Спомени от годините на
Холокоста – 1940-1943

Кратка автобиография на Самуил Ардити

(трета част)

Ще разкажа моите преживявания, мисли и вълнения. Тези на едно седемгодишно еврейско дете в България през годините на Втората световна война. Ще дам много факти и образи на хора и приятели. Ще сравня тогавашните събития с исторически документи, на които попаднах наскоро. Старанието ми ще бъде да дам обективна картина на събитията, макар че част от тях ще пиша със субективния израз на личния разказ.

Евреите от Беломорието бяха затворени в товарни вагони. На вагоните пишеше “Вагон за десет крави”. Комисарят Белев (някои евреи го наричаха “Чернев”) натовари във всеки вагон вместо десет крави петдесет нещастни евреи. По пътя за София влаковете минаваха през лагерите на трудоваците. Гръцките евреи пътуваха през месец февруари на отворени вагони. Там имаше деца, жени, старци. Трудоваците приготвяха пакети с храна, фланели, чорапи, за да ги хвърлят по влака, който караше техните братя към неизвестността. На завоите трудоваците лежаха в засада и хвърляха предварително приготвяните пакети, докато началниците с револвери в ръка ги заплашваха и дори стреляха над главите им.

Софийските евреи се бяха стекли на гара София да предадат на депортираните от Гърция лекарства, храна и облекло, но чиновниците от КЕВ не разрешиха на представителите на консисторията да се срещнат с нещастниците. Те им обещаха да раздадат помощта на пристанището в Лом, на Дунава, но там всичко бе разграбено от стражата, продадено на циганите или присвоено от братовчеда на Белев. На еврейските водачи не бе оставена друга възможност освен единствения начин на действие – застъпничество и ходатайство. Властите даваха отрицателен отговор на опитите да се направи нещо. Тракия и Македония бяха окупирани от германците земи. Те виждаха в тези земи “военни зони”. Еврейските водачи предложиха на властите да интернират депортираните евреи във вътрешните предели на България, но отговора беше, че българските власти не са господари на положението и съдбата на нещастниците. Всичко било в ръцете на германците. Тогава еврейските водачи се обърнаха към чуждите представители в София. Единствен, който помогна, бе представителя на папата, който обеща да ходатайства пред католическите държави Италия и Испания и пред царица Йоанна, която беше католичка. Католическите дипломати обещаха да защитят своите поданици. От царицата се получи отрицателен отговор: “Нема как да се помогне.” Наистина, около двеста испански и италиански поданици бяха освободени. Един поданик на Испания бе свален от влака на гара София. Той се храни на обяд при нас, вкъщи, и ни разправи историята си.

Това бе трогателна история, случила се в Монопола в Скопие. Матилда Нох бе свидетелствала пред седмия състав на народния съд. “Аз бях отведена, заедно с всички евреи, в лагера “Монопола” в Скопие. В лагера беше и моя любим Мико Ноях. Оженихме се там. Представителя на КЕВ Пайташев не искаше да признае брака ни, защото бях сръбска поданичка, а Мико испански”. Пайташев й казал “Ти Матилда ще останеш в лагера, а Мико, като испански поданик, ще го пусна. Но ако имаш 10 жълтици, може и да уредя нещо. Ако нямате, потърсете. Влака за Полша вече се композираше. В последния момент пристигна испанския представител и ни освободи.”

Споменавам тази история, защото за подобни случаи малко се знае. Причина за това вероятно е факта, че италианското и испанското правителство бяха про-германски. По политически причини, този факт пречеше на изследователите на историята.

Докато еврейските водачи търчаха да спасяват братята си, сами не знаеха, че ги грозеше същата участ. Белев беше решил да дигне на 13 март 1943 година 2600 софийски евреи и общо 8 600 за цялата страна. Но приятели на евреите в полицията не задържаха дълго това в тайна. В София се пръснаха ужасни слухове, че ще ни вземат в лагери. Да си кажа право, като дете, това отначало ми се видя доста приемливо. До бъдем заедно всички приятели от еврейското училище на лагер, като на лятна колония, беше съблазнително. Майка приготви на мен и на брат ми по една малка раница, сложи в нея няколко фланели, гащи и чорапи, както и пакети със сухари и бучки захар. Не знаехме дали на сутринта ще бъдем в къщи. Прегръщахме малките раници и утихвахме да спим. Тези нощи никога не ще забравя. В нощта на 9 срещу 10 март Царят даде заповед на Габровски да прекрати депортацията на евреите от старите предели на страната. В Пловдив телеграмата не се получи навреме. Евреите бяха прибрани в тютюневите складове, но на сутринта бяха освободени.

Въпреки това Данекер, чирака на Айхман, не се отчая и отново пристигна в София да иска живота ни. Баща ми беше член на еврейския спасителен комитет. Той разказваше всички събития в къщи. Въпреки че бях дете, знаех много тайни. Една от тайните бе, че евреите имат шпионин близо до Белев. Това бе Лиляна Паница, частната секретарка и любовница на комисаря. Бях още малък, но знаех голямата тайна, че мъже обичат жени и че жени обичат мъже. Човекът, който бе във връзка, бе Буко Леви. От него евреите узнаха, че Белев е започнал голяма акция по изселването на софийските евреи, като начало на депортацията на всички евреи от България. След 9 септември 1943 година Буко Леви се яви като свидетел в полза на Паница пред седмия състав на народния съд, но не успя да й помогне. Тя бе осъдена на една година затвор.

Баща ми отложи изселването на нашето семейство с няколко месеца. В комитета бяха останали само трима евреи. Един от тях бе индустриалеца Витали Хаимов. Той бе висок и хубав мъж. Лошите езици разправяха, че бил голям женкар. Може би това бе причината да бъде избран за човека, който да подържа връзка с Паница. По онова време жените в София бяха луди да носят копринени чорапи. При всяка среща с Паница Витали Хаимов й носеше скромен подарък – чифт копринени чорапи. Още по-лошите езици разправяха, че през деня в комисарството Белев смъквал чорапите, които Витали Хаимов подарявал на Паница през нощните им срещи.

Няколко дни преди депортацията на софийските евреи, започнаха да се получават заповеди за изселване. Чичо Жак получи за Шумен, леля Софи за Хасково, чичо Исраел за Дупница, леля Арнестина и чичо Пишко за Русе. Всички трябваше да се изселят в срок от три дни след получаването на заповедта. Да се вземат само 30 килограма ръчен багаж на човек, а останалите вещи да бъдат описани в списък, който след това да бъде предаден на чиновниците в комисарството.

Софийските евреи започнаха да продават мебелите си на пазара. Един евреин беше докарал канапе и викаше “Капан за дървеници!”. Продаде го. Друг бе докарал бюст на Теодор Херцел, основателя на световната ционистка организация, който много приличаше на Христо Ботев. Имаше високо чело и гъста брада. Продаде го. Купил го някакъв селянин от софийското поле. Може би до ден днешен Теодор Херцел плува на златни вълни в някое софийско село. Брат ми и аз събрахме от къщи всички стари шишета, кинкалерии и багатерии, седнахме на един вход на бул. “Клементина” и отворихме един дюкян. Всичко се продаде. Хората имаха пари, но на пазара нямаше стоки, защото всичко отиваше на фронта. Докато едни загиваха във войната, другите правиха парички в тила.

Еврейските водачи започнаха да се борят срещу депортацията чрез единственото оръжие, което имаха – ходатайството. Техните приятели бяха алармирани, бяха помолени да упражнят цялото си влияние върху Царя и правителството, за да се отмени изселването. Деятелните евреи не се отчаяха и продължиха акцията си. Срещаха се в частни кантори, кафенета и в главният им щаб, който беше в сладкарница “Охрид”. В еврейските квартали започваха да се получават заповеди за изселване. От Дорт-бунар до Юч–бунар улиците бяха пълни с разтревожени евреи, които разискваха получените призовки. Те ясно виждаха, че преселването в провинцията е предговор към смъртта в Полша. По-бедното население от тези квартали най-спонтанно реши да демонстрира пред двореца. Глас народен, глас Божи. Тълпата най-правилно реши къде да направи протеста си. Пред двореца на Царя. Само от него чакаха спасението и бяха прави. Фактически, накрая той ги спаси и затова плати с живота си. Лошото бе, че демонстрацията трябваше да се проведе на 24 май. Това бе празничен ден и учениците и студентите също манифестираха пред двореца. Един възможен сблъсък между двете групи демостриращи щеше да докара големи нещастия на евреите. Щеше да попречи на нашите приятели българи, които се застъпиха за нас. От друга страна, точно това чакаше Белев: да докаже, че евреите са саботьори и диверсанти и с това да изиска незабавното ни изселване. Затова еврейските водачи решиха да затворят централната синагога пред манифестиращите. Те бяха пратени към ючбунарската синагога, която бе далеч от центъра на София. Рано сутринта на 24 май баща ми излезе за заседанието на еврейския комитет. В този комитет бяха представени всички еврейски ционистки партии и партиите, представени в Отечествения фронт. На заседанието единодушно бе решено демонстрацията да бъде спряна да не влиза в центъра на града. В същото време народните маси се съсредоточаваха в синагогата “Ние ще умрем в България. Тук гробищата са по-хубави от Полша.” Равинът Даниел Цион бе напуснал демострацията, за да се срещне с Митрополит Стефан. Когато се върна от срещата, той каза: “Не се отчайвайте, братя; вярвайте в Господа. Митрополит Стефан ми предаде да кажа на народа, че Царя най-официално му обещал, че евреите няма да бъдат изселени извън пределите на царството.”

Еврейският комитет реши да изпрати трима водачи към Юч-бунар да убедят тълпата да прекрати демонстрацията. Между тях бе и баща ми. Чакахме разтревожени вкъщи на улица Нишка. Изведнъж чухме ужасен грохот. Скочихме на прозорците. По улицата мина в галоп една дружина конни полицаи. Идваха от третия участък на път за площад “Възраждане” и оттам за еврейската махала. Хванахме се за главата, защото знаехме, че баща ми е на демонстрацията. Кавалерията, подпомагана от тайни и явни полицаи, се нахвърли върху евреите. Битката беше неравна. Започнаха арести на място. Баща ми се върна вкъщи след няколко часа. Бягал през дворовете, скачайки през оградите.

От една страна трябва да отбележа, че това бе единствената организирана от евреи манифестация в цяла Европа и това бе гордост за българските евреи. От друга страна бе напълно ненужна, защото на 20 май 1943 година Министерският съвет бе решил да има само преселване в пределите на страната. Ако манифестациите бяха стигнали до двореца, може би това решение щеше да бъде променено.

Полицията започна нощни арести на видни еврейски водачи и общественици. Баща ми реши да се скрие при леля Софи, която живееше на улица “Отец Паисий”, близо до еврейската махала. Цялото семейство се присъединихме към него. През нощта чухме голям шум по стълбите на сградата. На сутринта открихме жената на адвокат Алберт Варсано, който живееше над леля Софи, плачейки на улицата. През нощта тайни агенти го арестували и изпратили в Сомовит. Там, на брега на Дунава, бяха организирали концлагер за евреите. Режимът в него бил много жесток. От там много лесно е можело с шлепове да ги пратят в Австрия.

Баща ми реши да се скрие далеч от еврейската махала. На следващата нощ отиде да спи при Арнестина и Пишко. Те имаха къща в чист български квартал. Тъкмо се събличал, когато чул силни удари по вратата на апартамента. Скочил полугол и се скрил на балкона. Какво точно станало? Долният етаж на къщата бил даден под наем на германец, търговски представител. Леля Арнестина и чичо Пишко, като почти всички образовани евреи, говориха немски. Точно тази нощ на германеца му дошло наум да седне с тях на лаф-моабет. Седял до полунощ, докато баща ми зъзнел на балкона. Станал на шушулка докато швабата си отиде.

Днес приятели ми разправят интересни работи от това време. Арончо разправя: “Бях лично свидетел на разговор между легендарния полковник Таджер и татко ми Хаим Леви. Полковника каза на баща ми следното: “Бехме при Царя заедно с видни хора – писатели, музиканти, попове и владици, екзарха, представителя на Ватикана и други. Те му казаха, че има слухове, че германците ще изпъдят българите от еврейски произход в Полша. Делегатите казаха на Борис, че ако се опитат да изгонят българските евреи, самите те ще легнат на железопътната линия и няма да позволят това. Цар Борис им каза: Не се грижете. Докато съм жив това няма да стане и ако има нужда аз ще легна с вас.”

Когато се започнаха слуховете, че има опасност да бъдем депортирани, българи изявиха желание да скрият в домовете си децата на евреите. Доктор Хаимов лекувал селяните в околността на Чирпан. Когато минали с влака беломорските евреи, един селянин му предложил да остави при него моя приятел Жако и брат му Хаим. Доктор Хаимов му предложил пари. “Не требва – отказал селянина – ако ще ядем хляб и сол и те това ще ядат.” Това ми разправи Жако. Подобна история ми разказа и приятеля ми Хари: “Татко ми имаше добър приятел българин, Пею Въжаров, ангросист на храна. Той предложи на баща ми да ме скрие заедно със сестра ми Рита. През цялата време, когато бяхме изселени в Пазарджик, Пею ни пращаше колети с храна.”

Междувременно баща ми успя да отложи изселването на нашето семейство с няколко месеца. Роднините заминаваха. Всеки ден се разделяхме без да знаем дали някога ще се видим. Като се разделях с любимата си леля Софи на гара София се разплаках ужасно. И часове след като замина гърлото ми още стоеше стегнато. Болшинството от ризарите в София бяха евреи. Работилницата на баща ми остана без конкуренти. Нямаше платове, нямаше ризи. Читателите, трябва да знаят, че тогава ризи се правеха по поръчка. Взимаха се мерки и се правеха проби на клиентите. Така баща ми натрупа сума ти пари, които ни помогнаха при бъдещото изселване към Русе. Започнахме да ядем на обяд в ресторанти. Лапахме пасти в сладкарница “Пачев”. Имаше голяма инфлация заради войната. Парите в банкноти нямаха голяма стойност. Баща ми с голям риск купи 40 жълтици за черни дни.

На 28 август Царя умря. Два дни по-късно в София се пусна мълва, че Борис е убит от германците. Но не само в София. Нурит, съпругата на Жако, разправя: “Тогава бях девойка, живеех в Пловдив. Приказвахме си с моите приятелки българки и по едно време те се нацупиха и ми казаха: заради вас, евреите, ни убиха Царя.”

Нямаше какво да се прави. Трябваше и ние да се изселим. Благодарение на един малък рушвет в КЕВ ни изпратиха за Русе, където живееше дядо Йосеф и баба ми Белина. Кучето Белев ни даде безплатни карнетки за влака. Не знам дали да го нарека “куче”, защото това е обида за животните.

Едно време пътя за Русе продължаваше осем часа. Минавахме градчета, села, паланки и колиби. Забелязах по пътя много изгорени къщи. Казаха ми, че това са къщите на ятаци и партизани, запалени от полицията. На една от гарите се бе качил стражар от селската жандармерия. Новият министър на МЕВЕРЕТО Дочо Христов бе организирал нови части с оглед борбата с партизаните. За тях той мобилизира бивши престъпници, корумпирани типове и анти-социални елементи. Жандарма беше въоръжен с германски шмайзер. И до днес не мога да забравя физиономията му на свиреп главорез. След 9 септември узнахме, че за всяка отрязана глава на партизанин тези хора са получавали по 50 хиляди лева. Жандарма слезе от влака, но след него се качиха трима германски войници. Влязоха в нашето купе. Бяха въоръжени с пушки. Двама млади и един по-възрастен. Последния се заинтересува от домашната ни котка, която бях сложил в една кошница: “Ist die Katze tot?”. На български това значеше дали котката е умряла, а тя, сякаш разбрала съдбоносния момент, бе притихнала, не мърдаше. После ме погали по главата. На родителите ми обясни, че имал в Германия син, който много приличал на мен. Родителите ми знаеха отлично немски и се разбраха с него. Те носеха жълта значка и по-младите войници, знаеха, че сме евреи и че разбираме немски. По едно време единият от тях каза: “Ей да можехме да свалим евреите от влака и да ги разстреляме на място!” Слязоха в Плевен. Най-после се бяхме се отървали и от жандарма, и от германските войници.

Слязохме в Шумен, за да посетим чичо Жак и леля Бела, които бяха изселени там. Положението на изселените в провинцията евреи бе окаяно. Нямаха право да работят и живееха от спестените си пари. Много еврейски общини отвориха народни кухни, за да има софиянци какво да ядат. В Шумен ми направиха голямо впечатление множеството джамии и минарета. За една жълтица бъщъ ми купи от селяните една овца и три дни пихме и гуляхме. После се качихме на влака и най-накрая пристигнахме в Русе.

Край на трета част. Следва продължение.