Media Times Review    Google   
___









перспективи
 август 2002

Сила и Слабост
Робърт Каган

Време е да спрем да се правим, че европейците и американците споделят общ възглед към света, или дори че живеят в един и същи свят. По всички важни въпроси, свързани със силата - резултатността на силата, моралността на силата, привлекателността на силата - американските и европейските перспективи се различават. Европа предпочита един самовъздържащ се свят на закони и правила, международни споразумения и сътрудничество. Тя иска свят, който се доближава до след-историческия рай и относителния просперитет, или постигането на това, което Кант наричаше "вечен мир". Съединените щати същевременно остават в тресавището на историята, упражнявайки сила в анархистичния Хобсов свят, където международното право и управление е несигурно и където истинската сигурност, защитата и подкрепата на либералния ред все още зависят от притежаването и използването на военна мощ. Това е така, защото по главните стратегически и международни въпроси днес, американците са от Марс, а европейците от Венера: те са единодушни по малко въпроси и все по-малко се разбират. Причините за това трансатлантическо разделение са дълбоки, стари в своето развитие и изглежда ще останат такива. Когато дойде време да се поставят национални приоритети, да се определят заплахи, да се дефинират предизвикателства, да се оформя и осъществява външна и защитна политика, САЩ и Европа поемат различни пътища.

Европейците са по-чувствителни към нарастващите различия, вероятно защото повече се страхуват от тях. Европейските интелектуалци са почти единодушни, че американци и европейци няма да споделят дълго общата "стратегическа култура". Европейската "карикатура" на Америка, в нейните най-крайни обрисовки, е Америка, доминирана от "културата на смъртта", нейният войнствен темперамент, естествен продукт на едно насилствено общество, където царува смъртното наказание и където всеки човек има оръжие. Но дори онези, които не споделят тази сурова оценка, са съгласни с дълбоките разлики между САЩ и Европа в управлението на външната политика.

Съединените щати, твърдят те, по-бързо прибягват към използването на сила и, в сравнение с Европа, са по-малко търпеливи в дипломацията. Като цяло, американците виждат един свят, разделен между добро и зло, между приятели и врагове. Докато европейците виждат една по-комплексна картина. Когато се сблъскат с реални или потенциални противници, американците предпочитат повече политиката на принуда и по-малко политиката на убеждаване,прибягват до наказателни санкции, вместо да стимулират доброто поведение, използват повече тоягата и по-малко моркова. Американците са склонни да търсят финални решения на международните проблеми - те искат проблемите да бъдат решени, а заплахите елиминирани. И разбира се, американците са все по-склонни към едностранност в международните отношения. Те не предпочитат да действат чрез международните институции като ООН, те не искат да работят в сътрудничество с другите народи при преследването на общите цели, те са по-скептични към възможностите на международното право, и действат вън от неговите структури, когато преценят, че това се налага или просто, защото смятат, че така е по-резултатно.
Европейците от друга страна подхождат към проблемите по-нюансирано и софистично. Те сe опитват да повлияят на другите индиректно и чрез ловкост. Те са по-толерантни към грешките и по-търпеливи, когато решенията не идват бързо. Като цяло, те предпочитат мирни отговори на проблемите, предпочитат споразумения, дипломация и убеждаване. Те се обръщат по-бързо към международното право, международните конвенции и международното мнение, за да преценят коя от страните в диспута е права. Те се опитват да използват търговските и икономическите връзки, за да обвържат нациите в едно. Те често пъти наблягат на процеса пред резултата, вярвайки, че в края на краищата процесът ще бъде материализиран.
Този дуалистичен европейски портрет е "карикатура", разбира се, със своите преувеличения и раздуване. Никой не може да прави обобщаващи оценки за европейците. Така битанците, например, са повече "американци" във възгледите си относно силата, отколкото европейците на континента. Освен това има и различни перспективи между народите от двете страни на Атлантическия океан. В САЩ демократите често пъти изглеждат повече "европейци", отколкото републиканците; държавният секретар Колин Пауъл изглежда повече "европеец", отколкото министърът на сигурността Доналд Ръмсфелд. Много американци, особено сред интелектуалния елит, са толкова несъгласни "хард" качествата на американската политика, колкото и европейците; но също така и някои европейци ценят силата толкова високо, колкото и американците.
Въпреки това, карикатурите улавят една значителна истина: днес САЩ и Европа са фундаментално различни. Пауъл и Ръмсфелд са по-близки от Пауъл и Юбер Ведрин или дори от Джак Строу. Когато дойде време да се използва сила, преобладаващата част от демократите са по-близки до републиканците, отколкото до повечето европейски социалисти и социал-демократи. През 90-те американските либерали бяха по-склонни да прибегнат към използването на сила и повече "манихейци" в разбирането си за света, отколкото техните европейски двойници. Администрацията на Клинтън реши да се бомбардира Ирак, а също Афганистан и Судан. Европейските правителства, може да бъде казано със сигурност, не направиха това. Дали биха бомбардирали Белград през 1999, ако САЩ не ги бе принудил, е интересен въпрос.
Какъв е източникът на тези различия в стратегическите перспективи? През последните години въпросът получава малко внимание, защото интелектуалците, занимаващи се с външна политика и политмейкърите от двете страни на океана, отхвърлят съществуването на действителни разлики или защото тези, които отбелязват различията, и по-специално тези в Европа, са по-заинтересувани от нападките към САЩ, отколкото от това защо в действителност Съединените щати действат така или, по същия начин, какво все пак определя действията и поведението на европейците.
Разликите в стратегическата култура не произтичат по естествен начин от националния характер на американци и европейци. В края на краищата, този тип по-миролюбива стратегическа култура, която виждаме днес в европейците е, исторически погледнато, съвсем нова. Тя представлява еволюция, която е много далече и много различна от стратегическата култура, която доминираше в Европа до годините след Първата световна война. Европейските правителства и хората, които ентусиазирано се впуснаха в тази континентална война вярваха в machtpolitik. Докато корените на настоящия, миролюбив европейски светоглед, подобно на корените на Европейския съюз, могат да бъдат проследени назад в Просвещението, реалната политика на европейските велики сили през последните триста години никога не се е интересувала от въображаемите проекти на философите и физиократите.
По същия начин Съединените щати нямат зад себе си нищо, което да свързва настоящото упование в силата, като инструмент в международните отношения, нито са били склонни към едностранност и бягство от международното право. Американците са деца на Просвещението и в ранните години на републиката бяха по-верни апостоли на неговото кредо. Думите на американските политици от осемнадесети и началото на деветнадесети век звучат така, както думите на европейските днес. Тогава те величаеха добродетелите на търговията като успокояващ мехлем за международното съперничество и апелираха към международното право и международното мнение. Младите Съединени щати обаче не се притесняваха да упражняват силата си срещу слабите народи в Северна Америка, но винаги когато дойдеше време да влязат в контакт с европейските гиганти, изявяваха претенции за отказване от силата и осъждаха силовата политика на империите на Стария свят.
Два века по-късно, американци и европейци, размениха места и перспективи. Отчасти това ставаше през всичките тези 200 години, но равновесието в силите, особено в последните десетилетия, се промени драматично. Когато Съединените щати бяха слаби, те прилагаха стратегиите на индиректната политика, стратегиите на слабостта; сега, когато са силни, тяхното държание, изразява характерното поведение на силната нация. Когато европейските велики сили бяха на своя връх, те вярваха в мощта и военната слава. Сега те гледат на света през очите на слабите. Тези различни гледни точки - слаб срещу силен, по естествен начин произведоха и различни стратегически преценки, различни оценки на заплахата и дори различно пресмятане на интересите.
Но това е само част от отговора. Покрай тези естествени последици от трансатлантическото силово несъответствие се появи също и едно голямо идеологическо различие. Европа, заради своят общ исторически опит през последния половин век (кулминацията, на който бе през последното десетилетие със създаването на Европейския съюз) разви поредица от идеали и принципи свързани с ползата и морала на силата, различни от идеалите и принципите на американците. Ако днес стратегическата бездна между САЩ и Европа се оказва по-голяма от всякога и продължава да расте с тревожни темпове, това е така, защото материалните и идеологическите разлики се подсилват взаимно. Но е възможно тенденцията, която те произвеждат, да бъде преобърната.
Несъответствието на силите: разбиране и реалност
Европа от дълго време е слаба, но честно казано, напоследък нейната слабост изглежда неясна. Втората световна война разруши европейските нации като глобални сили. Тяхната следвоенна неспособност да представят задоволителни сили отвъд океана и да управляват колониите си в Азия, Африка и Близкия изток ги принуди да се оттеглят от света след повече от пет века имперска доминация. Това вероятно бе най-голямото ограничаване на глобално влияние в човешката история. Половин век след Втората световна война обаче тази слабост бе замаскирана зад Студената война. Притисната по фланговете от двете суперсили, отслабена Европа въпреки всичко играеше ролята на централен стратегически театър в световната битка между комунизма и демократичния капитализъм. Нейната единствена, но жизнено важна стратегическа мисия, бе да защитава своята собствена територия срещу възможна съветска офанзива, най-малкото до тогава, докато американците пристигнат. Въпреки, че бе лишена от повечето традиционни качества, характерни за великите сили, Европа остана геополитически център, и това, покрай забравените навици на световен лидер, позволи на европейците да запазят международното си влияние далеч по-добре, отколкото ако разчитаха само на военните си възможности.
Когато Студената война завърши, Европа загуби своята стратегическа важност, но не изцяло. През 90-те войната на Балканите привлече за определено време фокуса на европейците и американците върху стратегическата важност на континента и върху продължаващата уместност на НАТО. Разширяването на НАТО с държави от бившия Варшавски договор и консолидацията в след победата в Студената война задържа Европа в първите редици на стратегическата дискусия.
Това бе времето на ранните надежди за "нова Европа." Свързани заедно в един политически и икономически съюз (чрез историческото подписване на Маастрихтският договор от 1992) много европейски държави се надяваха, че Старият континент ще възвърне предишното си величие в нова политическа форма. "Европа" би могла да бъде следващата суперсила, не само икономическа и политическа, но и военна. През 90-те европейците можеха уверено да заявят, че силата на обединена Европа би възстановила окончателно глобалната "мултиполярност", разрушена през годините на Студената война. Но и много американци, със смесени чувства, се съгласяваха, че бъдещето е на суперсилна Европа. Харвардският професор С. Хънтингтън предрече тогава, че обединението на Европейския съюз би бил "най-важното движение" в световната реакция срещу американската хегемония и би произвело един "наистина мултиполярен 21-ви век".
Но европейските претенции и американските разбирания се оказаха неоснователни. 90-те показаха не възхода на Европейската суперсила, а упадъка на Европа. Балканският конфликт в началото на десетилетието разкри нейната военна неспособност и политическата й бъркотия; конфликтът в Косово откри трансатлантическата пропаст във военните технологии и способността да се води модерна война. Европейците можеха да осигурят умиротворителни сили на Балканите, но не им достигнаха възможности да ги изпратят в Босна и Косово. В най-добрия случай, ролята на европейците бе ограничена и тя просто следваше силата на САЩ. Както някои след това казаха - Съединените щати "сготвиха вечерята", а европейците "сложиха чиниите".
Това несъответствие не е изненада. По време на Студената война, стратегическата роля на Европа бе самозащитата. Нереалистично е да се очаква завръщането на нейния международен статус на велика сила, освен ако европейците не пожелаят да отклонят значителни ресурси от социалните си програми към военните.
Със сигурност те няма да направят последното. Европейците не само че не са склонни да плащат за военни проекти извън Европа, но след Студената война те не плащат дори за малки военни действия на континента, ако в тях не присъства американската помощ. Няма и въпроси към европейската публика дали трябва да се плащат пари за укрепването на НАТО или за някаква друга европейска външна, дефанзивна политика. А и да имаше, отговорът на публиката би бил същият. Общото равнище на европейските военни бюджети постепенно падна под 2 процента от БВП на държавите от ЕС. Въпреки разговорите за изграждането на Европа като глобална суперсила, през 90-те нейните военни възможности непрекъснато изоставаха зад тези на САЩ.
Големият американски военен арсенал, някога достатъчен за осигуряване на баланса на силите със Съветския съюз, сега остана разположен в различните части на света без нито един мъчно преодолим противник. Този "еднополюсен момент" имаше изцяло предвидими и естествени последствия: той подтикна Съединените щати към по-голяма склонност да използват силата си зад граница. С внезапното отслабване на Съветската сила САЩ останаха свободни да се намесват практически навсякъде и във всеки момент, когато поискат - факт, който отразява разпространението на военните интервенции, започнати по време на първата администрация на Буш - в Панама през 1989, в Персийския залив през 1991 година и хуманитарната интервенция в Сомалия през 1992 година, продължението им в годините на Клинтън с инвазиите в Хаити, Босна и Косово. Докато американските политици говореха за изтегляне от света, реалността показваше една Америка намесваща зад граница по-често, отколкото е правила това през по-голямата част от Студената война. А благодарение на новите технологии Съединените щати получиха и свободата да използват силата си много по-ефективно чрез въздушни и ракетни атаки, които ставаха все по-чести.
Как тази растяща трансатлантическа силова "дупка" създава разлики в стратегическите схващания? Дори по време на Студената война, американската военна доминация и свързаната с нея европейска слабост, създаваше важни и понякога сериозни несъгласия. Гаулизмът, Ostpolitik и различните движения за европейска независимост и съюз бяха проява не само на европейското желание за чест и свобода на действие.Те също така отразяваха европейската убеденост, че американският подход в Студената война е прекалено конфронтационен, прекалено милитаристичен и прекалено опасен. Това бе един основателен поглед, споделян и от много американци. Но той също отразяваше и европейската слабост, съотнесена към силата на САЩ, малките военни й възможности и нейната голяма уязвимост от СССР.
С краят на Студената война, с разширяването на силовата "дупка", несъгласията се изостриха. Въпреки, че след встъпването в длъжност на Джордж Буш през 2001, трансатлантическото напрежение е очевидно, проблемите бяха вече налице и по време на клинтъновата администрация и също и на Буш. През 1992 взаимните обвинения около конфликта в Босна бяха често явление. По време на ерата на Клинтън европейците се оплакваха, че "надутият хегемон" постоянно ги мъмри. Това също бе периодът, през който Ведрин измисли терминът hyperpuissance, за да опише американският бегемот. (Вероятно това бе в отговор на думите на държавния секретар Мадлин Олбрайт, която нарече САЩ "най-необходимата нация в света".) Това също бе през 90-те, когато трансатлантическото несъгласие, свързано с появата на американските планове за ядрена защита, ядосаха много европейци, че Америка избра силата и принудата, пред дипломацията и убеждаването.
Клинтовата администрация, междувременно, въпреки относителната си умереност, събираше гняв и нетърпение към европейската сдържаност, и по-специално към нежеланието й да се конфронтира със Саддам Хюсеин. Разцеплението на съюза срещу Ирак не започна с изборите през 2000, а през 1997, когато правителството на Клинтън се опита да увеличи натискът върху Багдат и срещна несъгласието на Франция и (в по-малка степен на Великобритания) в Съвета по сигурността на ООН. Дори войната в Косово бе белязана от нервност сред някой от съюзниците - по-специално Италия, Гърция и Германия. И докато европейците и американците в края на краищата останаха заедно в конфронтацията с Белград, войната в Косово генерира в Европа по-малко удовлетворение от успешното й провеждане, то за Америка това бе поредното доказателство за всемогъщество.
със съкращения