Media Times Review    Google   
___









мастило
 април 2005

Цената

Явор Костов


Звънецът прониза дълбоката тишина, настанила се удобно в малката къща. Всичко в няколкото скромно обзаведени стаи изглеждаше пусто и вдъхваше усещане за самота. С празен поглед, облечен в халат, господин Коен или Шами, както го наричаха всички, се затътри към входната врата. Отвори я и погледна към дребничката женица, която потриваше посинелите си от студа ръце. Шами не я познаваше.

- Това е за вас - жената посочи с пръст един добре увит, средно голям пакет, оставен до входната врата.

Шами погледна нещото за миг и се вторачи неразбиращо в непознатата госпожа.

- От указателя разбрах, че живеете тук - жената се завъртя в обратна посока и се забърза със завидна за възрастта й скорост.

Господин Коен стоеше все така неподвижен, явно неразбиращ смисъла на това посещение. Не знаеше коя е тази дама, нямаше ни най-малка представа какво имаше в пакета, а и не го интересуваше. Жената се отдалечи бързо, но точно преди да завие зад ъгъла спря и се обърна към самотната фигура на Шами.

- Господине, много, много ви благодаря! - провикна се със задавен от вълнение глас и изчезна в пресечката.

Шами повдигна вяло пакета, тръшна входната врата и се върна в стаята си. Сложи го на масата и се отпусна на близкия стол. Какво ли имаше вътре, и искаше ли въобще да узнае?

Последният месец не се интересуваше от нищо. Беше се променил до неузнаваемост. Изпаднал в дълбока депресия, просто лежеше, гледаше в тавана и плачеше. Господин Коен бавно се изправи и започна да къса хартиената опаковка едва, едва, сякаш очакваше всеки момент да експлоадира. Под хартията се показа обикновена картонена кутия. Тя бе съвсем като другите, но само на пръв поглед.

Цялата бе покрита с цветни рисунки и множество надписи явно измайсторени от дете в първи клас. Имаше фигури на хора, животни, самолети и очертания на къщи с пушещи комини. В центъра на тази "композиция" изпъкваше по-голям образ на човек с бомбе. Точно под него се четеше следния надпис:

" Чичо Шами, благодаря ти. Чичо Шами, обичам те."

Господин Коен отвори картонената кутия. В нея имаше шоколадови бонбони и други подаръчета—джунджурии.

Усети, че ръцете му треперят. Краката му се подкосиха, така че, ако не беше седнал веднага, сигурно щеше да се намери на пода. Спомените от оня ден нахлуха като буйна река в съзнанието му. Спомените от оня ден, преди месец.

Шами заизважда подаръците един по един, без да се интересува от тях. На дъното на кутията имаше картичка. Той я отвори, но минаха няколко минути преди да зачете написаното в нея. Думите се бяха размазали, очите му се давеха в сълзи.

*****

-Тате, а какво има там долу? - малкото момче се промуши през тесен отвор, служещ като врата към мазето пригодено за функциите на машинно отделение.

- Не слизай, моето момче, опасно е! - Шами често водеше сина си тук, докато траеше смяната му, защото нямаше кой друг да се грижи за детето. Съпругата на господин Коен почина преди четири години и го остави сам заедно с двегодишният им тогава син. - Сими, къде си? В машинното е много опасно. Ако си там, излез! Чуваш ли ме?

Работата на Шами се състоеше в това, да вдига и спуска подвижен мост над реката, по който четири пъти в денонощието преминаваха пътнически влакове. По разписание следващия трябваше да е тук, точно след десет минути. Господин Коен се приготви да натисне бутона, който задействаше сложния механизъм за спускане на моста.

- Сими, чуваш ли ме? Излизай от машинното отделение, че влакът идва!

- Идвам, тате. Тате, а за какво са тези зъбати колела тук долу и за как...- Чу се глух звук, идващ от машинното отделение, а след това и детски писък.

- Ох, тате! - от ужасната болка Сими викаше с всичка сила. Крачето му се бе заклещило между две огромни зъбчати колела.

- Идвам, идвам моето момче ! - Господин Коен скочи от стола си и за няколко секунди се озова в машинното хванал за ръка сина си.

Детето пищеше от болка. Крачето му, силно подуто от падането не помръдваше, здраво прищипано от големите железни колела.

Шами теглеше със всичка сила ръката на сина си, но малкото дете не помръдваше. Разтреперан, мъжът погледна часовника си. До идването на влака оставаха само три минути. За част от секундата Шами разбра, че предстои да направи най-трудния избор в живота си.

Ако задействаше механизма на моста, влакът щеше да премине, но огромните железни колела, щяха да премажат собственото му дете, което обичаше с цялото си сърце. Ако обаче вземеше решение да не спусне моста, то синът му щеше да живее, но влакът би излязъл от релсите и много хора, щяха да загинат.

Шами изтича обратно в стаята за управление. Издърпа закачения на стената бинокъл. Погледна през него и дъхът му спря. Влакът беше толкова близо. Можеше да види лицата на пътниците. Загрижени и безгрижни, големи и малки, заможни и бедни, всякакви. В едното купе видя майка с две момиченца. Дечицата се караха за някаква кукла. Много си приличаха, може би бяха близначки.

Господин Коен свали бинокъла от очите си. Погледа му беше празен. Времето настъпи. Протегна ръката си към таблото за управление. Моста започна бавно да се спуска. Тъкмо на време.

*****

Картичката представляваше копие на картонената кутия. Изрисувана и надписана навсякъде със същия разкривен почерк на първолаче, тя изразяваше огромната признателност на този, който я е пратил. Шами я разгледа от всички страни, след което я отвори. В горния ляв ъгъл имаше малък стих:

"Дъхът роди живот в смъртта,

разчупи се леда сковал зората.

Със светлина започва се деня.

Любовта се върна с нея и цветята."

По надолу имаше текст написан с химикал. Почеркът бе женски и много красив:

"Господин Коен, разбрахме какво сте направил за нас. Не можем да изразим с думи, колко много Ви се възхищаваме и съчувстваме. Вашият избор да спуснете моста запази живота не само на мен и моето дете, но и на много други хора. Уви цената е толкова висока. Ние никога няма да забравим вас и това, което направихте."

Шами затвори картичката и прошепна едва, едва:

- Дъхът роди живот в смъртта...

 

Copyright © 2004-2005 Явор Костов