- От вашите книги личи, че вие сте един от малкото съвременни интелектуалци, които защитават идеите на хуманизма. В наши дни понятията на това мисловно течение са пренебрегвани и се смятат за наивни.

- Към идеите на хуманизма се обърнах, когато пишех книгата "Ние и другите", в която разсъждавам върху универсалните и относителните ценности. Моето желание беше да свържа по-сухите теоретични разсъждения с моя вътрешен живот. В този смисъл се задълбочих в изучаването на големите френски автори Монтен, Леви Строс и Шатобриан, но целта ми беше да стигна по-далеч от простото теоретично изследване. Струваше ми се, че ще бъде проява на малодушие да не включвам моята личност в тези търсения. Затова аз влязох в диалог с тази автори.

- Какво открихте чрез този диалог?

- Дадох си сметка, че много мислители като например Монтескьо и Русо са достигнали в разсъжденията си едно възхитително равновесие между изискванията на обществото и тези на индивида, между абсолютното и относителното. В този дух е и книгата "Несъвършената градина", зад всичко се очертава само едно понятие - хуманизъм.

Днес тази дума има по-голямо значение отколкото преди двайсет години, когато под влиянието на марксизма, хуманизмът се смяташе за овца, която блее за наивни добродетели. Красива душа, обречена на безсилие...

Това е много едностранно и тесногръдо виждане. Сега се сещам за картезианската формула, според която "човекът трябва да бъде господар и собственик на природата": следователно човекът може да владее природата, обществото и самия себе си.

Струва ми се, че при Декарт има нещо заплашително, когато се опитва да ни убеди, че ни е нужен един нов масов модел, различен от хаоса, в който живеем...

- Хуманизмът е послужил като оправдание за много нехуманни действия...

- Да, през XIX век например, той е служил за оправдание на колониалната политика. Едно удобно прикритие за френския и английския национализъм.

Хуманизмът е бил атакуван и от доктрини като марксизма, дарвинизма, философията на Ницше и дори психоанализата. Според идеите на хуманизма човешкото съществуване завинаги ще остане "несъваршена градина" (определението е на Монтен), затова те са враждебни на всяка утопия. Русо е съвсем ясен: той не вярва в постоянния ход на моралния прогрес на човечеството. Въпреки това той смята, че усъвършенстване е възможно.

- В какво се изразява това усъвършенстване?

- Във факта, че човек винаги има възможността да направи нещо различно без да спазва догмите.

- Трябва ли да приемем безрезервно това "различно нещо" за добро?

- Абсолютно не! Никога не можем да приемаме със сигурност новото за "добро". Историческите доказателства са налице: По света се появиха десетки тоталитарни режими, едновременно нови и по-лоши от предишните. Въпреки това догматизмът не приема промяната, била ту позитивна или негативна. Човекът винаги може да бъде свободен. И пътят към свободата минава през образованието. Мислителите - хуманисти разсъждават много повече върху образованието отколкото върху идеалната държава, като Русо в "Емили".

- Вярвате ли, че образованието е основният начин за усъвършенстване?

- Разбира се, то е начин да се вгледаме в себе си и в другите. Разбира се, аз влагам в тази дума по-широк смисъл. Освен обучението в училище аз включвам в понятието "образование" медиите, книгите и всяко общуване с другите.

- Тоталитарните режими използват използват образованието като начин да промиват мозъци... Те се обръщаха към Русо. Това не е ли един червей в красивия плод?

- Русо не може да се тълкува като тоталитарен мислител, колкото и да го преиначават. Според Русо и Монтен доброто и злото текат от един извор: човек би се изродил, ако постоянно отричаме злото.

В интерес на истината хуманизмът не отрича биологичните, обществени, културни, психически и каквито и да било догми. Той просто приема, че човек е способен да се справи с тях, да се измъкне от капаните, стига да иска и признава способностите на човека да бъде свободен. Според Русо човек може да защитава свободата си.

Аз съм разсъждавал върху поведението на хора, затворени в концентрационни лагери в книгата си "На предела" (Face a l`extreme). Дори и при такива условия човек може да оцелее, да издържи на смазващите условия. Съвременните хуманисти се наричат Василий Гросман и Примо Леви. Те са преминали през ужаса на Аушвиц и Колима. Дори и там при тези условия изборът е възможен.

- Скоро вие написахте предговора към книгата "За религията" от Бенджамин Констан. Какво мислите за неговите виждания?

- Констан е част от най-добрите традиции на хуманизма, за които говорим. той е един от последните големи представители на течението след Френската революция. С революцията настъпват радикални промени в обществото. То вече само си е господар и решава съдбата си. Суверенитетът на народа роди насилие. Констан разсъждава за причината нещата да приемат подобен обрат.

- Защо революцията породи толкова насилие?

- Защото късайки със стария режим тя изобщо не постави под въпрос абсолютната власт. Тя просто срути монархичената власт и я смени с народна, но и двете си останаха абсолютни. Точно затова Констан говори за автономност на индивида със суверенитета на народа. Той отхвърля жертвата на човешкия живот в името на каквото и да било. Не е достатъчно властта да е в ръцете на народа, трябва свободата на отделния човек да може да се защити.

- Какво общо има това със съществуването на религията?

- Една от основните тези на Констан е, че единствено религията е свързана с държавата. Индимидът сам трябва да избере своята религия, не общността, в която се намира. В тези си твърдения Констан остава верен на протестантството. Авторът е започнал книгата, когато е бил 20-годишен и е работил върху нея до смъртта си. Разбиранията му са еволюирали много през това време.

- Вие бяхте един от най-изявените представители на структурализма. Защо сменихте лагера и станахте хуманист?

- Докато живеех в България, образованието беше препълнено с марксистка идеология. Единственият начин да се изплъзнеш на системата беше да се научиш да използваш метафори и евфемизми ...

Когато се преселих във Франция, постепенно усетих, че мога да защитавам мнението си и без лъжа и цинизъм. В същото време имах свободата да се изправя срещу литературата с цялата и сложност.

Литературата винаги е нечиста. Тя е една игра с езика, която ангажира цялото същество на писателя. Тя е богатство. Ние четем автори от миналото, защото те ни помагат да разберем нещо ново за нас като хора.

 

© 2001 г. Иван Кадурин, превод