Media Times Review    Google   
___









перспективи
 април 2003

Новият световен безпорядък

Цветан ТОДОРОВ

За нас, европейците от ХХI век, старият световен ред от миналото столетие почиваше на съперничеството между две свръхсили - Съединените щати и Съветския съюз - което на свой ред се основаваше върху противопоставянето между две политически и идеологически системи - демокрация и тоталитарен комунизъм. От т. нар. падане на Стената и края на дотогавашното разделение започва може би изграждането на един нов ред.

Терористичните атентати от 11 септември 2001 г. над Кулите близначки в Ню Йорк и над Пентагона във Вашингтон сякаш въведоха непознато досега нещо, объркаха картите. В какво точно се състои новият елемент?

Бихме могли да посочим първо в какво въпросното терористично действие не представлява абсолютна новост. Би било погрешно на него да се гледа като началото на нова епоха, където сблъсъкът между цивилизациите ще замени преобладаващата през ХХ век идеологическа битка. Протагонистите на конфликта може би са заинтересувани да го представят под тази външност, за да си осигурят подкрепата на своите народи: ислямска свещена война за едните, християнски кръстоносен поход за другите. Тези твърдения не бива обаче да се вземат за чиста монета. Целият ислям не е войнстващо настроен, нито пък целият християнски свят; разбира се, всички причини за войната не са религиозни. Атентатите не са и ново посегателство на варварщината срещу цивилизацията или на потисничеството срещу свободата, или пък на злото срещу доброто: тези понятия със силно мобилизираща стойност са в същото време с много малък описателен коефициент. Войните винаги биват водени в името на благородни идеали, а фанатизмът съществува открай време. Знаем много добре, че терористът за един е борец за свобода, за друг - потенциален държавен ръководител. Преди да вземат властта, партизаните ционисти в Палестина са били терористи, подобно на Фронта за Национално освобождение в Алжир, на АНК в Южна Африка, на муджахидините в Афганистан или на АОК в Югославия...

Не е новост и това, че невинни хора - гражданското население - станаха жертва на нападенията и минаха под рубриката на "странични щети": това се отнася не само за всички терористични атаки, например в Алжир или в испанската територия на баските; населението на много страни е понасяло американски военни удари. Да си спомним за Белград и Багдад, за Панама и Гватемала, за Ханой и Пном-Пен, за Хирошима и Нагазаки... В това отношение няма нещо особено ново; новото е, че населението на Съединените щати бива сполетяно от съдбата на други страни по света: то може утре да стане предмет на външно нападение.

Основната новост, която показаха нападенията от 11 септември, по моему произтича от надигането на отделни индивиди или на групи от индивиди. Преди това само една държава, и то сред най-силните, бе в състояние да организира толкова сложна акция; сега това бе извършено от няколко десетки души. Тази ситуация откри възможност за още по-драматични последици. Същите тези индивиди биха могли да си осигурят оръжия за масово унищожаване (химически, биологически, та защо не и ядрени). Техническият напредък прави възможно днес тяхното производство от групи частни лица. От друга страна, тези оръжия все повече поевтиняват; тяхната миниатюризация позволява да се пренасят по-лесно.

Нещата протичат сякаш някогашният свят, роден от въображението на Джордж Оруел, където се сблъскват обширни тоталитарни империи, е отстъпил място на декор, където действат враговете на Джеймс Бонд от романите на Ян Флеминг: този път империята трепери от попълзновенията на един милиардер мегаломан, който праща от подземните си пещери самолети-самоубийци срещу големите американски градове... Злодеите вече не са държави; следователно не им е особено трудно да се скрият и да се изплъзнат от американския ответен удар: отделният индивид няма територия. Това, което знаем за анти-американските терористи, го потвърждава: те идват от различни страни, но не се отъждествяват с никоя от тях. За щастие на американското правителство една държава - Афганистан - постави терористите под своя закрила; едва тогава военните действия станаха възможни. Ако нещата не стояха така, терористите биха се изплъзнали от всякакво непосредствено преследване.

В действителност това надигане на индивидите не е съвсем ново: то вече се проявява в т. нар. икономическа глобализация. Не че нейното име бива узурпирано: контактите между различните страни на планетата действително се умножиха през последните години. Ала най-значимата промяна за съдбата на засегнатите населения е, че тези действия сега са неподвластни на политическия контрол на страните. Последните могат евентуално да бранят границите си, но парите не спират на границите. Един индивид или група индивиди, които не разполагат с никаква политическа легитимност, могат с едно щракване на компютъра да запазят капиталите си на място или да ги прехвърлят другаде, като по този начин потопят дадена страна в безработица или пък я спасят от непосредствена катастрофа. Те могат да предизвикат социални сътресения или да допринесат за тяхното отстраняване. Следователно те се оказват много силни; само че да им се потърси отговорност не е по-лесна работа от залавянето на извършителите на атентатите.

Ето как стигаме до следния изненадващ извод: опасността, застрашаваща нашите общества, не е изключителна последица от външни атаки, тя се обуславя от характерните черти на самите ни общества, включително и от тези, с които се гордеем. Това все пак не ни изненадва напълно: през ХХ век ние научихме, че човек се е превърнал в заплаха за собственото си оцеляване. Благодарение на шеметния напредък на науката, той проникна в тайната на материята и се оказа в състояние да я промени; но това означава също така, че ние сме застрашени от ядрени експлозии толкова, колкото и от затоплянето на планетата, от парниковия ефект толкова, колкото и от видоизменението на човешкия род в резултат на генетичните манипулации. Тези угрози бяха обратната страна на технологическия напредък. Опасностите, на които се натъкваме днес, произтичат от собствения ни начин на живот, от социалния прогрес, с който обикновено се гордеем. Не са ли утвърждаването и пълната реализация на индивида една от целите, които си е поставило нашето общество?

Ние се гордеем със свободата, на която се радват хората в нашите страни, с отсъствието на контрол отблизо, с възможността да пътуваме, без да даваме никому сметка за това, с отворените граници. Днес откриваме, че драгоценната свобода улеснява в значителна степен терористичните действия.

Гордеем се с равния достъп до знанието, с това, че всеки може да ползва научната информация; но това означава, че всеки може да намери свободно в Интернет рецептата за производство на антракс или на взривно устройство; че бъдещите камикадзе могат да се научат в нашите летателни училища как да насочат самолета към сградите на собствените ни градове. Гордеем се с вездесъщата информация и с бързината на нейното разпространяване; а сега виждаме, че тази информация служи в същото време и на хората, които ни мислят злото и които впрочем владеят не по-зле от нас изкуството на медийната манипулация. Гордеем се, че сме поверили на машините особено тежки трудови операции, че сме удължили човешкия живот с помощта на лекарствата, че живеем в удобни къщи. Ала всички тези предимства на нашата цивилизация засилват уязвимостта ни: какво ще стане с нас, ако ги нямаше енергийните източници, бензинът и електричеството, лекарствата и санитарният контрол, водата и храната, на които сме свикнали? Пещерният човек и средновековният селянин са се боели най-вече от природните стихии; нашият живот зависи от толкова удобства, тъй че другите хора могат много лесно да ни причинят злина.

Изправени пред предизвикателството на новия тероризъм - индивидуален и в същото време глобален - някои се поддават на изкушението от също толкова глобална реакция, тенденция, която би позволила да се създаде световно правителство. Всички велики сили и дори всички държави са противници на тероризма, защото той застрашава установения ред; защо да не се споразумеят, за да озаптят заедно този враг? Те биха разполагали с общо въоръжение и общо правосъдие; законът и редът ще бъдат осигурени навсякъде и човечеството най-после ще може да спи спокойно. Достатъчно е обаче да хвърлим поглед към зародишните форми на световна държава, такива, каквито съществуват днес, за да охладнее всякакъв оптимизъм в това отношение. Причината за това е проста: силата си остава в ръцете на отделните държави и тя винаги бива използвана преди всичко в името на собствения им интерес. Съединените щати - първата военна сила на планетата - престават да плащат членския си внос в ООН и се стига дотам, че те рискуват да понесат отрицателните последици от това, но го уреждат в деня, в който имат нужда от мандата на ООН, за да накажат Афганистан: това знак за засилване на световната организация ли е? И кой може да вярва сериозно, че Международният съд в Хага обявява настъпването на справедливостта по цялата планета, като виждаме как, от една страна, неговите намеси следват стриктно интересите на тези, които го финансират, например на Съединените щати, докато от друга страна не се предвижда никаква международна намеса там, където справедливостта бива всекидневно потъпквана, например по отношение на палестинското население в Израел? Уви, в днешния свят международните организации са само и единствено отражение на съотношението на силите между страните; всяко друго твърдение е наивност или лицемерие.

Ако този лек не помага, как да се опазим от новите заплахи, в какво би трябвало да се състои новият световен ред? При всички случаи можем да констатираме, че е от особено значение за нас да засилим политическите си институции и преди всичко държавата или групата държави, какъвто е Европейският съюз. Не държавата-нация, етнос, раса или религия, а държавата като политическа цялост. Само тя може да ни закриля. От една страна е налице прекомерното могъщество на индивидите. От друга страна съществува принудителното опекунство на световния жандарм, на единствената империя: един полицентричен, множествен свят, основаващ се на равновесието и взаимността, е за предпочитане пред една унифицирана планета. Като междинно звено между универсалното и индивидуалното, политическото тяло си остава най-добрата гаранция за крехките завоевания на нашата цивилизация.

И нека в крайна сметка да не забравяме, че на човешкото съществуване е отредено да си остане завинаги "несъвършена градина", както казва Монтен. Няма чудотворен лек: всяка победа има своята цена.

Превел от френски Стоян Атанасов

 

Текстът е публикуван във вестник "Култура" , №6, 2002