журналист, който изучава исляма и екстремизма повече от десетилетие, пише историята на Уахабизма, който според него е коренът "на двата и половина века ислямски фундаментализъм и тероризъм". В своята книга, той описва как в стремежа си и усилието да атакуват тези, които не споделят вярата им, уахабистите проникват в Афганистан, Пакистан, Балканите, Филипините, Западна Европа и разбира се в Америка. Днес Шварц, който е прекарал няколко години на Балканите, работейки с мюсюлманските общности, твърди, че исляма не трябва да бъде разглеждан като монолитно цяло; че хората трябва да знаят, че голямата част от исляма се основава върху една богата, плуралистична, мулти-етническа, умерена традиция. Но същевременно те трябва да знаят и за опасностите на Уахабизма и на подкрепата, която му дава режимът в Саудитска Арабия. Шварц се отнася с недоверие към онези - от шефовете на нефтените компании до журналистите и лобистите около Буш и членовете на неговия кабинет, които насърчават близките връзки на Америка с двора на Сауд и пречат на всички реални опити да се разбере дали Саудитска Арабия е била замесена в терористичните атаки в САЩ и навсякъде другаде по света. Но в крайна сметка, Шварц намира място за оптимизъм в разбирането си на истинското, толерантно лице на Исляма и вярва, че войната в Ирак може да предизвика верига от събития, които евентуално ще доведат до края на уахабисткото влияние в Близкия Изток.

Първо, аз искам западняците да преодолеят страховете си. Второ, искам да поправя заблуждението, че съществува само един ислям - този на саудитския екстремизъм. Трето, искам да коригирам недоразумението, че ислямът е вътрешно нетолерантен към християните и юдеите. Искам да коригирам възгледа, че ислямът в своята същност е насилнически, че е несъвместим с демокрацията, просперитета и плурализма. И накрая, искам да променя възгледа, че ислямът като религия е пречка за демокрацията в Близкия Изток.

Откликът към книгата беше позитивен от три групи хора, до които исках да достигна. Един от парадоксите е, че с тази книга винаги съм искал да достигна до мюсюлманите. Когато казах това на редактора си, той се изсмя и отвърна: "Те едва ли ще я прочетат." Факт е обаче, че много мюсюлмани я прочетоха. Исках да стигна и до мислещите хора, онези, които се интересуват от фактите и бягат от предубежденията. Смятам, че успях. И най-после, исках да достигна до хората, които желаят да научат истината за саудитците. И успях.

Какви сравнения успяхте да направите между уахабисткия ислям и пуританските клонове на християнството и юдаизма? Имат ли подобни подбуди в себе си?

Абсолютно. Това е безкрайно сложен и парадоксален проблем. В исляма винаги е имало едно мнение, че уахабизмът израства имитирайки директно протестантското християнство. Мюсюлманите казват: "ние създадохме протестантски ислям." А аз им отговарям: "Ако търсите модели от християнския свят, то тогава католическият е по-добър." Ако отида при Джери Фолуел и го попитам как поезията на Уилям Блейк се свързва с теологията е много съмнително дали той ще разбере какво въобще говоря. Ако отида при Пат Робъртсън и го попитам какво мисли за Джон Милтън като представител на протестантската култура, много се съмнявам дали ще ми даде някакъв интелигентен отговор. Но мога да отида при всеки католически свещеник навсякъде из света и двамата да поговорим за философия и поезия, литература и изкуство, защото католицизмът е цяла една цивилизация. Ако искате протестантски стил ислям, добре, не мога да ви попреча, но протестантизмът започва с Джон Милтън и завършва с Джими Суагарт. Протестантският стил ще разгради исляма, не духовно, но в смисъла на цивилизация и култура, ще се загуби любовта към поезията, мистицизма, религиозната философия, прекрасните джамии. Когато разглеждам протестантизмът срещу католицизма, или уахабизмът срещу традиционния ислям, съзирам между двете истории удивителни паралели. На Запад има голямо клише: "Ислямът се нуждае от Реформация". Не, ислямът няма нужда от реформиране. Ако ислямът днес се нуждае от нещо, което наподобява на християнската история, това е нуждата от контра-реформация. Това е нещото, което направиха католиците. Вие потвърждавате вярата си, потвърждавате и традицията си, но и всекидневно коригирате функциите на Църквата към реалностите на модерното общество.

Винаги казвам към уахабистите, че те си мислят, че светът се впечатлява, когато някой влезе в автобус с израелски деца и се взриви. Това не впечатлява хората. Това, от което хората се впечатляват е картината на Тач Махал. Хората, които не са мюсюлмани се впечатляват от ислямската култура, от цивилизацията на исляма и джамиите.

Вие пишете, че трябва да се помогне "мюсюлманският свят да се пребори със собствените си демони - със своята версия на фашизма и комунистическия тоталитаризъм", но голяма част от населението в мюсюлманския свят отхвърля тази помощ, откакто уахабистките режими, въпреки своите недостатъци, успяха да вземат властта и да спечелят уважение?

Не мога да се съглася с въпроса ви. Има само два уахабистки режима: този в Саудитска Арабия и Катар. В Катар той е в упадък. Уахабистите продължават да се борят за контрол в Пакистан и според последните анализи, няма да успеят да вземат властта. Имаха сателитен режим в Афганистан, но това не бе съвсем уахабистки режим. В останалите части на света, те нямат успехи.

Този въпрос ви го зададох, защото си спомних реакциите в Русия по повод годишнината от смъртта на Сталин. Въпреки че той беше лидер в ерата на най-бруталното потисничество, много руснаци смятат, че Сталин е бил добър лидер, заради силата на Русия по негово време. В определена степен уахабизма изглежда подходящ за властта. Не толкова за хората, колкото за режимите.

Знам, че изглежда малко ненормално за западняк, но аз имам голяма надежда, че мюсюлманските общности, заради своята плуралистична и интелектуална традиция, ще бъдат способни да избягат от клопката, в която попаднаха ортодоксалните християнски нации като Русия, Сърбия и т.н. Ислямът не боготвори властта. Ислямът винаги е бил противоположен на властта. Идеята на Аятолах Хомейни, че учителите трябва да управляват, се счита за еретична именно поради това. Уахабизмът, който слива вярата с властта, от повечето мюсюлмански учени не се смята за законен феномен.

Но вие сте права. Има определени части в арабския свят, където саудитската власт се приветства. […] Но истинските мюсюлмани, или най-малко мюсюлманите, които аз познавам, никога не биха го одобрили - те никога не са смятали, че това е пътят, по който трябва да върви мюсюлманската умма или общност.

Бих искала да поговорим малко за Саудитска Арабия. Според вас и според разказите на мнозина, се оказва, че Америка и Саудитска Арабия са изключително здраво обвързани. Дори и да не говорим за американската нефтена зависимост, много бивши правителствени служители работят в компании, които правят бизнес със саудитците; саудитците, също така, дават пари за лобиране, за пъблик рилейшънз, за изследователски центрове във Вашингтон, имат също огромни сметки в американските банки, инвестират в акции. Как Америка може да се освободи от саудитците след като икономически е толкова тясно обвързана? И може ли това да стане след като правителството на Буш изглежда още по-близко със Саудитска Арабия в сравнение с предишните администрации?

Има един прост начин да се освободим - трябва да покажем на властите в Саудитска Арабия, че няма да се успокоим докато не получим пълен, истински и открит отчет за връзката на саудитците в атентата от 11 септември. Подобна позиция е важна в двоен смисъл. Първо, това ще бъде полезно за моралното ни здраве. Защото скоро ще стана дядо и не бих искал да кажа на внуците си, че нашето правителство е прикрило връзката на Саудитска Арабия в атентатите, заради нефта. Нашият президент трябва да каже: "Садутците ми предадоха пълен доклад, с всички имена, независимо колко високи са били позициите на участниците в атентатите и всички замесени, ще отидат на съд."

В същото време, най-хубаво ще бъде и ако или когато кралството признае истината за 9/11. Това ще бъде началото на моралното здраве за саудитците.

Дали е достатъчно само да искаме пълен отчет?

Не само да искаме, ние трябва да ги принудим да го дадат.

Смятате ли, че трябва да се освободим от нефтената зависимост към Саудитска Арабия?

Абсолютно. Ако искате незабавно решение, не купувайте SUV. Въпросът е: как можем да се освободим от саудитския нефт? Колкото дълго американският народ смята, че има някакво конституционно право на евтини горива, колкото дълго гледаме на автомобила като на някаква форма на забавление, вместо за придвижване, толкова дълго ще имаме и тези проблеми. След голямата нефтена криза през 70-те всеки говори за промяна, всеки говори за нови технологии, за нови коли, но никога не се е направило нищо сериозно за осъществяването на тази промяна.

Зависимостта ни от саудитския нефт подхранва презрението на саудитците към нас.

От друга страна, очевидно е, че саудитците са много зависими от нас. Във вашата книга говорите за това. Те са зависими и въпреки това стимулират омразата към нас.

Това е вярно. За да укрепят своето управление на полуострова, те винаги са се нуждаели от християнските сили, и същевременно, извън полуострова, те винаги са подбуждали враждебност срещу другите мюсюлмани и религии. Другите мюсюлмани виждат тяхното лицемерие. Те виждат, че уахабистите се представят за най-чистите мюсюлмани, за най-острите оръжия на джихада и в същото време, същите тези хора, не правят и крачка, без да са сигурни, че не са подкрепени от британски, американски или френски войници.

Хората разбират, че уахабизма въплъщава насилието, защото уахабизма казва, че всеки, който не е уахабист и се нарича мюсюлманин, не е истински мюсюлманин. Това е същността на насилничеството.

Но в същото време, не всички уахабисти са готови да убиват.

Както и не всички нацисти са пускали газта в газовите камери на Аушвиц. В действителност, трябва да се отбележи, че в нацистката или сталинистката държава, не всички бяха готови да пожертват своята съвест в името на идеологията. Дали това важи за уахабизма? Разбира се, има уахабисти, които не участват директно в убийството на хора, но те подкрепят идеологията на хората, които убиват. Разликата е, че уахабиста има религиозно съзнание, което създава тотално чувство за собствена правота. Нацизмът и сталинизма не бяха способни да постигнат това.

Има още едно нещо, което ме интересува за режима в Саудитска Арабия. Вие казвате, че първата голяма стъпка, е, да принудим саудитците да разкрият хората, които имат терористични връзки. Но какво в действителност може да очакваме от режима?

Преди всичко, търсенето на отговорност за 9/11 ще бъде началото на появата на гражданско общество в Саудитска Арабия. Второ, успехът на войната в Ирак би бил голямо предизвикателство за Саудитска Арабия. Началото на една демокрация в Ирак би допринесло за демократизацията на Иран и оттук биха се подкрепили три или четири здрави опозиционни групи в СА. Някои от тези опозиционери са мюсюлманите шиити, които са добре образовани, които ползват компютри и e-mail и които искат да живеят в общество като това на Малайзия - една конституционна и парламентарна монархия; другите скрити плуралисти са учителите суфи в Мека и Медина. Мисля, че политическата трансформация е неизбежна и тя вече е започнала. Въпросът е дали САЩ ще й попречи или ще я подкрепи.

...

Аз проведох много речи пред мюсюлманска публика - наскоро се срещнах с шиити от Ирак. Казах им, че ние сме "затворили страницата". И им дадох за пример робството. Америка толерира робството около седемдесет години след създаването на Републиката, но Америка накрая жертва кръвта си, да се избави от него. Моят голям приятел Октавио Пас, мексиканският писател и нобелов лауреат, бе казал, че величието на Съединените щати се състои в способността им да поправят грешките си. Американците не подкрепят дълго диктаторите. Американците не желаят да бъдат покровители, те искат да помогнат на арабските и мюсюлманските нации да намерят своя път към демокрацията, просперитета и стабилността чрез своите собствени идеи - както стана в Южна Корея. Южна Корея не е напълно американизирана култура. В много отношения тя е все още една традиционалистка страна. Тя също така е демократична, плуралистична, стабилна и просперираща… [Рейгън] бе поддръжник на световната демокрация. Той е прям човек. И аз вярвам, че сегашното правителство прави точно това. Снощи казах на един иракски имам - много добър човек, много искрен и приятен мъж - "Президентът Рейгън каза навремето: "Позволете на Полша да бъде Полша". И сега, искам президентът Буш да каже същото: "Позволете на исляма да бъде ислям." Освободете исляма от хватката на корумпираната власт, от тираните, терористите и исляма сам ще се оправи."

...

Идеологията, която атакува цивилни хора е уахабистката идеология. В мюсюлманската традиция мюсюлманският войник се бие с войник, както беше в Босна. Мюсюлманският войник не взривява училищни автобуси с деца (както става в Израел) или майки по улиците, или стари хора, немощни или болни. Цялата вълна от палестински самоубийствен тероризъм може да бъде проследена и тя ще ни отведе до Саудитска Арабия и ухабизма.

...

Америка не закъсня с намесата си в Косово, както стана с Босна. Когато американците влязоха в Косово, Клинтън осъществи Уилсонианския идеал. Сега, аз не съм съгласен с демократите, които казват да не нахлуваме в Ирак (интервюто е направено преди войната; б.пр.). Ако преди сте искали Бил да влезе в Косово, трябва да подкрепите и Джордж за Ирак. Аз искам Америка да бъде един мощен спасител на жертвите. Искам Америка да е силната нация, която носи демокрация и свобода на потиснатите. Искам Америка да бъде освободител. Знам, че изолационистите не искат да чуят нищо подобно, както и реалистите. Някои хора ще помислят, че съм се запалил по някакъв луд духовен или религиозен идеал. Но това е страната, която премахна робството. Това е страната, която каза, че не кралете трябва да управляват света, това е страната, която каза, че не трябва да се позволява на Хитлер да управлява Европа. Това е страната, която промени цялото си общество, за да осигури граждански права за афро-американците. Това е страната, която даде Мартин Лутър Кинг…

9/11 изправи Америка пред едно голямо морално предизвикателство - предизвикателството да разбере какво става в арабския и мюсюлманския свят и да вземе правилното решение. Това бе предизвикателството да се отхвърли ислямофобията, да се обърне страницата на историята на нашите отношения с корумпираните режими, да започнат нови отношения с арабския и мюсюлманския свят.