Media Times Review    Google   
___









преглед
 декември 2002

Разбират ли интелектуалците принципите на демокрацията?
Асен Гешаков
Радио Свободна Европа

Бушуващите страсти около случая с общинските съветници са прекалено разгорещени, за да се подчиняват на разума. И резултатът от това е една изкривена медийна картина, в която фарсът, обществената амнезия, анекдотичното и трагичното са преплетени в немислим възел, който уж не може да намери своето нормално обяснение. Зависи обаче на кого какво му е удобно да помни и знае.
Нека си зададем няколко прости въпроса. Има ли бит полицай? Рашидов и Додов ли на нанесли побоя? Документирано ли е това?
След като и трите отговора са "да" във всяка нормална демократична страна случаят може да се смята за изчерпан без никой да пита как се казват побойниците, кои са те и какво е казал или не е казал полицаят.
Точно защото с нанасянето на побой на представител на органите на реда вече е консумирано тежко престъпление срещу обществото и неговата воля да налага правила и да им се подчинява. Функцията на полицая е израз на тази воля независимо кой е на власт и с това всичко е казано.
В нормалните демократични страни всички са равни пред закона и отговарят пред него за постъпките си без значение дали става дума за последния клошар или за министър-председателя. Тъкмо поради тази причина тези страни са нормални демокрации, а също така са нормални и демократични. В България обаче съжденията за право и криво, за редно и нередно са сведени до разглеждането на демократичните правила като отделни частни случаи подлежащи на тълкувание в зависимост от общественото положение на субекта, мястото му в някаква йерархия или платежоспособност. Така никога няма да стигнем там, закъдето уж сме тръгнали.
По-лошо дори: вечно ще имаме съдбата на захлупената пионка от дестката игра "Не се сърди,човече", която се връща в изходното си положение. А някой случайно да си спомня малко по-отчетлино за един от многобройните нюанси на това изходно положение? Да си спомня за многохилядните митниги, на които се искаше отмяната на член първи на комунистическата конституция и редом с това и на незаконните привилегиите? Нима никой не си дава сметка, че Вежди Рашидов и Емил Додов са били полицая пред общината именно защото той им отказал да ползуват незаконна привилегия - да паркират колата си на място, определено за други. По коя година от битието си са живяли миналия четвъртък двамата побойници - по тази, когато са говорили на митингите срещу привилегиите или когато чупели носа на полицая, за да си набавят привилегии, защото се смятат за богопомазани в качеството си на общински съветници? В целия този жалък от всякаква гледна точка казус световната известност и безпорният талант на скулптора Вежди Рашидов нямат нищо общо. Общо с всичко има само гражданското поведение и моралът, които стоят в основата на всички демократични норми. Те са и определящото и за реакцията на протестиращите срещу задържането под стража на общинските съветници техни приятели от средите на творческата интелигениция.
На тях също могат да бъдат зададени някои въпроси. Например - къде бяхте господа, когато живковият режим преименува Вежди Рашидов във Веждю Радишев? Излязохте ли на улицата с вашите саморъчно написани плакати и раздавахте ли интервюта за медиите, за да изразите възмущението си? Нали и тогава и сега става дума за един и същ талантлив приятел? Или просто не правите разлика между едновремешната комунистическа репресия и днешната заслужената превантивна мярка?
Толкова по-безотговорно на този фон прозвуча последвалият оркестриран медиен плач за посегателството на държавата върху талантите.Тиражираната от тях подмяна на проблема е равностойна на още един побой над ценностната система. Извинявайте, но това е гадно. Да се представя хулиганството за геройство, потъпкването на реда за фондиращо дисидентство от епохата на френската революция, а жертвата - за провокатор е просто безочие и долнопробна експлоатация на масовата народна нелюбов към властта. Така се правят тиражи, но не и демокрация. Едно не може да се отрече на протестиралата група личности, наричащи себе си интелектуалци. Те имаха право да питат защо не е в ареста престъпникът Киро Японеца. Можеха да питат и за съдбата на други екземпляри от флората и фауната на престъпния свят - за всякакви там гибони, круши, краставици, за златисти и сребристи и щяха да бъдат прави да недоволствуват от двойните стандарти и мудността на прокуратурата и съдебната система като цяло. Щяха, ала ако го правеха всеки ден и без конюктурна връзка със задържането на знаменития скулптор, нанесъл побой на полицай. Тогава щяхме да имаме работа с позиция на граждани. И сигурно щяхме да се гордеем с тях. Днес обаче такива поводи няма.