Media Times Review    Google   
___









Книги
 април 2004

“Страната на утринната свежест”
Разказ за Южна Корея
(продължение)
 
Ядрена Корея
 

Южна Корея определено не е заинтересована от неочаквано сгромолясване на Севернокорейския режим. “Слънчевата” политика на Ким Те Чжун (модифицирана в политика на “просперитет на мира” от Но Му Хьон) цели именно приобщаване на КНДР към международната общност, което ще смекчи и реформира системата в Северна Корея по подобие на Китай и Виетнам. Въпреки, че комунистическите партии в тези страни продължават да управляват, икономическите реформи създават кълновете на пазарна икономика, която радикално променя обществото в социален и културен аспект. Проблемът за отварянето на КНДР е политически. Елитът в Пхенян никога няма да капитулира доброволно и да се откаже от привилегиите си, които са свързани със съществуването на КНДР като самостоятелна държава. Но едно икономическо приближаване на двете общества ще улесни процеса на обединение в по-далечно бъдеще.
Северна Корея максимално ще използва ядрената си програма, за да получи признание и помощи. След края на Студената война Русия и другите държави от бившия Варшавски договор сключиха дипломатически отношения с Южна Корея през 1990-91 година. През 1991 година КНР също установи отношения с Република Корея, която трябваше да скъса дипломатическите си отношения с Тайван. Не последва обаче реципрочно признаване на Северна Корея от Япония, САЩ и западноевропейските държави. Австралия и някои западноевропейски страни установиха дипломатически отношения с КНДР през последните няколко години, но това все още не е пълно международно признаване на страната, тъй като Вашингтон и Токио нямат дипломатически отношения с Пхенян.
В стремежа си да излезе от тази изолация и да получи помощи, КНДР разигра ядрената си карта през 1993 година, когато обяви, че напуска споразумението за неразпространение на ядреното оръжие. Напрежението достигна връхната си точка през лятото на 1994 година. Когато отидох в Сеул през лятото на същата година, южнокорейците бяха започнали да се запасяват със суха храна в случай на война. За щастие, неочакваното посещение на Джими Картър в Пхенян и срещата му с Ким Ир Сен през юни разведри обстановката. Картър дори съдейства за уреждането на историческа среща между лидерите на КНДР и Република Корея в Пхенян за средата на юли, когато Ким Ир Сен внезапно почина от сърдечен удар. Вероятно тогава беше пропуснат златен шанс, но все пак Съединените щати и КНДР подписаха рамково споразумение през 1994 година. Споразумението предвиждаше изграждане на две атомни електроцентрали в Северна Корея с помощта на САЩ, Република Корея и Япония в замяна на замразяването на ядрена централа, от която може да се извлича плутоний за ядрено оръжие. Новите реактори са “леководни”, от чиито ядрени отпадъци не може да се извлича достатъчно плутоний, в сравнение със съществуващите “тежководни” реактори в атомната централа на Северна Корея. КНДР се задължи също да прекрати ядрената си програма, която, според западни експерти, беше в състояние да произведе две или три атомни бомби в недалечно бъдеще. САЩ се задължиха освен това да доставят суров петрол на Северна Корея до изграждането на новите централи, за да се компенсира загубата на енергоизточници след спиране на старата ядрена централа.
Всичко това се разпадна, когато КНДР обяви, че възобновява ядрената си програма и активира атомната си централа през декември 2002 година. От рамковото споразумение от 1994 година не остана и помен. От 1994 година до кризата през 2002-2003 година КНДР получаваше гориво, но строителството на нови реактори не беше напреднало, въпреки че договорът за започването му беше сключен през 1999 година. Нормализирането на отношенията с Токио и Вашингтон в същото време изглеждаха все така далечна перспектива за Северна Корея. Ким Чен Ир реши да рискува и използва Иракската криза и ангажираността на Съединените щати като удобен момент да обяви възобновяване на ядрената си програма. КНДР отново обяви излизане от споразумението за неразпространение на ядреното оръжие, сключено в рамките на ООН, което напомня сценария от 1993 година.
След първоначалната остра реакция, Съединените щати смекчиха позицията си в стремежа да се намери дипломатическо решение на кризата. Причината е изключване на военен сценарий за разрешаване на кризата. Стана ясно например, че администрацията на Бил Клинтън е проучвала възможността за превантивна атака срещу КНДР с цел разрушаване на ядрените инсталации и лаборатории на Севера по време на подобна криза през 1994 година. Такъв вариант бива отхвърлен обаче поради възможността от пламване на мащабна война на Корейския полуостров с невероятни щети за Сеул, който е на по-малко от 80 километра от ДМЗ. Около 70% от огромната севернокорейска армия е разположена в периметър от 100 километра от границата, което позволява на КНДР да придвижи огромна армия до ДМЗ в рамките на 12 часа. Арсеналът й, само в района на ДМЗ, включва 8 000 артилерийски установки, чиито снаряди могат да достигат столицата на Република Корея (между 300 000 и 500 000 снаряда могат да бъдат изстреляни към Сеул и околностите му при военен конфликт), 1000 танка, 500 самолета, 200 хеликоптера, ракети "Скъд", които могат да носят глави с химическо оръжие, 100 ракети “Нодонг”, които могат да достигат и територията на Япония и т.н.

Военните стратези на администрацията на Клинтън изчислиха, че за да се отблъсне ефективно севернокорейска офанзива на Юг са необходими половин милион американски войници като подкрепление на Южнокорейската армия от 690 000 военнослужещи. В първите 90 дни на евентуални военни действия американците биха дали 52 000 жертви, според военния сценарий, почти толкова, колкото са дали в тригодишната Корейска война (37 000) и във Виетнамската война (58 000). Някои изчисления показаха общо един милион възможни цивилни и военни жертви по време на такъв конфликт. Става ясно, че военни акции срещу КНДР не могат да бъдат избор, дори и за най-консервативните сред “орлите” във Вашингтон. Затова военният вариант не е алтернатива на дипломатическото решение по време на кризата през 2003 година.
Но вече се коментират варианти за “хирургически” удар на ядрената централа в Йонгбьон, ако ядрената програма на КНДР не може да бъде спряна по дипломатически път. На такава крайна мярка се противопоставят Южна Корея, Китай, Русия и Япония. Джеймс Улси, бивш директор на ЦРУ при администрацията на Бил Клинтън, и Томас Макинерней, бивш генерал, публикуваха статия в "Ейшън уолстрийт джърнъл" в началото на август 2003 година, озаглавена “Следващата Корейска война”. Те защитаваха тезата, че война срещу КНДР може да успее за 30-60 дена с обединените сили на САЩ и Република Корея, но никъде не споменават за цената, която трябва да бъде платена от Южна Корея за победата. Администрацията на Буш декларира, че търси дипломатическо решение, но в същото време не изключи и други варианти, като икономически санкции и блокади. КНДР заяви, че евентуални санкции или блокади ще се възприемат от Пхенян като “актове на война”.
Налице са признаци на затягане на обръча около Северна Корея. Австралийските власти блокираха и задържаха през април 2003 година кораб на КНДР близо до Австралия с хероин на стойност 48 милиона долара (търговията с хероин е един от източниците на валута за режима в Пхенян). Два месеца по-късно 1900 японски инспектори и полицаи “посрещнаха” севернокорейски ферибот, напускащ японско пристанище на път за КНДР (фериботът беше редовен канал за внасяне на валута и високотехнологични продукти от корейската общност в Япония). След инцидента КНДР преустанови курсовете на ферибота.
Тези мерки са плод на американските усилия да координират международен натиск, за да седне Пхенян на масата за преговори и да се откаже от ядрената си програма. Ким Чен Ир в началото настоя да преговаря само с Вашингтон, докато администрацията на Буш държи на многостранни преговори, включващи Сеул, Пекин, Токио и Москва. Пхенян се противопоставя на такава формула, защото лесно може да бъде притиснат от другите участници да направи повече компромиси. От друга страна, Сеул не може да успее в политиката си на ангажиране на Севера в преговори без подкрепата на САЩ и държави от района. За да се адаптира към по-твърдолинейната политика на Вашингтон като в същото време запази своя подход към Севера, администрацията на Но Му Хьон модифицира “слънчевата” политика в политика на “просперитет на мира”, което се интерпретира като поставяне на повече условия за отпускане на помощи за КНДР.
Според последни прогнози на ЦРУ, които са повече предположения, отколкото солидни изчисления, КНДР може да произведе до една година достатъчен брой малки ядрени бойни глави за инсталиране на съществуващите ракетите със среден и далечен обсег (докладът е публикуван на 30 юни 2003 година в “Ню Йорк Таймс”). Новата информация се основава на откриване на нов изпитателен център в Юнгдоктонг от американските разузнавателни служби. Специалисти са на мнение, че севернокорейците са изпробвали взривни устройства , които могат да се използват за детонация на атомни бомби. Това още не може да бъде основание за потвърждаване на хипотезата, че КНДР е ядрена сила. Но за разлика от Ирак, Северна Корея открито заяви, че възобновява ядрената си програма, която според нейната официална версия, има две цели: 1) сдържане – да държи американците на разстояние, докато се подпише пакт за ненападение, и 2) съкращение на огромната армия, която е твърде скъпа за поддържане.
Неизказаната цел на ядрената програма или по-точно, шумът около нея, е – получаване на гаранции за сигурност, съчетани с дипломатическо признаване и икономическа помощ. В много от прогнозите няма единодушие сред специалистите. Но всички са съгласни, че от 8000 цилиндъра с радиоактивни отпадъци от гориво на ядрената централа в Йонгбьон (тя беше затворена според споразумението от 1994 година и беше пусната в действие през 2002 година), само неколкостотин са преработени за извличане в плутоний. За извличане на достатъчно количество плутоний за един боен заряд са необходими между 1000 и 1500 цилиндъра. Появиха се признаци, че президентът Буш е определил като “червена линия” на допустимост износът на ядрени материали от Северна Корея, което косвено признава възможността КНДР да притежава ядрен арсенал въпреки липсата на ядрен опит. Най-голямото опасение на Вашингтон, Сеул и Пекин е, че ядрена Северна Корея може да провокира Япония и Тайван да я последват, което ще доведе до военна надпревара и дестабилизация на района. Едно е ясно: никой не е заинтересован от нови студени и горещи войни в района.
Проблемът е, че има индикации за втори завод за производство на плутоний в Северна Корея, за който се предполага, че е под земята в планините на север от познатия завод Йонгбьон. Пхенян твърди, че е преработил всички отпадъчни цилиндри, което според специалисти ще създаде плутоний за повече от 6 атомни бомби. САЩ и други страни не могат да проверят валидността на това твърдение, което може да е блъф за “изстискване” на компромиси от Вашингтон. Освен това се смята, че КНДР е на път да построи и завод за обработка на уран (подпомогната преди време от Пакистан), което усложнява още повече задачата да се прецени реално доколко КНДР е близо до създаването на ядрено оръжие или вече притежава такова, въпреки че не е правила ядрен тест. Като се има предвид навикът на Пхенян да дублира стратегически обекти и строежа на военни инсталации под земята (които са на брой между 11 000 и 15 000), може да се каже, че е невъзможно да се прецени до каква степен твърденията на Пхенян са истина. След проблемите на ЦРУ и други американски служби с откриване и “доказване” на оръжията за масово унищожение на Ирак, администрацията на Буш е в още по-трудно положение да размахва лозунга за заплаха от Северна Корея.
Но продължаващите войнствени изявления на Пхенян, които издават повече отчаяние, отколкото премерена външна политика с оглед по-изгодно “изтъргуване” на ядрената програма, могат да усложнят намирането на решение на кризата. При влошаващото се икономическо положение и увеличаващото се скрито недоволство от режима в Северна Корея, външно-политическата криза предизвикана от признанието на КНДР, че има програма за ядрено оръжие, може да прерасне във вътрешнополитическа криза с фатални последици за режима на Ким Чен Ир. Не очаквам повторение на източногерманския вариант в Северна Корея, но не е изключен сценарий, при който хиляди корейци от Севера да решат да рискуват и да нахлуят в Южна Корея с рибарски лодки или саморъчно направени лодки и салове. Десетките хиляди източно-германски “туристи”, които преминаха в Западна Германия през Австрия и Унгария, предизвикаха криза, която сложи край на съществуването на ГДР. КНДР определено не е ГДР и такъв сценарий на обединение чрез разрушаване на системата на Север е малко вероятен на Корейския полуостров. Нека не забравяме обаче, че историята често се гради не само чрез повтарянето си, а и чрез създаване и на нови прецеденти. Развитието на полуострова често е опровергавало прогнозите. Една от прогнозите след разпадането на Съветския съюз беше, че Северна Корея ще се сгромоляса под тежестта на икономическата криза. Тази прогноза не се е сбъднала за 12 години.
Северна Корея от своя страна е заинтересована от дипломатическо решение на въпроса, защото от това зависи бъдещото й съществуване. Вероятно в крайна сметка ще се стигне до компромис. Поне това диктува не само разумът, но и интересите на всички въвлечени в проблема страни. КНДР ще потвърди спазването на договора за неразпространение на ядрено оръжие, прекратяване на ядрената си програма и замразяване на изпитания и работа по ракети с по-дълъг обсег на действие. В замяна САЩ ще гарантират сигурността на КНДР, което означава някакво двустранно (настояването на Пхенян) или многостранно (отговорът на Вашингтон) споразумение за ненападение. Буш предложи за първи път през октомври 2003 година да осигури колективна гаранция със заинтересованите страни за ненападение на Северна Корея. Американската администрация е против подписването на двустранен договор за ненападение с КНДР, който трябва да се ратифицира в Конгреса на САЩ и ще създаде политически усложнения за Буш, още повече, че двете страни не са подписали мирен договор след Корейската война и нямат дипломатически отношения. Въпреки отхвърлянето на двустранен договор като решение, смекчаването на позицията на Вашингтон за многостранна писмена гаранция за сигурността на КНДР и съгласието на Пхенян да участва във втори кръг от шестстранните преговори до края на 2003 година, увеличават шансовете за постигане на споразумение. Ако се стигне до споразумение, САЩ вероятно ще възобновят доставките на гориво и други помощи, и евентуално Токио и Вашингтон ще открият дипломатически мисии в Пхенян по-късно. Може отново да се включи и план за изграждането на две ядрени централи за решаване на енергийните проблеми на Северна Корея.
Вашингтон не разглежда “смяната на режима” в Пхенян като реалистична политика, въпреки че някои консерватори подкрепят по-агресивен вариант като икономическа блокада и други мерки за оказване на натиск и евентуално сменяне на режима на Северна Корея, което ще доведе до решение на ядрената криза. Слабото място на тази позиция е, че ще се създадат по-сериозни и непредвидими проблеми на Корейския полуостров.
В по-широк план проблемите на сигурността ще се решат с подписване на мирен договор между КНДР от една страна и Република Корея и САЩ от друга, който може да включи и стъпки за постепенно разоръжаване на полуострова. Това ще бъде съпътствано от по-голямо отваряне на Северна Корея към света и икономическа либерализация. Всичко това може да отнеме пет, десет, петнадесет и повече години, никой не знае колко, но друга посока за “меко кацане” на КНДР и евентуално обединение на двете Корейски държави, засега няма. Алтернативата е безконтролно разпадане на КНДР и хаос на полуострова, от който никой няма интерес, пък дори това и да доведе до многоочакваното обединение.
От външните фактори, Китай държи ключа за бъдещето на Северна Корея, въпреки периодично обтегнатите двустранни отношения. Пекин не иска да допусне сгромолясване на режима в Пхенян. Но от съюзник, КНДР се превръща повече в задължение и бреме за КНР. За 2002 година Китай е доставил горива и храни на своя съсед на стойност от 500 милиона долара, което е размерът на годишната им търговия. За сметка на това, Южна Корея е вече четвъртият по големина инвеститор в Китай и Китай е най-големият пазар за износ на южнокорейски стоки, като търговията между двете страни достигна 44 милиарда долара. Тези икономически фактори променят и политиката в района.
Пхенян не е сигурен в каква степен Пекин е на негова страна в сложното уравнение на интересите. Президентът на Китай Ху Цзинтао предвождаше китайската делегация в Пхенян по време на честванията на 40-годишнината от края на Корейската война през 1993 година (тогава беше член на политбюро). Но десет години по-късно Ху не изпраща делегация. Това е може би знак за изменилите се отношения между двете Корейски държави и Китай. Южна Корея е много по-важен икономически партньор за Китай от Северна Корея. Във военно и политическо отношение КНДР създава главоболия на Китай, защото усложнява отношенията му със САЩ и защото се страхува от евентуална ядрена Япония. КНДР от своя страна иска да демонстрира независима позиция от Китай. Въпреки усилията на КНР да посредничи в конфликта между САЩ и КНДР, Пхенян обяви съгласието си за шестстранния формат на преговори за ядрената си програма през август 2003 година чрез Русия, а не чрез Китай. В крайна сметка, въпреки тези дипломатически игри, компромисите, които се направиха (и евентуално ще се направят от КНДР) до известна степен се дължат на Китай. Той се ангажира по-активно в разрешаването на конфликта между КНДР и САЩ през 2003 година. Китайското влияние върху позицията на Северна Корея се изрази в неотдавнашното посещение на У Банго, председател на китайския парламент и номер две в партийната и държавна йерархия на Китай, в Пхенян в края на октомври 2003 година. След посещението на У Банго и срещата му с Ким Чен Ир, на която китайската страна е обещала икономическа помощ, Китай и Северна Корея обявиха съгласието на Пхенян да продължи шестстранните преговори и да търси дипломатическо решение на ядрената криза на Корейския полуостров. Тази роля на Китай не е без цена – той ще очаква Вашингтон да прояви по-голямо разбиране в конфликта му с Тайван.
Нагласата сред повечето южнокорейци е, че обединението е неизбежно в далечното бъдеще, но то е и далеч от тяхното ежедневие и проблеми. Разделението е било твърде продължително и отчуждението между двете общества твърде голямо, за да се очаква бърза промяна на нагласите. В едно проучване през 1994 година в университет Ихуа в Сеул от 100 студенти, 80 са изразили безразличие към евентуално обединение. Някои твърдят, че сега процентът на тези, които не са заинтересовани от обединението е дори по-голям. Картините на срещи между плачещи корейци от разделени семейства, останали от двете противоположни страни, будят състрадание. От 2000 година насам 1200 души от разделени семейства са се срещнали. Списъкът на чакащите обаче е 100 000 души, които се надяват да доживеят среща с родители, деца, сестри и братя.
Липсата на каквато и да е връзка с другата страна кара хората да прибягват до отчаяни стъпки. Някои южнокорейски роднини, например, пътуват до северния бряг на река Ялу (Амно-канг на корейски) от китайската страна на границата между Китай и КНДР с надеждата да се видят тайно със своите близки от северната част на полуострова. Китайци посредничат на тези свиждания от двата бряга на реката. Често обаче такива срещи се осуетяват от севернокорейската охрана. Южнокорейците се опитват да прехвърлят пари увити в пакет от отсрещният бряг, за да помогнат на близките си. Някои севернокорейци рискуват и преминават реката през нощта, виждат се с роднините си от Република Корея в близкото китайско селище и се връщат призори, за да избегнат преследване на семействата им, ако избягат в Китай. Проблемът на разделените семейства от първо поколение става още по-остър с течение на времето, защото хората преживели травмата на разделение след Корейската война са вече на възраст и все повече от тях умират, без да могат да видят роднините си. Това е незараснала рана, която ще продължи да кърви.
Южнокорейците вярват, че обединението ще направи Корея по-силна. Някои дори тайно се надяват, че обединението ще превърне Корея в ядрена сила, ако се окаже, че КНДР притежава ядрено оръжие. Освен това нека не забравяме, че нагласите сред мнозинството западногерманци в навечерието на обединението на двете германски държави също беше сравнително скептично, но се промени в месеците на драматични събития през 1990 година.
Историята на Корея познава много регионални разделния и вражди, които оставят траен белег върху психологията и дори върху политиката на страната. Първото обединение на страната се постига в 676 година, под властта на Шила. През 889 година въстания отново раздробяват страната. Ново обединение следва през 936 година под командването на легендарния генерал Уанг Кон, който създава династия Корьо (918 година), наследница на древното царство Когурьо. Тези раздробявания и обединения, макар и в далечното минало, имат продължително влияние върху формирането на отношенията между различните райони на полуострова. Северна Корея например се смята за наследница на военната традиция на Когурьо, Югът съответно е свързан с Шила, Пекче и древна Кайа. Дори днес могат да се забележат напрежения и конфликти на регионална основа в Южна Корея и границите на тези региони приблизително съвпадат с границите на древните корейски царства.
Мисля, че въпреки големите различия, породени от идеология и политическа система, двете корейски държави имат общо бъдеще. Южнокорейските политици се страхуват от немски вариант на обединение, защото Южна Корея чисто и просто няма финансовите възможности да плати за разпадането на Севера и интегрирането му в обща държава. Политиците на Южна Корея предпочитат “меко кацане” вместо “твърдо кацане”, което означава постепенно интегриране на двете икономики, като Югът инвестира в Северна Корея. По този начин и цената на бъдещото обединение ще се намали значително. Тази стратегия изглежда реалистична от гледна точка на цената и управлението на процеса на обединението. Но историята показва, че тези процеси не могат да се планират. Обединението просто ще се случи един ден напук на планове и прогнози.
Искам да предложа един от многото възможни сценарии за Корейския полуостров чрез една “драматизация”, разиграна по време на фестивал в началото на 1996 година в Корейския езиков институт на университета Йонсе в Сеул, където бях студент.
“Номерът” на нашата група беше инсцениране на Корейския конфликт, като всяка замесена страна, включително Северът и Югът, се представяха поотделно от студентите. Аз играех Южна Корея (това беше случайно, пък и ролята ми харесваше) или Ким Йон Сам, тогавашният президент на Република Корея; КНДР се представяше от руски кореец или Ким Чен Ир; Съветският съюз и Русия – руснак или символично Борис Елцин; САЩ – американски военнослужещ, който учеше в института (той дори игра с военната си униформа за по-голяма автентичност на образа...) или Бил Клинтън; Япония – от японец или Косокава; и Китай – от китаец или Цзян Цзъмин. Това беше една гротеска на модерната история на полуострова. Смесването на минало и настояще чрез въвеждането на тогавашните лидери на тези страни, беше направено с цел да се постигне по-голяма яснота и пародийност в сценката.
Всичко започна с разделянето на Корея и войната. КНДР влиза на територията на Южна Корея (моята) и започва “борбата” на двамата Ким, но скоро се разбира че Южна Корея няма да я бъде. Щатите се притичват на помощ на Южна Корея с гръм и трясък и започват да надделяват. Тогава обаче СССР и Китай се появяват на сцената и помагат на КНДР (дотогава са помагали “задкулисно”) и нивото се покачва и става “бой на коне”. В един момент възниква патова ситуация, като никоя от страните не може да надделее и си създават разделителна линия, така че "всеки да си знае гьола”. КНДР и Южна Корея започват да си изграждат собствените светове с помощта, насърчаването и “зоркото око” на своите съюзници, които държат двете страни разделени. Виктор (КНДР) марширува, а аз (Република Корея) правя реклами на Самсунг (тогава още не знаех, че ще работя за тази компания). Постепенно обаче един по един покровителите напускат сцената (само временно) по една или друга причина: Елцин по спешност заминава, защото е чул поредния слух за преврат в Москва; Косокава си тръгва, защото Токийското метро е обгазено с отровен газ; Цзян Цзъмин спешно е повикан в Пекин, защото патриархът Дън Сяо Пин е на смъртно легло; Клинтън има нова кризисна ситуация на друго място в света и също се оттегля.
Останали сами, двамата Ким започват да се чувстват свободни да надничат в “двора” на другия. Северна или “Горна” Корея е привлечена от богатството на Южна или “Долна” Корея. Постепенно двамата Ким се престрашават и сядат по корейски да говорят за обединението. Братската атмосфера надделява както и “соджу” (корейска ракия) добре върви с песните и тостовете за светло бъдеще на Една или Горна-Долна (Г-Д) Корея. Както си върви сладко приказката обаче, идва ред на “подреждането” на Г-Д Корея. Една нова Корея трябва да има една система; дотук горе-долу добре, защото е имало идеи за “една Корея - две системи” (както Китай и Хонконг например), но когато идва ред на тоста “за великия лидер”, всеки Ким повтаря тоста, като се изправя все по-високо и по-високо с идеята, че той е истинският Ким на Г-Д Корея. В един момент осветлението загасва и се чуват само стонове и викове на двамата биещи се Ким. Край.
Финалът беше “отворен”, но показателен за миналото и бъдещето на Горна и Долна Корея и за значението на съюзниците. Те не винаги са на сцената, но техните роли и интереси в развитието на КНДР и Република Корея са били винаги осезаеми.
 
следва продължение...
 

Copyright © Аврам Агов

Аврам Агов е роден в Долна Оряховица през 1964 година. През 1988 година завършва философия с втора специалност история в СУ. През 1991 година е на едногодишна специализация в Колумбийския университет, Ню Йорк, а през 1994 година получава магистърска степен в Харвард по икономическа и политическа история на източна Азия с тясна специалност – Корея. От 1994 до 2002 година живее и работи в Сеул, Корея. Следва двегодишния курс по корейски език в университета Йонсе. След това работи шест години като мениджър в Самсунг електроникс. През 2001 година е обявен за почетен гражданин на Сеул. В момента прави докторат по икономическа история - индустриализация на Източна Азия - в университета във Ванкувър, провинция Британска Колумбия, Канада, където е и асистент по световна история на 20-ти век.
За контакти с автора: avramagov@yahoo.com.

MTR книги
Не вярвам в чудеса и затова имам резерви към концепцията за “Корейското чудо”, както и за “Японското чудо” по-рано. Чудесата се появяват като начин да си да обясним неочаквани промени. Целта на този разказ е да се вникне в средата, в която се формират “чудните” явления на южнокорейското развитие.
Аврам Агов

Можете да купите книгата оттук:
книги "Нисим"
гр. София
бул. "Васил Левски" 59
---------
"Световит"
гр. София
ж.к. "Слатина" бл.15 вх.В
както и от електронната книжарница:
www.bgbook.dir.bg