Media Times Review    Google   
___









перспективи
 април 2005

Концепция за цивилизационните сблъсъци

Младен Дочев, Христо Христов


     Зад относителната стабилност на глобалният ред през втората половина на ХХв. тегнеше сянката на термоядрената заплаха пред оцеляването на планетата. Ето защо и изглеждат основателни съмненията дали липсата на мащабни конфликти след Втората световна война е резултат от някакъв напредък в моралното узряване на човечеството, повишаването на междуетническата, междунационалната и междурелигиозна търпимост или се дължи, което е като че ли далеч по-вероятно, на възпиращата роля на оръжията за масово унищожение.
     Без съмнение първата в световната история употреба на ядрено оръжие на 6 август 1945г. при бомбардировката над Хирошима, последвалата атомна атака срещу Нагазаки (9 август 1945г.), Карибската криза от 1962г. и многобройните инциденти с ядрени подводници и други носители, внесоха коренна промяна в характера на международните взаимоотношения. Ролята на превантивен фактор на тези оръжия след разпадането на двуполюсния модел не е така съществена, както опасността от разпространението им и попадането им в ръцете на радикални и терористични движения.
     Същевременно нарастването на интензитета на регионалните конфликти и ескалацията на напрежението между някои традиционно враждебни една към друга страни се проявиха като остатъчни явления на блоковото противопоставяне. В съчетание с нарасналата технологична мощ на страните от тези локални огнища на напрежение се очертаха някои тенденции, някои от които вече отчетливо се проявяват, разгръщат и развиват.
     Поради загубата на типичните за Студената война блокови механизми за протекция, някои бивши съюзници на двата колоса предприеха стъпки за бърза модернизация на военно-отбранителния си комплекс. В Индия и Пакистан този процес бе стимулиран от десетилетната конфронтация помежду им. Така в крайна сметка през лятото на 1998г. те извършиха успешни изпитания на атомни бомби и по този начин тези държави се присъединиха (макар и първоначално неофициално) към ядрения клуб. Въпреки натиска на международната общност и най-вече на официалните страни-членки на клуба, противно и на предприетите двустранни мерки за намаляване на напрежението ядрената надпревара между двете страни продължава да е в ход.
     Липсата на ясни и ефективни механизми за преодоляването на подобни кризи и за предотвратяване на по-нататъшното ядрено разпространение (довели до снабдяването и на Северна Корея с ядрени ракети) отново накараха политиците и наблюдателите от цял свят да концентрират своето внимание върху корена на злото - локалните конфликти, които ако се доверим на историческите поуки, лесно могат при подходящи предпоставки да припламнат в световни. Неясната структура на силовите геополитически полета и активизиралия се национализъм, проявяващ се за първи път в ядрената епоха с такъв обхват и интензитет, породиха опасенията от нови мащабни сблъсъци. Изследователи от различни страни потърсиха очертанията и силуетите на потенциалните им предпоставки и източници.
 
Етническите и религиозните конфликти като предпоставка за конструирането на концепцията за сблъсъка на цивилизациите.
 
     Дори в днешните дни на конфронтация и напрежение на различни фронтове, уилсънизмът на новото време безспорно има своите реални постижения. Повече от очевидно обаче е, че един мирен и либерален световен ред не изглежда постижим в обозримо бъдеще, нито пък е реалистично да се вярва, че е възможен изобщо. Войната в бивша Югославия, кланетата в Руанда, Бурунди, в Сомалия и Заир, тлеещите конфликти в Северна Ирландия, Грузия, Нагорни Карабах, Тимор и Шри Ланка; Близкия Изток, Чечня и Косово ясно показват, че етническите и религиозни противоречия, както и сепаратистките и терористични движения не само, че не са на изчезване, но създадоха нови горещи точки на земното кълбо.
     Това даде основания на някои изследователи да предричат превръщането на религиозните, културни и етнически различия в решаващи фактори и в извор на предстоящите конфликти на световната политическа сцена. Най-известният и категоричен поддръжник на тази теза е харвардският професор Самюъл Хънтигтън, придобил известност през последните десетина години като създател на теорията за сблъсъка на цивилизациите. Човекът, смятан за гуруто на американския неоконсерватизъм и изолационализъм, преподаван десетилетия наред в латиноамериканските военни академии в периода на хунтите като водещ авторитет и теоретик, един от малкото политически съвременни политически мислители в Америка пред които дори и Кисинджър сякаш се позиционира малко по-наляво в ценностната координатна система на социалните и глобални идеи.
     В своето есе “Сблъсък на цивилизации ли?”, публикувана на страниците на 'Foreign Affairs' през пролетта на 1993г., той огласи възгледа си, че човечеството преминава в една нова фаза на историческото си развитие, която ще се характеризира с конфронтации и сблъсъци между различни наддържавни обединения на социокултурна, религиозна и етническа основа. Освободени от интернационалистическите догми на идеологическия светоглед, редица общества по цялото земно кълбо са на път да преоткрият корените на своите цивилизации. Практикуването на религиозните вярвания в Източна Европа и Русия вече не само не е табу, но е и една от малкото опори на социалното възраждане от духовните опустошения на комунизма. В Китай мюсюлмани и будисти пък вече свободно могат да присъстват на богослуженията и да отбелязват своите религиозни празници. Привързаността към традициите, историческата памет и вярата на предците се оказаха по-силни и надживяха модерните идеологии. Ако в някои случаи връщането към корените се оказа градивен елемент на социалното реконструиране, то на "фронтовите линии" на цивилизациите те изиграха опустошителна и разделяща роля между живели в мир в продължение на десетилетия (а в някои случаи и на векове) етноси. Посткомунистическият период ще се запомни с дълга поредица от етнорелигиозни въоръжени конфликти:
   
  •  войната между сърби, хървати и мюсюлмани за наследството на бивша Югославия;
  •  конфронтацията между сърби и албанци в Косово;
  •  войната между азери и арменци за Нагорни Карабах;
  •  войната в Чечня;
  •  отделянето на Абхазия от Грузия чрез въоръжена борба;
  •  племенните войни в Африка - Сомалия, Нигерия, Заир и най-вече между тутси и хуту в Руанда;
  •  въоражената борба на кюрдите в Турция и Ирак с цел придобиване на автономия и в крайна сметка създаване на независим Кюрдистан и пр.
 
     Като прибавим към тези най-нови горещи точки и старите тлеещи конфликти (между евреи и араби в Близкия Изток, мохамедани и хиндуисти в Индия, пущуни и узбеки в Афганистан, чернокожи и араби в Судан, и т.н., и т.н.) става ясно, че географската картина и интензитета на междуетническите и междурелигиозни сблъсъци застрашително нарастват. Дори и западната половина на Европа не е застрахована от подобна развръзка (Сев.Ирландия, Корсика, Баския). Дали обаче от това непременно следва,че "следващата световна война, ако има такава, ще бъде между цивилизациите 1"?
     Отговорите на този въпрос, независимо от широката гама от мнения, които те отразяват, съживиха една стара дискусия, в центъра на която логично стоеше проблема: какво същност представлява цивилизацията?
 
Идейно - философска основа на концепцията на Хънтингтън
 
     Терминът “цивилизация” за пръв път е използван от великия френски писател и философ от епохата на Просвещението Волтер в неговия прословут памфлет “Кандид”, макар че той дава едно твърде ограничено определение на понятието 2. В последствие смисловата му натовареност е доразвита и разширена от немския философ-идеалист Хердер, който го доближава до съвременната му трактовка.
     Както и Хердер, така и неговия последовател Хънтингтън, отличават различните цивилизации в зависимост от спецификите на съществуващите вътре в тях общности от обективни предпоставки и компоненти от една страна (на базата на сходства в историческото развитие, лингвистичните форми, религиозните и културните обичаи, обществените институции и прочее) и наличието на субективни светоусещания (като най-същественото от тях е чувството за принадлежност към и самоидентификацията с дадена култура и цивилизация на отделните индивиди). Хердер е първият изследовател, който разглежда цивилизациите като циклично развиващи се исторически феномени.
     В последствие в средите на западната академична мисъл се оформя едно схващане за историческия процес като за една непрестанна борба между отделните цивилизации за надмощие и за оцеляване. Безспорно най-значимите имена измежду представителите на това идейно-философско течение са Освалд Шпенглер и Арнълд Тойнби.
     В своя основен труд “Залезът на Запада”, Шпенглер разглежда цивилизациите като най-крайната форма в развитието и синтеза на притежаващи сходни характеристики общества и култури, унифицирани и достигнали пределното състояние на своето съществуване. След този етап от развитието им е възможно да следва единствено упадък съчетан с гибелния стремеж към експанзия – римския империализъм като непълноценен наследник на елинската култура е гибелен за античната цивилизация. Несъмнено е сходството на този възглед с Хънтингтъновото разбиране, че процесът на религиозно и културно унифициране на обществата с близки характеристики е достигнал пълната си (цивилизационна) форма и погледът на тези общества ще се насочи вече навън – в посока към агресия и експанзия.
     Както и Шпенглер, така и Тойнби, приемат че света разделен между Запада и другите цивилизации. Макар че изводите им са различни 3, подходите им към изучаването на тези макросоциални структури са твърде близки. И двамата приемат, че подобно на органичните образувания цивилизациите следват естествения ход на природата: раждане – узряване – смърт:
 
     “Една такава система от отношения, бидейки явление с измерения както във времето, така и в пространството , обезателно има свои етапи. Всички цивилизации, за чиито истории сега свидетелстват писмени паметници, са имали своя генезис. Повечето от тях в една или друга степен са се развивали през различни периоди от време; някои са претърпели провали, а други са преживявали процеси на дезинтеграция и са завършвали с разпадане.” 4
 
     Всяка една цивилизация, според схващанията на идейно- философска школа, е експанзивна и екстровертна. Тя се стреми да завладява нови общества и пространства. Свръхразгръщането, стремежа към материални и териториални придобивки корумпират и изчерпват големите цивилизационни формирования. Този феномен е надличностен, обективизиран и е обяснен от основополжника на тази школа Шпенглер с едва ли не езотерични категории.
     Спасителният изход за всяка една отделна цивилизация според това разбиране за историческия процес е в обратното движение – интровертна реакция, консервиране на специфичните й характеристики и качества, а не предварително обреченото й разпростиране извън пределите й 5.
 
Същност и критически анализ на концепцията на Хънтингтън
 
     Хердер приема съществуването в историята на човечеството на немска, римска, юдейска, китайска, египетска и прочее цивилизации. Шпенглер и Тойнби допълват този списък и го вписват в сравнителни таблици с цел да направят “сравнителна морфология на световната история”, да открият посредством взаимоотношенията им “дълбокия смисъл на историята 6”. Според Хънтигтън пък ще се оформят седем - осем цивилизации: западна, конфуцианска, японска, ислямска, индуска, православна, латиноамериканска и евентуално африканска. Всяка една от тях представлява “най-висша форма на културно обединяване на хора с общо равнище на културна идентичност 7“.
     Границите между отделните цивилизации според Хънтингтън са вече очертани и лесно могат да бъдат проследени, като за това е достатъчно само да открият на географската карта на планетата горещите й точки: Косово и Босна, Джаму и Кашмир, централноазиатските републики и най-вече Таджикистан, Чечня и Закавказието и пр. Авторът отбелязва, тези конфликти са предимно на религиозна основа и концентрирайки анализа си върху този аспект на проблема до голяма степен стеснява обхвата на цивилизационния сблъсък до религиозен такъв. Според него отношенията между различните цивилизации ще бъдат динамични и често всяка една от тях ще търси съюзи и взаимодействия с други, с цел да се противопостави на враждебни на нея цивилизации.
     В момента, според харвардския учен, най-силна във военно технологично отношение, по степен на сплотеност и по политическо влияние е западната (евроатлантическа) цивилизация. Но тя е изправена пред надигащата се опасност от образуване на т.нар. "ислямско - конфуцианска връзка" (т.е. съюз между Китай и мюсюлманските държави). За да запази доминиращото си значение Запада ще трябва да трансформира добрите си отношения със славяно-православната и латиноамериканската цивилизации в ефективен военнополитически блок. Самият Хънтингтън обаче се противопоставя срещу приемането на източноевропейските страни (особено православните) в структурите на НАТО и ЕС. За него запазването на културната хомогенност на евроатлантическата цивилизация е от ключово значение за запазването на нейната жизненост. Т.е. той отстоява тезата, че стратегическия съюз между САЩ, Канада и ЕС трябва да функционира като клуб на протестантските и римокатолическите държави.
     Своите възгледи Хънтингтън доразвива в другото свое есе, привлякло вниманието на широката аудитория - 'The West: Unique, Not Universal' 8. Там той изцяло отрича възможността за конвергенция на културите, за адекватно функциониране на политическите практики и институции, създадени от Запада и привнесени от там в Азия, Латинска Америка, Източна Европа и Русия. Тоест той приема, че либералната демокрация е неприложима реално извън евроатлантическите страни, че модернизацията на Изтока не води до "вестернизация" и различията не само остават, но ще продължат да се задълбочават.
     Доводите му са изцяло в традициите на културния и исторически детерминизъм, а разбиранията му за социалното развитие и историческия ход напомнят силно на Шпенглеровия анализ (както и този на Тойнби) на цивилизационнте структури като обединения от органичен характер. За Хънтингтън редица характеристики и исторически черти на запада са уникални: класическото му наследство (гръцката философия и рационализма, римското право и християнството); разделението на духовната и светската власт като предпоставка за други отличителни черти - управлението на закона, социалния плурализъм и гражданското общество; наличието на представителни органи и баланс между отделните власти; индивидуализмът като изключителна черта на европееца и на заселника отвъд Атлантика, противопоставен на силното колективно съзнание на мюсюлманина и православния, на патриархалната привързаност на будиста, индуса и конфуцианеца към йерархичната подредба в обществото.
 
     "Модернизацията - казва Хънтингтън - и икономическото развитие нито изискват, нито водят до културна западнизация. Напротив - те водят до възраждане на собствената култура...,а възраждането на религията в глобален мащаб е пряка последица от модернизацията” 9.
 
     Или с други думи казано надеждите на поколенията след Втората световна война и реабилитирани след епохата на студената война за все по-силна интеграция на икономиките и културите от цял свят,за премахването на всякакви пречки и бариери пред мирното общуване между цивилизации и народи според Хънтингтън е не само химера, но и опасна илюзия. Западът никога не ще се превърне в универсална световна култура. Той ще се изправи пред едно враждебно обкръжение от социално, културно и политически хомогенни обединения и от неговата готовност да се справи с предизвикателството, от сплотеността му и от умението да разбере мотивите и целите на другите цивилизации ще зависи бъдещата му роля и влиянието му в глобален мащаб.
     Дали наистина от по-горните доводи следват представеното по-долу заключение? Редица учени и общественици от най-различни страни се включиха в дискусията за да отговорят на предизвикателствата на смелата теза на Хънтингтън.
     Едни от най-сериозните му опоненти сред американските учени-специалисти в областта на международните отношения, проф. Ричард Рубенщайн и неговия по-млад колега Чарли Крокър, представиха своя отговор в една своя статия на страниците на 'Foreign Policy' в края на 1994г. Те атакуват сърцевината на Хънтингтъновата теза, а именно идеята, че е налице процес на трансформиране на културните различия в политически и неговата увереност, че този процес ще доминира над международната сцена в обозримо бъдеще. В критиката си срещу теорията за цивилизационния сблъсък, двамата автори акцентират най-вече върху опасността от възможността Съединените щати и Западния свят да възприемат една такава 'self - fulfilling prophecy' 10, като по този начин попаднат в клопката на една опасна ксенофобска и антидемократична идеология. Нима атаката на Хънтингтън срещу "мултикултурализма и дезападнизирането на САЩ" и апела му за придържането им към либералнодемократичните и англосаксонски корени не е “чиста проба” нативизъм, който лесно може да се превъплати в изолационизъм (културен, политически и икономически) и враждебност спрямо другите култури? А от тук до открития расизъм, конфронтация с незападния свят и вътрешно прочистване от типа на нацистката политика на "чистата раса" съществува при благоприятни исторически предпоставки една твърде къса и опасна дистанция.
     Разбира се това е само един краен сценарий, но интерпретацията, която Рубенщайн и Кокър дават на Хънтингтъновата позиция и практическите последствия, които би могла да има, звучат доста убедително. Нещо повече - те категорично заявяват, че харвардският професор не създава нова теоретична конструкция, обясняваща характера на съвременните международни отношения, а борави с ретроградни категории, с нищо не различаващи се от категориалния апарат от времето на Студената война:
 
     "Но проблемът в момента не е дали Хънтингтън проповядва нативизъм. Проблемът е дали ни предлага нещо ново ... За съжаление отговорът изглежда доста тривиален. Въпреки, че защитата на Хънтингтън на стопроцентовия американизъм се извършва в контекста на съществуващ заговор от страна на една чужда цивилизация (заместваща мъртвия враг - комунизма), както предупреждението за заплахата, така и препоръчаните мерки са до болка познати. Съветският кошмар може да е изчезнал, но сега нови врагове - особено всяващата ужас "конфуцианско - ислямска връзка", застрашават световните интереси на Америка. Така че са необходими две насоки на политическа стратегия при един такъв развой: движение за културно обновяване и обединяване и ново обвързване с военната, политическа и културна колективна сигурност. Първо, трябва да се справи с врага отвътре, който теоретикът е дефинирал като неасимилирани, небели и емигрантски групи. Второ, давайки си сметка, че "Запада срещу останалите" е просто една рецепта за катастрофа, западняците нямат избор освен да сключат споразумения за взаимна защита с по-симпатичните или отстъпчиви цивилизации срещу по-амбициозните чужди сили. Хънтингтън не ни дава основания да се надяваме, че устроения по негов модел свят ще се запази многополюсен и всъщност изобщо няма причина това да стане. Старата Студена война и покойница, заявява той на висок глас. И след това - sotto voce - да живее новата Студена война!” 11
 
     С други думи, при анализа на Хънтингтън може да бъде открит същия арсенал и същите теоретични механизми на противостоене и съответно на взаимодействие, с които се боравеше и в доктрината за сблъсък между идеологии. Но дали наистина културата, религията и етноса притежават потенциала за по-висока степен на идентификация, политическа мобилизация и възможности за обединение, превъзхождащи тези на идеологиите?
     Можем да се съгласим с Хънтингтън, че е налице тенденция към намаляване на ролята на държавите като основни действащи сили в международните отношения, че се формират и най-вероятно ще продължат да се формират наднационални и наддържавни обединения на базата на исторически детерминирани културни сходства. Същевременно обаче той, като че ли изцяло подминава разширяването и задълбочаването на вътрешноцивилизационните конфликти.
     В Руанда и Бурунди кланетата, които си устроиха хуту и тутси, най-вероятно ще бележат отношенията им за десетилетия наред. В ЮАР расовото и етническо разделение между бели и черни, между зулусите и останалите тъмнокожи етнически групи в определени аспекти се задълбочи, вместо да бъде заличено след края на системата на “апартейда”, докато индийската диаспора продължава да бъде почти изцяло изолирана от обществото. Пущуни и белуджи едва ли ще се примирят в борбата си срещу пенджабите за доминираща роля в Пакистан. В Афганистан междуетническите въоръжени борби не стихват вече четвърт век, а в Индия - от независимостта насам (1948 г.). В Ирак сунити, шиити и кюрди не са слагали оръжие още от времето на монархията. Етническите и религиозни напрежения не са изолирано явление и в западния свят - в Баския, Корсика, Северна Ирландия, Квeбек, и т.н. Още редица примери могат да бъдат изброени, но изводите са общо взето следните:
 
     • Съществува сериозно разминаване във всяка една от дефинираните от Хънтингтън цивилизации между религиозна и етническа идентификация.
 
     Исторически безпрецедентен би бил например съюз на религиозна основа между шиити и сунити като две основни течения в исляма, а не можат да бъдат подминате и влиятелните секти на исмаилтяните в Северозападна Африка и Пакистан, на уахабитите в Саудитска Арабия и някои други влиятелни движения в исляма. Примесим ли и племенния фактор се получава взривоопасна смес.
     Перси, араби, кюрди, малайци, индонезийци, тюрки, бошнаци и мюсюлманите от Индустан никога не са били и надали някога ще бъдат в единно обединение. Ислямският фундаментализъм намери своята първа крепост в Иран, но в арабските страни и до днес е преобладаващо мнението сред широката общественост, че противоречи както на свещената книга Корана, така и на ислямските традиции. Освен това фундаментализмът, пантюркизмът и арабският национализъм са схващани на Запад като реакционни движения, докато мюсюлманският свят ги възприема като радикални и насочени срещу традиционализма, който винаги е бил на почит сред последователите на Мохамед.
     В дадения случай етническият (разделителен) принцип доминира над религиозният (обединителен) принцип. На подобен анализ (разбира се подчинен на съответните специфики) можем да подложим всяка една от другите цивилизации. При внимателното сравнение ислямската цивилизация с японската и европейската, то при последните две неизбежно трябва да признаем далеч по-високата степен на политическа сплотеност. Ако в първия случай японското чувство за културна "изключителност" и национална солидарност е достатъчно обяснение, то на Стария континент, както е добре известно, съществува вековно религиозно, политическо и етническо разделение.
     Кое е тогава онова, което обединява католици и протестанти, французи и германци, социалисти и консерватори, републиканци и монархисти? Безспорно онова, което липсва в обществата, където вярата властва над разума, а именно -плурализмът, родил толерантността спрямо инакомислещи и инакопринадлежащи, дал основа на демократичните институции, общите политически и икономически структури и в крайна сметка - общите цели.
     Именно липсата на това съществено разграничение е “ахилесовата пета” на Хънтингтъновия анализ на сложните и многообразни основи за цивилизационна сплотеност. От тук следва и вторият основен извод:
 
     • Повечето емпирични наблюдения в социалните науки до този етап сочат, а също и културния, етническия, и религиозния детерминизъм са слаби теоретични конструкции, когато се опитват да обяснят политическото поведение на големи групи хора, държави, а още повече на наддържавни културноформирани обединения. Те могът да бъдат обяснителни принципи със съответното им практическо приложение в международните взаимоотношения при комбинираното с тях въздействие на други консолидиращи и мобилизиращи фактори, но изключително рядко, когато те липсват.
 
     • Спорна остава тезата, че държавите ще загубят своята роля и ще бъдат погълнати от цивилизациите, към които принадлежат. Редица аспекти на съвременните международни отношения (голяма част от които бяха изтъкнати по-горе) показват теоритичните недостатъци на това твърдение. Хънтингтън оставя с лекота нерешения въпрос за институционалното устройство на цивилизациите като наддържавни обединения.
 
     • На чисто национално равнище анализът и прогнозите на Хънтингтън изглеждат необясними и безпочвени.
 
     В индийското общество например едва ли модернизацията и секуларизмът ще бъдат загърбени за сметка на една смътно формулирана цел страната да бъде трансформиран от държавно обединения в цивилизация от Хънтингтънов тип. Изследователи на региона с международна известност като например Фауд Ахами виждат гаранции срещу хиндуисткия фундаментализъм в силната средна класа, притежаваща силна светска култура, толерантна и образована 12.
     Същият извод може да бъде направен и за Япония. Нещо повече - тя има далеч повече за губене от една затворена, изолационалистична политика. Не бива така леко да се подминава факта, че нейната икономика е втората по обем в света, а делът от 8% от световната търговия 13 я наражда на трето място след САЩ и Германия. Така че едно евентуално оттегляне от глобалната икономика и процеси заради постигането на съмнителни националистически цели ще върне страната десетилетия назад в развитието й.
     Що се отнася до мюсюлманските страни, то обществата на Турция, Алжир и Египет по-скоро бяха радикално разделени от надигането на панислямизма и не изглежда да се обединят зад идеята за едно по-голямо, цивилизационно наддържавно формирование. Примерът с Иран и Афганистан - страни със засилваща се пауперизация, икономически и технологичен застой като резултат от управлението на фундаменталистите - подейства отрезвяващо за широки кръгове от населението на другите ислямски общества.
 
     • Да се приеме, приеме правотата на Хънтингтън е равнозначно на отричане на възходящия ход на процесите на глобализация и интегритет.
 
     Модерните тенденции на свръхвзаимообвързаност между държавите и народите, на глобализация на информационните потоци и предприемаческата активност, на сложното преплитане на традиции и течения в изкуството и културата поставят на изпитание съхраняването на тази самобитна наследственост.
 
     “Предаването на материалната и духовна култура – отбелязва известния английски културолог и изкуствоовед Кенет Кларк – от поколение на поколение стои в основата на цивилизацията.” 14
 
     Дори да приемем, че по-консервативните от цивилизациите (разглеждани даже само като културно-исторически феномени, а не като политически единни формирования) се противопоставят и остро реагират срещу онези процеси, които те възприемат като заплаха за собствената им идентичност, заради това че нарушават този процес на естествена приемственост, остава открит въпросът колко ще им струва това. Посоченият малко по-горе пример за застоя и изоставането в развитието на страни като Иран и Афганистан, изглежда достатъчно силен аргумент срещу противопоставянето на глобализацията със средствата на традиционните и специфични за всяка една цивилизация характеристики.
     Ако възприемем една по-пълна и близка до съвременните широко разпространени схващания за цивилизацията като “…съвкупност от социални, религиозни, интелектуални, художествени и технически феномени” 15, неизбежно изпъква интегралната свързаност между отделните ключови компоненти: социални, културни, религиозни и технологични. Те не само че задават специфичната цивилизационна идентичност, но от степента на развитието им във всяка една от тях се определя мястото й измежду останалите, предопределя се съотношението между потенциалите и нивото на прогреса им.
     Проблемът за невъзможния технологичен напредък на отделните страни или цивилизационни обединения, когато те са се самоизолирали от останалия свят, е изцяло пропуснат от Хънтингтън. Историческите аналози за изоставането в развитието на затворените за външните влияния и съответно постижения общества дават обилни и красноречиви примери в подкрепа на тази теза. В продължение на хилядолетие и половина (от ок. 400г. пр. Хр до към 1100г. сл. Хр.) китайската цивилизация се намира в постоянен социален, културен и икономически подем, благоприятстващ забележителните технологични открития в Поднебесната империя: откритието на компаса (ок.400г. пр. Хр.), на хартията (ок. 100г. пр. Хр.), на чугуна и сметалото (II в.), барута и тъкането на коприна (X-XI в.) 16. Техните най-близки съседи – японците, заемват тези постижения и също се намират в на забележителен възход за продължителен период от време. Междувременно средновековното европейско общество се намира в състояние на застой поради религиозната летаргия и ирационалния мироглед на средновековната епоха.
     От XV-XVI в. насам обаче ролите се разменят. Европейците откриват книгопечатенето, подобряват инструментите и методите за производство, и най-важното - правят революционни открития в областта на науката и усъвършенстват мореплавателните средства. Започва духовния подем и отвъдморската експанзията на империите от Стария континент, докато страните от Далечния Изток се самозатварят и изостават в технологично отношение. След XII в. нито едно по-значимо иновационно откритие не е направено в Китай или в Япония и когато през XIX в. се сблъскват с европейските колониални сили (Опиумните войни в Китай и експедицията на комодор Пери 1854 г.) регреса в развитието им става очевиден. Той се отразява във всички сфери на социалния им живот и има дълготрайни последици 17.
     Това е само един от ярките исторически примери от по-новото време за последиците от изолирането на някои общества от водещите световни тенденции. Разбира се биха могли да бъдат направени още редица други аналогии: Албания при управлението на Енвер Ходжа, хунтите в Латинска Америка, сегашното състояние на икономиката и жизнения стандарт в Северна Корея, талибанския теократичен режим в Афганистан и пр. Разбира се последствията в някои от случаите все още не са се проявили, но тенденциите са общо взето ясно очертани.
     В контекста на глобализационните процеси изолирането на дадена цивилизация от световните тенденции с цел да запази идентичността си чрез издигане на бариери пред външни влияния, неизбежно би забавило неимоверно нейното развитие. Как ли би се отразило например на китайската икономика, както и на цялостното развитие на страната едно ново затваряне за чуждите инвестиции и технологии, след като възхода й през последните две десетилетия се дължи до голяма степен на наличието им? По данни на Световната банка 18 през 1997г. размера на преките чужди инвестиции в Китай се равнява на 37 млрд. долара, което е близо 1/3 от размера им в цялата световна икономика. Контрастът със съседната й КНДР е повече от показателен – през същата 1997г икономиката на последната сталинистка държава продължава е в колапс, милиони севернокорейци гладуват, а чуждестранните хуманитарни помощи на скромна стойност от няколко десетки милиони долара често бе забавяна и прекратявана поради корумпирания и неефктивен режим на разпределение от страна на севернокорейските правителствени институции.
     Очевидно е, че в условията на глобализация всяка една стъпка към самоизолация би довела до рязко изоставане от световните тенденции. Примерът от близкото минало за неуспеха на избирателната пропускливост на съветският режим за заимстване на западни технологии, но недопускане на западни идейни и културни влияния, също е доказателство, че с навлизането на глобалните масмеди и други елементи на информационната ера подобна политика е обречена на провал. Сходни проблеми от това естество днес имат и някои ислямските страни. Показателно е, че страните с най-развити икономики са най-силно интегрирани в глобалния пазар. Разбира се икономическите фактори не са единствените примери за изолационалистична политика, но на сегашния етап изглеждат определящи.
 
***
 
     Основната слабост на концепцията за “сблъсъка на цивилизациите, от която произтичат и всички останали неудачи на обяснителната й сила, си остава прекомерния акцент върху културните и цивилизационни различия, неподкрепен от комбинирането разглеждане на фактори като различия във вътрешната сплотеност на отделните цивилизации, огромните разлики във военните потенциали на отделните хипотетични формирования 19, които неизбежно влияят върху мотивациите и решимостта им за конфронтация и т.н. Струва ми се посочените недостатъци на тази концепция са достатъчно обяснение за липсата на достатъчен ресурс за превръщането й в цялостна, достоверна и стойностна теоретична конструкция.
 
Забележки:
1) Хънтингтън, С., “Сблъсък на цивилизации ли?”, сп. “Демократичен преглед”, бр. 2-3/ 1995г.
2) Говорейки за “цивилизовани” индивиди, той обозначава тяхната принадлежност към добрите нрави и поведение, самоконтрола и високата им степен на просветеност.
3) Шпенглер приема, че западната цивилизация е изчерпила волята и енергията си за съществуване и е на път да загине, докато Тойнби не споделя този възглед.
4) Арнълд Тойнби, “Изследване на историята”, Т. 1, стр. 49.
5) Впрочем Шпенглер за разлика от Тойнби и Хънтингтън допуска, че дори и да предотврати “свръхразпростирането” си западната цивилизация е обречена да изчезне поради "загниването” й.
6) Освалд Шпенглер, “Залезът на Западът”, Т.1, стр. 60.
7) Самюъл Хънтингтън, цит. съч.
8) Samuel Huntington, “The West: Unique, Not Universal”, ‘Foreign Affairs’, 2/1997
9) Самюъл Хънтингтън, цит. съч.
10) От англ. – “самоизпълняващо се пророчество”, обикновено с палиативно значение.
11) Сп. “Демократически преглед”, бр. 8-9, 1995г., стр.64.
12) ”Foreign Affairs”, Sept./Oct. 1993
13) Източник: “The Global Competitiveness Report, 1996”, The World Economic Forum, Geneva, Switzerland
14) Кенет Кларк, “Цивилизацията”, стр. 18. С., 1981г.
15) Samuel Huntington, “The West: Unique, Not Universal”, ‘Foreign Affairs’, 2/1997
16) Източник: Проф. д. т. н. Ев. Гиндев, “Цивилизации и технологии”, сп. “Военен журнал”, бр. 3/93г., стр. 109.
17) В последствие двете регионални суперсили възприемат различни подходи с цел да се модернизират и да компенсират изоставането си от Запада трусове и национални катастрофи съпътстват развитието им. Тези разлики също са показателни примери в контекста на разглеждания проблем – Япония на два пъти през последното столетие (след революцията Мейджи от 1867г. и след Втората световна война) възприема до голям степен пазарния тип икономика и свободното предприемачество, характерни за западните общества; докато Китай при управлението на Мао избира затворената социалистическа икономика. Едва в края на 70-те започва китайското отваряне към световния пазар и съответно същинската модернизация на страната.
18) World Bank, “1998 World Development Indicators”, p. 308
19) Вж. Таблица 1.б.

За авторите:

Христо Христов е бил представител за Централна и Източна Европа на женевското издателство "Русо", директор на кантора "Задгранични дружества" в ИНКО и отговарящ за международната дейност на Международния банков институт в София. От 1993 година е заместник-председател в България на фондация "Ханс Зайдел" - Германия. Ръководил е проектите на фондацията в Македония, Сърбия и България. През 1992 година основава първото за България PR-дружество Public Relations Society of Bulgaria. Изследователските му интереса са в сферата на международните отношения и европейските десни идеологически течения.

Младен Дочев е политолог и медиолог, докторант по Медии и политика в Журналистическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Председател е на Алианса за демократчини и граждански инициативи, който има съвместни проекти с младежка, политическа и гражданска насоченост с фондации като "Конрад Аденауер", "Ханс Зайдел", Public Relations Society of Bulgaria, със социлогически агенции като "Алфа рисърч", с Министерството на младежта и спорта, с Постоянната комисия за младежта, децата и спорта към Столична голяма община и с други институции. Публикувал е анализи в областта на международната политика и българска вътрешна политика в авторитетни медии като ежедневниците "Стандарт", "Монитор", "Демокрация", в седмичници като "Про & Анти", "Българска армия", в сп."Политика", в он-лайн издания като "Лидер БГ" и "Глобус".