Media Times Review    Google   
___









преглед
 декември 2001

За какво ще бъде битката между културите?
Шокът от 11 септември предизвика разгорещени дебати между интектуалците от различни страни и различни културни кръгове. В Германия кулминацията настъпи непосредствено след изтреблението в Америка с изявлението на застаряващия Карлхайнц Щокхаузен, че рухването на кулите в Ню Йорк било най-величественото произведение на изкуството в историята. Подобна естетска дистанцираност демонстрира и Бото Щраус в нападките си срещу САЩ и техния културно-политически хегемонизъм.
Постепенно тонът се поуталожи, позициите се избистриха. Но в повечето коментари къде експлицитно, къде подсъзнателно витае в една или друга форма мисълта за станалия вече нарицателен сблъсък между културите. Текстът, който ви предлагаме сега е интересен с това, че отива отвъд браздата между привържениците и противниците на тази концепция. Неговият автор, Густав Зайбт, заявява, че борбата между културите е не само неизбежна, но и необходима:
Благонамерените пожелания не помогнаха, битката между културите ще трябва да се състои. Реакциите на половинчато съжаление и едва прикрито злорадство от страна на ислямския свят и Индия налагат изясняване на позициите. Западът ще направи добре да се отнесе много сериозно към ислямизма като кризисен симптом; но той трябва твърдо да държи на това, че ислямизмът не предлага реалистично решение на проблемите, които повдига. Европа специално може да се позове на собствения си опит. Фашизмът също беше такъв кризисен сигнал без разумно предложение.
Паралелите на емоционално равнище са потискащи. Когато индийската писателка Арундати Рой обявява американския президент за представител на една "мики-маус-култура" и за "сянка" на Бин Ладен, думите й напомнят за онези дори не верноподанически германски писатели, които през 1933 се опитваха да убедят света, че нацистките ексцеси били следствие от Версайския мирен договор. В това имаше дори нещо вярно, както има нещо вярно и в думите на Рой; въпреки това от тук се тръгна към една нова още по-голяма неправда.
Често се говори за това, че Западът "унизявал" ислямския свят. Мнозина мюсюлмани се държат също като германците след Версай: обидени, фанатизирани, заплашващи. Човек се пита обаче кой или какво е ислямският Версай, който пречи на мюсюлманите да изградят едно гражданско, богато общество. Проблемите трябва да се търсят вътре в самите зле управлявани държави на Близкия и Средния Изток, както не е трудно да се разбере от сравнението с Израел, страните в Далечния Изток или забележителния икономически успех на турците в Западна Европа. Това че мюсюлманите в мнозинството си не са екстремисти не е обезателно успокояващо; германците в Третия райх също не бяха в мнозинството си фанатици.
Към болестните симптоми на ислямизма спада неспособността му да търпи критика. Достатъчна е гаврата на един писател, за да се мобилизират ескадроните на смъртта. Открит въпрос е дали отровната характеристика на исляма направена през 1955 от Клод Леви-Щрос би могла да бъде повторена днес, без да предизвика агитаторска омраза: "Ако един полицейски участък би могъл да бъде религиозен, ислямът щеше да бъде идеалната религия за него: строго спазване на режима (пет пъти дневно молитва); прегледи и телесна хигиена; мъжки промискуитет, както в духовния живот, така и при телесните нужди; никакви жени".
В диалога между исляма и Запада цари фатална асиметрия. Мюсюлманските лидери отхвърлят всякаква критика на религията им като обида и расизъм. При това те не забелязват, че критиката идва от същото място, откъдето може да се каже всичко най-грозно и по адрес на християнството или която и да било друга религия. В Европа тази свобода бе изкупена с потоци от кръв, тя позволи обаче мирното съжителство между вероизповеданията, на чиято основа стана възможно изграждането на мирогледно неутралните правови държави. "Стойностите" на исляма и на западното гражданско общество очевидно не лежат на една плоскост. Говори се за различни неща, което прави разбирателството така трудно. Западът не защищава хулителството на религиите, нито пък така шокиращата за мнозина мюсюлмани сексуална разюзданост заради тях самите, а защищава свободата позволяваща съвместното съществуване между различни форми на живот и възгледи. Смисълът на тази свобода, казано накратко, се свежда до формулата: по-добре богохулство, вместо верска война.
Битката между културите - по същество, борба за една човешка култура позволяваща съвместен живот между различни традиции, - може да се размине без кръв, ако се разговаря открито. Радикалните ислямисти от години ни повтарят, че не искат да живеят като нас. Западът от своя страна също ще трябва да заеме позиция, като ясно обясни защо смята ислямското право за нехуманно. Най-очевидната разлика между ислямското и западното общество засяга положението на жените. Тяхното потискане изразява същността на онова, което е най-неприемливо за нас в ислямския начин на живот. Крещящите, размахващи юмруци маси, които горят чучела и знамена, се състоят от мъже. От насаждането на религиозна омраза до неспособността да се търпи разногласие, от колективното самосъзнание до готовността за религиозно самоубийство, всички черти на най-разрушителното и непродуктивното в исляма насочват към насилственото разделение между мъжете и жените.
Тоталитарните колективи винаги са били еднополови. Италианските фашисти,например, караха мъжете и жените да маршируват поотделно. 20 век бе векът на масите; през първата половина тези маси бяха формирани, компактни и агресивни, затова и съставени според пола; през втората половина те станаха по-свободни, мирни и смесени както в Уудсток или на берлинския Парад на любовта. Едва тогава те се превърнаха в огледало на демокрацията. Не може да има демократични общества, които трайно потискат жените. В това се състои предложението към петдесет процента от мюсюлманското население на земята. Господството на ислямските духовници е ужасяващо, защото е господство на стари мъже изпълнени с омраза и страх. Западът няма "стойности", които могат да се конкурират с техните по агресивност и нагледност. Западът обаче може да е сигурен, че има по-добрия живот.