Media Times Review    Google   
___









Маршрути
 декември 2003

Анже – град от ангели

Андроника Мартонова
Анже - София


“…и кипна ми кръвта / и идеше ми да разбия / килията на любовта. / Щом черна котка и монах / ти минат път – не е до смях. /А случка доста злополучна… / Не, не, направо ще загина /да търся по-добро въже; / Ще кажа “Сбогом”, ще замина, / ще бягам чак в Анже, / човек на мойто дередже / на разни крайности отива.”
Франсоа Вийон (из “Малкото завещание”)
 
Черният ангел на стиха
Когато в края на 1456 година френският поет Франсоа Вийон написва тези редове в Анже, градът наистина може да е изглеждал доста далече от Париж. На цели 300 километра, в посока югозапад! А те са достатъчно опасно разстояние във време на размирици. Макар Стогодишната война между Англия и Франция да е приключила през 1453, из родните земи на Орлеанската дева (Жана Д`Арк) отеква мирисът на барут и клади, броди призрака на глада и мизерията. Така, че на Вийон всичко можело да му случи… Всъщност причината за бягството му “чак в Анже” не е разбитото му сърце, както става ясно от ле-то (вид лирическа любовна поема) “Малкото завещание”. В Париж, при пиянска свада поетът ранява свещеника Филип Сермоаз. Кюрето скоро умира, а сянката на бесилото почва се виси – за кой ли път - над главата на Вийон. Току що получил опрощение от съдиите, разбойникът-стихоплетец после ограбва Наварския колеж. С митичната плячка от 500 сребърни екю Вийон се скрива именно в Анже. Остава там близо година и пише една от най-добрите си поеми. Остава там - до следващия съд, грабеж, убийство, до следващият град или пък манастир, до следващият стих. “Не съм аз ангел, всеки знае, / и върху моята глава / корона звездна не сияе” пише към края на дните си черния ангел на френската средновековна поезия, първият прокълнат поет (както го нарича векове по – късно Пол Верлен).
 
Реката на избраните
На времето на Вийон вероятно са му били нужни към 10 дни за да стигне, яздейки, до Анже. Днес онези 300 километра, които разделят града от Париж се изминават за 90 минути с високоскоростен влак TGV или за 20 минути със самолет. Анже е разположен по поречието на река Мейн, вливаща се във величествената Лоара. А както се знае именно тази област е изпъстрена с най-много и изключително красиви замъци. И Анже си има такъв. Той е тип крепост и е построен през 1230 г. от Свети Луй – брат на крал Шарл І. Масивните стволове на 17-те му асиметрични кули сякаш сами са издълбали защитния ров. Който успее да се промъкне вътре (днес това става срещу 35 франка на човек ? 11лв) не му се излиза. Липсата на запазени зали се компенсира с прекрасна градина, която от върха на някоя от кулите прилича на апликация зелено кадифе. Има и още - гоблени от увивни растения, изваяни чакълести алеи, невидими клетки с бели гълъби. Защо да се влиза в малкия параклис, минаващ под закръглените арки от храсти? Истинската обител е тук.
Мекият климат, разчупеният релеф и живописната природа привличат още през 50 г. пр. Хр. от римският пълководец Август Юлиусмагус. Именно той поставя основите на Анже. Доста по-късно – през 851 г. Анри ІІ Плантангенет плътно застроява десния бряг на Мейн, изграждайки си своеобразна резиденция. Цялата околност, с прилежащата и долина е наречена Анжу. Местността е носела особен късмет на аристокрацията. Дворцова историята на Франция (плюс прилежащите и колонии) е неразривно с свързана с магичната Анжу. Най-много преки и не преки наследници на короната – т. е. кралските братя и братовчеди (дукове и херцози) се родени именно тук. Често нещо се случва и някои от тях успяват да се възкачват на нечий престол. (Такъв е случай с не популярния херцог Рьоне д`Анжу, изведнъж коронясан за владетел на Сицилия през ХV век). Казват че, кралете стават ангели-пазители на своите земи… След време обаче може златочелият им “ореол” и да се търкулне нанякъде. “Сеньори, дами – общо взето / добро им беше битието: / трапези, вино, красоти /забави…какво не беше то! / Но свърши. Бог да ги прости!” с кротка ирония констатира Вийон. Ех, явно река Мейн се оказва по-фатална от Йордан за богоизбраните.
 
Форма на крило
Присъствието на отминало величие се усеща в атмосферата на днешен Анже. Улиците му са с особена форма – като извито крило на орел, с еднакво дълги пера. Когато върви, човек по главна улица и реши да свия в някоя пресечка, той се озовава на... нова главна улица. На пръв поглед те си приличат ужасно, но при вглеждане не е така. Какво ги отличава?
Къщите, накацали като птици по бордюрите на тротоара. Повечето от тях са на различна възраст. Има барелефни фасади пожълтели като папируси. Някои от къщите са петвековни. Те са с тесни дървени тела, виещи се като хилядолетни дървета – сякаш все стремят за последно да докоснат небето. Други пък са северняшки домове: със кръстосващи се тъмни греди, беловарни стени и силно скосени покриви. Табели по вратите, като “Винарна - Големият бокал”, “Гъбен хан - Шишарката”, “Ротисерия - Дебелата Марго” подканват минувачите още от времето на Вийон. Тук и кръчмите изглеждат много… по домашному. Дори и халето на старата житница на Анже, която служи най-вече за банкетна зала, е уютно. Защото навсякъде грее живот. В пространствата на старите сгради дишат хора, а по прозорците са наредени пъстри цветя. И още нещо – в повечето кухни се приготвя традиционния благоухаен ликьор от портокали. Прочутото “Коантро”. Неговата рецепта датира от 1849 година и е измислена от братята Адолф и Едуард-Жан Коантро. Казват, че в матовият му оранжев блясък се крие вкусът на слънцето…
Всъщност не улиците са любимо място за разходна на анжевинците – така се наричат жителите на Анже, които се отличават със завидно спокойствие.
“Градината на растенията” е малък парк в центъра на града. Зад дантелените му врати се вият вечнозелени хълмчета и сини езера. Клоните на храстите образуват дискретна завеса над водите. Ако я отмести човек ще види, че там плуват царствени лебеди заедно с не по-малко горди… патици. И те са спокойни. Защото знаят, че няма да се озоват в нечия трапеза, окичени с резени портокали (пак) - едно от любимите блюда на французите въобще. Пък и всяка събота и неделя в Анже се провежда селски пазар, на който има всичко.
 
Грехът на серафимите
Веднъж годишно из улиците на Анже се леят луди танци, лудо вино и луд вийонов стих: “Танцувай, думкай барабан / цимбали бий, с бурлеска стара / и фарс, до втръсване игран, / зяпачи сбирай на пазара, прави се палячо ти…/ Човек, каквото да изкара / - по кръчми хвърква и жени”. “Грабнати сърца” е може би най-популярният празник фиеста в града. Провежда се всеки септември и е нещо като масова игра на влюбените, траеща близо седмица. Колко на истина, колко на шега се събират любовни двойки, правят се фиктивни сватби в кметството, погаждат се номерата на Амура.
Никой не казва от кога датира този есенно френски “14 февруари”. Легендата разказва и нещо друго. Някога, привлечени от виковете и музиката на “Грабнати сърца”, в града долетели небесни създания. (По-точно това били серафими - горящите шестокрили ангели) И се влюбили в земните жени на Анже. “Но кой вратите райски ще съзре / ако и там такива ще сме ние…” – лесно ги оправдал Вийон, но не и Всевишния. От греха на серафимите за наказание се родили демоните и
 
Апокалипсиса
Той виси в замъкът-крепост на Анже, а демоните завинаги са втъкани в сини, бели и червени цветове. Става въпрос за най-големия и най-стария килим в света - “Апокалипсисът”. Създаден специално за Анже, по поръчка на един бъдещ крал - Луй І, дук д`Анжу (брат на Шарл V). Цели пет години – от 1375 до 1380, отбрани парижки тъкачки, под ръководството на кралския художник Жан дьо Бандол извезват с багрите на Сена последния и най-мистичен текст от Библията. Евангелието на Йоан.


Сегмент от "Апокалипсисът": "Падението на Вавилон - атаката на демоните" (вдясно)

“Апокалипсисът” е мозайка-пачуърк, съставен от 70 (навремето са били над 90) малки килима. Общата му дължина е 103 метра, а височината – 4,50 метра. Пази се в отделна, специално климатизирана пристройка към замъка. Металният коридор и дебелите огнеупорни стени напомнят на атомно скривалище. Щом обаче посетителят на “Апокалипсисът” премине през последната тежка врата се отзовава в съвсем друг свят. Свят на синьо сияние. Не Страшният съд, а тъкаческото величието на Франция тук е изобразено. Килимите са… неръкотворни. Няма флорални орнаменти във фона – има хербаризирани цветя, чиито дръжки и цветове времето е превърнало във фини конци. Лицата на светците са топли и изразителни - като ортодоксални икони. Тежък обков от златна панделка обримчва всяко парче. Светлината играе по гънките му и раздвижва фигурите. Усещането за динамика постепенно градира и достига апогея си при килимната сцена “Падението на Вавилон”. Тук звукът от разрушения град и неистовите писъци на демоните закънтяват в залата. Бързината на совалката е извисила игловидните върхове на катедралите до максимум. Погледът не може да стигне най-горната точка. Нещо като че ли остава недосегаемо, незримо за човешкото око. Само Бог е способен да го види.
 
Анже – звучи като ange, като ангел
“Отдето щеш го погледни, / но тук лъжа-измамя няма; / и кой ли ще ме обвини, / щом няма никаква измама”…

Маршрути:
“Ле Сабль-д`Олон”, “Ле Саблес”, “Саб-д`Олон” – така французите наричат рибарското градче на брега на Атлантика, чието име в превод означава “Пясъците на Олон”. Намира се във Вандe - 85-ят департамент на Франция, в океанския регион на Лоара...
Андр. Мартонова

На всеки българин с приключенски дух брегът от Калиакра през Камен бряг до Тюленово е толкова известен, че нуждата от детайлно географско описание отпада. Но, от друга страна, този бряг е любимо място на толкова много от нас, че написаните думи няма да са излишни.
Димитър Събев

Честно казано днес повечето посетители на зоопарка са твърде пораснали деца. Движат се по двойки и се държат така сякаш са тръгнали на романтично сафари в градски условия. Докато хлапетата определено са по-малко на брой. Може би си гледат в къщи… тамагочито.
Андр. Мартонова