Media Times Review    Google   
___









перспективи
 април 2003

Войната в Ирак - след началото и преди края

Цончо Цончев

Най-общо казано войната започна с шумната реторика, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване. Оръжията в ръцете на бандитски режим винаги са заплаха за света. Постепенно в медиите започнаха да се появяват и изказвания, че Ирак има връзки с терористите, че режимът на Саддам, заедно с някои милионери от Саудитска Арабия, дава пари на семействата на атентатори-самоубийци като награда за взривените спирки и обществени заведения в Израел, че Ирак поддържа връзки с Ал Кайда, че светът трябва най-после да накаже режима, който погазва човешките права и международното право… Оръжията за масово поразяване обаче бяха в центъра на вниманието. Те бяха най-експлоатирания мотив от създателите на обществено мнение и консенсусна политика, работещи в американското правителство.

Вероятно екипът на Буш е смятал, че заплахата като оръжията за масово поразяване е най-подходящото средство за изграждане на световно мнение (и коалиция), съответстващо на американските цели и интереси. Вероятно правителството във Вашингтон е смятало, че оръжията за масово поразяване продължават да плашат хората така, както ядрените оръжия влияеха на общественото мнение и оформяха световната политика през Студената война.

Но този път пропагандата, в която се разиграва картата наречена "страх от ядрена или биологична/химическа заплаха" се оказа с по-слаби възможности от очакваните. Светът не тръгна след Америка. Съединените щати не успяха да мобилизират дори традиционни съюзници като Германия. Американските стратези явно не бяха отчели това или най-малко не предполагаха, че ще срещнат толкова твърд отпор, въпреки използването на старите, изпитани във времето заплахи. За сметка на това стратезите разбраха, както междувпрочем и целия свят, колко страшна със своята мощ изглежда Америка в очите на чужденците. Нито страхът от бомбена заплаха, нито добрите принципи, нито справедливата в крайна сметка кауза, успяха да осигурят стабилна външна подкрепа за бъдещата война.

Когато инспекторите на ООН в Ирак не откриха оръжия за масово поразяване Тони Блеър, един от най-добрите, според мен, съвременни политици въпреки спечеленото прозвище "пудела на Буш", което между впрочем по времето на Рейгън бе лепнато и на Тачер, оправда тази война пред английския парламент и света преди всичко с МОРАЛНИЯ дълг, който света има към поробените народи. Ето че днес, само три или четири седмици след началото и успешния (поне засега) край на офанзивата, всички от страната на коалицията, включително и Буш, заговориха за моралната и рационална стойност на американската и британската политика. Пропагандата, този път тръгна след събитията. Тя взе резултата, "яхна" телевизионните кадри на ликуващи иракчани и забрави за оръжията за масово поразяване.

Тук е мястото да се запитаме защо Блеър първи се сети за истинския смисъл от една подобна война? Защо точно британският премиер най-често говореше за свободата на иракския народ вместо за международното право и нарушения баланс на силите, какъвто бе общия тон? Да се запитаме също защо Блеър преди Германия, Франция и Русия, преди нашия президент Първанов, каза, още в първата и много напрегната седмица от войната, че ООН ще и трябва да участва активно в изграждането и възстановяването на следвоенен Ирак. Отговорът може би се крие в традиционно рационалната външна политика на Британия и най-вече в дългогодишния й имперски опит. Англичаните първи се сетиха за истинското основание и по мое мнение най-силно съвременно пропагандно средство за подкрепа на една подобна война. Това средство за съжаление обаче можеше да бъде използвано само от харизматичния Блеър, не и от Буш. А Буш бе водачът и естествено то бе оставено на втори план.

Моралното оправдание на тази война може да бъде разкрито както със съвременни политически аргументи, така и с чисто либерални принципи. Например то може да бъде намерено в идеите на Джон Лок, един от най-големите либерални мислители, родени на Острова. Думите на Лок, казани преди няколко века, очевидно могат да бъдат част от политиката на съвременните демократични държави днес: "Човек, има право да наказва нарушителя - казва той - защото нарушителят обявява, че живее според други закони, различни от тези на разума и общата справедливост, които са установената от Бога мярка за делата на хората с оглед на тяхната взаимна сигурност; така той (нарушителят) става опасен за човечеството, защото отслабва и разкъсва връзката, която трябва да предпазва хората от нараняване и насилие; това е престъпление срещу целия човешки род, срещу неговия мир и сигурност, гарантирани чрез закона на природата. Ето защо всеки човек (а също и държава), съобразно правото, което притежава да съхранява човечеството изобщо, може да възпира, а където е необходимо и да унищожава вредните за хората неща и по този начин може да причини зло на всеки, който е престъпил този закон, така че да го накара да съжалява за извършеното и с това го възпре като чрез неговия пример възпре и други хора от извършване на подобни злини…" (Джон Лок "Два трактата за управлението"; София 1996; превод: Светослав Малинов)

***

Какви всъщност бяха "реалните" основания за войната в Ирак? Едва ли сериозен български анализатор може да има самочувствието и възможността да обобщи и обясни всички фактори, причини и последствия от последната криза.

След атентатите от 11 септември 2001 Америка разбра, че е далеч по-уязвима, отколкото е предполагала. Съединените щати разбраха, че истинската опасност за техните национални интереси и сигурност, а оттук опасността за сигурността на целия съвременен свят, е скрита някъде "в дюните" на Близкия Изток и Средна Азия. На въпроса кой бе организаторът на атентатите - дали беше Осама бин Ладен или някой друг ислямски фанатик-милионер - все още никой не е дал точен отговор. Но едно бе ясно - опасността, болното място, се намираше на Изток, не в Китай или Русия, нито дори в Северна Корея, а в Близкия Изток. Основният и съществен аргумент на американците бе, че в страните от Близкия Изток има концентрация на тиранични режими, религиозен фанатизъм и отчайваща бедност. Това бе най-мръсният квартал на света и най-опасният като се имат предвид ядрените възможности на страни като Пакистан. Освен това Америка знаеше и всяка страна на нейно място би стигнала до същото заключение, че ако след атентатите остане пасивна, това щеше да бъде изтълкувано като признак на слабост и като сигнал за нови атаки. Но атаки не само в САЩ, а може би в Лондон, в Париж, след това в Хамбург… На Запад опасността от тероризма се разбра от всички. Именно страхът от новата заплаха обедини и в известна степен разшири НАТО. Разбирането за новите и реални опасности направи войната в Афганистан лесна и безконфликтна в очите на почти цялата международна общност.

Достатъчна ли бе обаче една победа в Афганистан? Достатъчни ли бяха силите и волята на международните институции, да се натоварят след приключването на войната в Афганистан с отговорността по опазването на световния мир от войнствения ислям и бандитските режими? Разбира се, че не. Афганистан бе лесен противник. Там нямаше държава, нямаше истинска власт - това бе географско място, в което благодарение на политическия вакуум след Студената война, се бе разположила шайка бандити и религиозни фанатици. Победата над примитивния режим на талибаните не можеше да бъде доказателство за решимостта на САЩ да се защити и тази победа по никакъв начин не би могла да намали заплахата или да обърне стратегическия баланс и политическата среда във и около Близкия Изток. А обръщането на баланса в региона, промяната на политическите режими и модернизацията му, бе единствената макар рискована и революционна мярка, според американските стратези.

***

В очите на света Ирак имаше черни точки. И то много. Факт е, че през 1990-91 година, няколко месеца преди войските на Саддам да нахлуят в Кувейт, иракското правителство се приготвяше за съвместни военни учения с американските военни сили. Наистина Америка търпи диктатори, но също е и истина, че тя не ги търпи вечно. От години Саддам бе бандитът и страшилището в арабския свят. Но по ирония на съдбата, днес той бе най-слабото звено в региона. В лицето на Саддам, американското правителство видя ключът, с който да отвори пътя за дългосрочната си стратегия. Най-голямата слабост на режима в Ирак бе, че не спечели искрената симпатия на мюсюлманската общност, единственото нещо, което вероятно би възпряло Съединените щати от последвалите твърди действия. Сирийците и иранците наричаха иракчаните "братя", но не обичаха Саддам; неговият режим бе нарушил всякакви международни норми, беше убивал мюсюлмани, беше водил войни, беше се скарал с всички свои съседи и печелеше скрити или явни "приятели" в Русия, Франция, арабския свят само чрез рушвети и подаръци. Ирак беше разчетен от американското правителство като най-слабото и най-лесно за преодоляване звено, т.е. първото препятствие към промяна на региона.

***

Оправдана ли е политиката на САЩ в Близкия Изток? Както намекнах вече, цитирайки Лок, в същността си тя е оправдана. Освен това не бива да забравяме, че Съединените щати нямаха силно желание да се намесват в делата на този регион. Помним, че Буш стана президент на САЩ с "изолационистки" обещания. На изборите, като типичен консерватор, той обещаваше, че неговата страна ще се въздържа от намеси в международните дела, че Америка ще се оттегли от активно участие в редица свои предишни международни ангажименти. В кампанията си през 2000 година с обещанията си да изтеглят американските войски от Балканите Буш и Чейни правиха "умерено нещастни" дори консервативните си поддържници от PNAC Уилям Кристъл и Робърт Каган. В речите на Буш имаше изявления от типа: "Трябва да се смирим. Разгърнали сме се прекалено. Няма нужда да правим още военни разходи." Да не забравяме, че само допреди две години, обратно на днешните настроения, този изолационизъм привличаше критиките на част от Европа и пораждаше страхове у много, малки и неспокойни за националната си сигурност държави. Но след 9/11 завоя в политиката на САЩ бе неизбежен.

Американската политика е оправдана, ако защитава балансирано и умно реалните интереси както на Америка, така и на целия свят. Човечеството няма нужда от държави и региони, задушавани в хватката на тиранията, от региони, където държавната власт и националния елит насърчават радикализма, омразата и нетолерантността. Тази политика на "намеса", също така, ще бъде оправдана, ако Америка запази предпазливостта и чувството си за реалност и успее да привлече в своите следващи действия по-широка международна подкрепа. И най-после тази политика е оправдана, защото е политиката на реалността, която показва истинската стойност и място на международните институции. Както би казал американският политически мислител и теолог Райнхолд Нийбур, който не вярваше в колективната отговорност и в способността на хората да се споразумяват само с добра воля и с инструментите на убеждаването: няма място за спокойствие в свят, който се самозаблуждава, че е създал нещо, което всъщност е нищо или поне не е това, което изглежда или бихме искали да бъде.

Саддам можеше да бъде оставен на мира, но можехме ли да разчитаме на Саддам, че той ще ни остави на мира? Нека бъдем умни когато отговаряме на този въпрос, защото страхливото и наивно бездействие, особено срещу злото, е също толкова вредно, колкото е нечистото и престъпно действие.

Ако войната бе завършила с неуспех или в бъдеще се превърне в неуспех, то всички аргументи в нейна полза ще загубят своята стойност. И тук можем да кажем колко рискована и колко отговорна е политиката на Америка спрямо Ирак. И също колко сериозен и отговорен трябва да бъде останалия свят към опита на Америка да промени болното място на света. Защото ако войната в бъдеще доведе до нови кофликти и напрежение, вината няма да се носи само от нейните инициатори, но и от останалия света, който не успя да изработи консесус и истински алтернативи на американо-британското действие. И още по-лошо - последствията от неуспеха няма да бъдат понесени само от САЩ, а вероятно от целия свят.

Мисля, че след всичко казано дотук, можем да заключим с думите на Хънтингтън: "Критиците казват, че Америка е една лъжа, защото нейната реалност никога не е достигала до нейните идеали. Те грешат. Америка не е лъжа; тя е разочарование. Но е разочарование, само защото е и надежда". И да допълним, че дали Америка ще остане надежда, зависи и от нас.