Никита Нанков

МИДИЧКИ

     В детството ми всяко лято ходехме с майка на море. С нея много обичахме да джапаме из плиткото и да събираме мидички. Заплаквахме ги в топлата ароматна морска вода и ги пускахме в найлоново пликче. Когато след плажа се прибирахме в почивната станция, по цял следобяд ги редяхме по масичката и пода, ахкахме и крояхме планове какви още форми и цветове ще търсим на другия ден. След три седмици събиране се връщахме в София щастливи, с тежък найлонов плик с мидички. Майка ги поставяше на видно място в къщата и двамата си знаехме, че само след някой и друг ден ще се заемем да ги подредим както сме си мислели на морето. Времето минаваше, пликът се местеше ту тук, ту там и накрая изчезваше. На следващото лято още от първия ден на морето аз и майка нагазвахме в плиткото и се втурвахме да събираме мидички.

25 юни - 3 юли, 2003 г.

ШОКОЛАД

     Влизам - както обикновено - в най-прочутия ресторант и си поръчвам най-голямата и най-скъпата шоколадова торта. Подложка от пухкаво шоколадово тесто, ред шоколадова пръхкава сметана, ред по-твърд кафяв шоколад, ред екзотични плодчета в жълт шоколад, ред трюфелки в бял шоколад, ред топченца от натурален шоколад, отгоре шоколадова глазура с шоколадови фигурки от ягодки, залети с разноцветен шоколад. И цялата тая кулинарна конфигурация е препръскана с чертици, капчици и точици шоколад, които правят златната чиния, голяма колкото половината маса, да изглежда като кабалистична рисунка. Хапвам бавно, с удоволствие. Когато плащам, келнерът, когото виждам за пръв път и който е малко скован като всеки новак, се изчервява и ми прошепва, че разните видове шоколад всъщност са били говна. По-свежи, по-засъхнали, от запек, диарични... а плодовете... те са издрискани полусмлени от разстроени стомаси... Отвръщам, че в един китайски роман от двайсет и шести век преди новата ера бедните чакат богатите да се натъпчат с изискани ястия и да се изсерат, за да им излапат лайната топли-топли - така, че нищо ново под слънцето. Оставям шедър бакшиш и потупвам келнера по рамото. Той се покланя ниско и преглъща на сухо, докато се сили да е усмихнат. Излизам от ресторанта засмян и с наслада се изпърдявам. Коремът ми е надумкан и ми се сере. Бедничкият келнер - той и милиардите окаяници като него могат само да си мечтаят за шоколадова торта. Животът наистина е прекрасен!

18 юни - 3 юли 2003 г.