Media Times Review    Google   
___









преглед
 декември 2001

Учени твърдят, че свещената книга на исляма не е точно такава, каквато изглежда
От Мартин Брайт
New Statesman (UK)
 

Новината от един изнесен наскоро научен доклад, че юдеи и палестинци имат общи генетични корени, не получи място в научните издания, защото политическата натовареност на неговите заключения, би направила четенето угнетяващо. Откритията, които можеха да бъдат разглеждани като повод за надежда или дори за солидарност между араби и израелци, бяха сметнати за прекалено горещи и неуправляеми.
Фурорът от генетичните открития не трябва да бъде изненада за учените от Близкия Изток и мюсюлманския свят, но там очевидно и най-безстрастните проучвания могат да бъдат пометени от заслепяващи идеологически пясъчни бури, а основанието за диалог затрупано веднага. Същото е положението и при високо ценените и деликатни области - като история и археология например-, където някои от откритията циркулират само в доверени академични кръгове. Цензурата, която души Близкия Изток, се е просмукала във всеки ъгъл на интелектуалния живот.
Далеч от периодичните списания, вестниците и ислямския свят, работи една група учени, която от три десетилетия извършва тиха революция в изследванията върху произхода на религията, Корана и живота на пророк Мохамед. Изводите на така наречените "нови историци" на Исляма са смайващи. Според тях се оказва, че ние не знаем почти нищо за живота на мюсюлманския пророк Мохамед; че бързият растеж на религията може да бъде обяснен най-малко с атрактивното за племената от арабския полуостров ислямско послание за победа и джихад; че Коранът е бил съставен или вероятно дори написан дълго след предполагаемата смърт на Мохамед през 632 година. И най-спорното твърдение на изследователите е, че в ранните дни на Исляма е съществувал анти-християнски съюз между араби и юдеи и че самият Ислям може да бъде разбран най-добре като еретично разклонение на равинския юдаизъм.
В работата си Джон Уонсбърг, Майкъл Кук, Патрисия Кроун, Андрю Рипин и Джералд Хоутинг, всички от University of London School of Oriental and African Studies (SOAS), поставят под съмнение не само ислямската версия за Исляма, тези "нови историци" започват своите изследвания от един факт, който от дълго време безпокои учените - почти пълната липса на свидетелства, останали от първите дни на тази религия.
Съгласно преданието мюсюлманството се заражда около 611 година, когато Мохамед получава откровение от Архангел Гавраил, че е последният земен пророк. Мохамед започва да проповядва на хората в Мека монотеистична вяра и когато не напредва, се придвижва с една малка група последователи към Ятриб /днешна Медина/, който по онова време е бил смесено юдео-арабско общество, разположено на 200 мили на север от Мека. Това преселване, станало през 622 година, отбелязва началото на ислямския календар. По-късно Мохамед се връща в своя роден град и когато умира, той вече е изградил ислямска империя в Арабия. Сто години след първото му откровение, арабите вече са завладели древните империи Византия и Персия и са създали една ислямска държава, разположена на територия от Испания до Индия.
Традиционната версия на тези събития остава изключително здрава дори сред модерните мислители в мюсюлманския свят. Във "Въведение в Исляма", пътеводител за начинаещите във вярата / който бе ревизиран тази година, заради атентатите в САЩ/ британският мюсюлмански писател /и редовен сътрудник на New Statesmen/ Зиаудин Сардар, споделя традиционното мнение за историята на религията: "Животът на Мохамед е познат като шурата и той е доказан от историята. Всичко, което е казал е било записано". Това, което Сардар не може да обясни, е как, в такъв случай, нищо не е оцеляло. Той казва, че пророкът е бил неграмотен, но около него непрекъснато е имало 45 книжници, които записвали всичко, което казвал или правил. Тези книжници също така отбелязвали и всички думи на Мохамед, свързани с правилното поведение. Всичко, което чували и виждали било записвано върху кости, на парчета от камък, пергаменти и папироси, които по-късно били събрани и използвани за допълване на Корана. Според Сардар, ние, в такъв случай, знаем какво е ял пророкът, как се е отнасял към жените, децата и животните, какво е било и поведението му в битките. Но, според новите историци, ние не знаем нищо такова. Те смятат, че всички твърдения на Сардар за историческа истинност са основани на легенди и слухове, разказвани от последователите на Мохамед. Обяснението на "новите историци" е, че по-късните генерации създават за исляма последователна структурна база, която да задоволява успешно нуждите на една сложна империя.
Първата биография на Пророка идва от 8-ми век, почти 150 години след предполагаемото създаване на религията, във време когато Ислямската империя се е разпростряла на запад до Испания и на изток до Индия. За историците от просвещенската традиция, тази празнина създава една сериозна бариера пред изграждането на авторитетна картина на ислямското начало. Пишейки в "Кеймбриджката илюстрована история на ислямския свят" Патрисия Кроун, най-откровеният и достъпен сред "новите историци", изразява общото недоумение на своите колеги: "Какво чувство може да ви създаде това? Мохамед несъмнено е личност, която променя курса на историята, но как го е сторил? За нещастие ние не знаем каква част от ислямските предания за него са истина и каква не е." Единственият източник преди 800-та е Коранът, казва тя, и той ни казва повече за старозаветните пророци Аврам и Мойсей, отколкото за Мохамед.
През 70-те години група млади историци, работещи под ръководството на лингвиста професор Джон Уонсброук в SOAS, разработва нова техника. По примера на Уонсброук, те решават да погледнат на Корана като на литературен текст, да го сравнят с други религиозни текстове от същия период и да потърсят вътрешните връзки в неговия произход. Те откриват, че той съдържа много елементи на юдаизма, и по специално от Талмуда, който е колекция от коментари и интерпретации на старо-еврейската библия. Те заключават колебливо, че във формите, в които е оцелял, Коранът е бил съставен, ако не и написан, десетилетия след времето на Мохамед, като вероятно, приелите исляма в Близкия Изток, са въвели елементи от доминиращата по-рано в региона религия. Патрисия Кроу и Майкъл Кук, също от SOAS, правят сега дори още по-смайващ анализ при търсенето на оцелели свидетелства от ислямското нашествие. Според тях арменски, гръцки, арамейски и сирийски ръкописи, описващи растежа на исляма, доказват, че той по своята същност е племенна конспирация срещу Византийската и Персийската империи, с дълбоки корени в юдаизма, и че араби и юдеи са били съюзници в тези завоювани общества. Подкрепа към заключенията им идва и от откритията, направени по време на реставрацията на Голямата Джамия в Сана, Йемен, където работници, откриват на покрива й фрагменти от Коран, които се оказват сред най-старите оцелели до наши дни. Германски учени, които изследват ръкописите откриват, че някои от намерените текстове се отклоняват от приетата версия, която се счита от преданията за чиста и неподправена дума на Бога и изглежда, че някои от писанията са били вписани към по-ранните версии на текста. Редактирането, подкрепя вярата на Уинсброуг и неговите студенти, че коранът не датира от времето на Мохамед. Професорът по ислямска история в University of Virginia в Канада Андрю Рипкин, автор на една ревизионистка история на исляма, публикувана от Routledge, казва, че "ръкописите в Сана са част от процеса по запълване на дупките в нашето познание на това, какво се е случило." Лесно е да се разбере защо работата на "новите историци" оскърбява определени мюсюлмански кръгове, и без съмнение, това което твърдят е дълбоко провокативно. През 1987-ма, две години преди аятолах Хомейни да издаде "фатва" или смъртна присъда на Саламан Рушди за богохулство, Патрисия Кроун, тогава работеща в Оксфорд, пише следните думи за Алах и неговия Пророк Мохамед: "Богът на Мохамед подкрепя политиката на завоевание, защото обучава вярващите да се борят срещу неверниците, където и да се намират. Накратко, Мохамед трябва да завладява, неговите последователи обичат да завладяват."
В "Meccan Trade and Rise of Islam" Кроун се опитва да докаже, че ранните мюсюлмански нововерци се обръщат към исляма, защото им обещава арабска държава, основана на завоеванието, насилието и грабежа. "Бог е казвал на арабите, че имат право да взимат земите, жените и децата на другите, и те действително се чувствали длъжни да правят това. Свещената война се съдържала в подчинението."
Зиаудин Сардар е един от няколкото мюсюлмански интелектуалци искрено ангажирани с новите историци. Той нарича работата им: "Евроцентризъм от най-екстремен и късоглед тип, който допуска, че нито една дума, написана от мюсюлмани, не може да бъде приета за свидетелство." Сардар категорично поставя западните ревизионисти в пост-колониалния ориенталски лагер, от който колониалните "експерти" непрекъснато изтъкват пред мюсюлманите, че те по-добре познават тяхната примитивна, варварска религия. "Триумфалното заключение на Кроун и Кук - казва той - беше, че ислямът е амалгама от юдейски текстове, теология и ритуална традиция." Сардар изтъква, че цялата академична отговорност за новата ислямска история идва от SOAS - колониална институция, прочута с обучението на генерации чиновници за Форин Офис и шпиони. В едно интервю пред американското списание Atlantic Monthly, Кроун изразява своето раздразнение от подобни атаки срещу нейната работа: "Коранът, като всеки друг ръкопис, има история, с изключение на това, че ние не я знаем. И когато се опитваме да я научим се надига вой от протести. Никой не би се интересувал от воя, ако той идваше от западняци. Но западняците чувстват повече респект, ако недоволството идва от други общества, смятайки, че ние се бъркаме в наследството им. Ние, ислямистите, не желаем и нямаме за цел да разрушаваме ничия вяра."
Другото място, в което картината на исляма като еретическо разклонение на юдаизма причинява особено оскърбление сред повечето мюсюлмани, са твърденията на новите историци, свързани със свещените градове Мека и Йерусалим. Съгласно мюсюлманското предание в ранните години на исляма Мохамед е променил посоката на молитвата от Йерусалим към Мека, когато се скарва с юдеите, докато изгражда в Арабия своето общество от вярващи. Новите историци отказват да се съгласят с тази версия. Използвайки археологически свидетелства от джамиите, изградени през осми век /след смъртта на Мохамед/, те се опитват да докажат, че много от мюсюлманските молитвени ниши са обърнати на север, а не към Мека.
Защо работата на тези учени получава толкова малко внимание? Отчасти това се дължи на становището на либералните западни интелектуалци и техните колеги от мюсюлманския свят. Те или не могат да бъдат заинтригувани от поставените проблеми, или се измъкват на пръсти от страх да не наранят чувствителността на вярващите. Но правейки това те позволяват на радикалните десни в САЩ да вземат роля и да обявят кръстоносен поход - християнският фундаменталистки подход към исляма. Даниъл Пайпс, писател и бивш съветник в Държавния департамент на САЩ, използва новата история, за да оправдае теорията за "сблъсъка на цивилизациите". Според него Западът е обречен на вечен конфликт с варварския мюсюлмански свят, а арабите на унищожение. Politicalusa.com, един брой от обвързани уеб-страници, създаден след 11 септември, порицава либералните "предатели", които се осмеляват да говорят срещу американската правителствена политика, включвайки една серия от псевдо-научни атаки срещу исляма. В една статия озаглавена "Митът на Мека" Джак Уилър /съветник на афганистанските муджахидини от времето на Рейгън/ фалшифицира новата история с аргумента, че мюсюлманите трябва да бъдат принудени да се съгласят, че религията им е основана на серия от скалъпени идеи: "Всички Бин Ладеновци в мюсюлманската терористична мрежа трябва да разберат, че светът скоро ще научи за Митът на Мека…"
Новите историци сами трябва да поемат отговорността за последствията, които техните аргументи носят в преобладаващата политика. Когато телефонирах на един от главните герои в дебата, учен от Лондонския университет, за да го попитам дали работата на новите историци не е присвоена от радикалните десни и християнските фундаменталисти, той ме предупреди да не публикувам статията. Не пожела и да бъде разкрита самоличността му. В един е-mail той ми писа: "нека оставим тези проблеми в тяхната прилична неизвестност". И това е резултат от страха от погрешно предаване или - дори по-лошо - от погрешно разбиране на тезите им. "Пингвин", издателят на "Сатанински строфи" на Рушди, отложи издаването на една спорна история на исляма, написана от професор Джерал Хоутинг. Рушди написа измислица и бе осъден на смърт, защото в нея обрисува Пророка като човек, който може да извърши грешка. Хоутинг, създателят на SOAS - ревизионисткото училище, стана мишена на ислямски демонстрации в Лондонския университет, когато неговите възгледи за първи път получиха гласност в мюсюлманския свят; а след като се пенсионира през 1992 година отиде във Франция, предпочитайки живота в неизвестност. Вярващите мюсюлмани едва ли ще бъдат разколебани от работата на малката група друговерски учени, работещи в британски и американски университети. Защо тогава в широките обществени дискусии след 11 септември няма дебат върху Корана и произхода на ислямската религия? Според Франсис Робинсън, редактор на "Кеймбриджка илюстрована история на ислямския свят", е важно "да не бъде изостряна мюсюлманската чувствителност, и това става чрез пренебрегване на по-широки обсъждания". Но той смята също така, че новата история на исляма остава в относителна неизвестност, заради "липсата на фигура сред новите историци, която да може да свърже успешно всички тези революционни идеи." " Но, повярвайте - казва той - това ще се случи и ще бъде много интересно да видим какви ще бъдат реакциите."
Мартин Брайт е редактор в английския Observer