Media Times Review    Google   
___









Преглед
 декември 2003

АНТИГЛОБАЛИЗЪМ И АНТИАМЕРИКАНИЗЪМ
ЖАН-ФРАНСОА РЕВЕЛ

Статията е публикувана в списание РАЗУМ. Текстът е по книгата на ЖАН-ФРАНСОА РЕВЕЛ "L'obsession anti-americaine. Son fonctionnement, ses causes, ses inconsequences".

продължение от страница 2<<<


"Ограничеността" на европейските управляващи в международната политика

Спомняме си, че когато през 1983 г. Роналд Рейгън нарече Съветския съюз "империя на злото", той имаше право, въпреки обичайния присмех, колебаещ се между снизхождение и неодобрение, в Европа и преди всичко във Франция. Все пак осъщественото оттогава развитие в историческото изследване на руския комунизъм не позволява той да бъде наречен "империя на доброто". В онзи момент в по-голямата си част народите, потиснати от комунизма, се почувстваха облекчени, констатирайки, че президент на западна държава най-накрая демонстрира известно разбиране по отношение на тъжната им ситуация, в която са се озовали. Преди всичко през 2002 г. именно за старите "сателити" на Централна Европа е ясно, че между 1980 и 1990 г. политиката на Рейгън ускори разпадането на системата, която властваше в Москва почти 3/4 век и чиято агония беше удължавана от предшествениците му чрез политиката на намаляване на международното напрежение.

Деветнадесет години по-късно, през януари 2002 г., след традиционната си годишна реч пред Конгреса за състоянието на Съюза, със същия концерт от проклятия Европа посрещна израза "ос на злото". С него Джордж Буш назоваваше страните, заподозрени, че оказват помощ на международния тероризъм, или тези, които реално са свързани с него и тайно трупат оръжие за масово поразяване. Френският министър на външните работи Юбер Ведрин оплака тази "ограниченост", която "свежда всички проблеми на света до борбата срещу тероризма". Той осъди - познат рефрен - "унилатерализма", с който Америка, изпълнена с ужас, "взима решения, основани единствено на нейната визия за света и за защитата на собствените си интереси".

Тази фраза е чудесно определение за "независима" външна политика, изисквано от генерал Дьо Гол и от всички негови следовници. Впрочем речта за състоянието на Съюза, както името подсказва, е преглед на изминалата година, който президентът на Съединените щати прави пред своите сънародници. Как да се отрече, че това ги занимава най-много след катастрофата от 11 септември? Как Буш да не отдели приоритетно място в речта си на този факт, когато в продължение на 5 месеца нарастваха обвиненията срещу слабостта на американските разузнавателни служби, които в продължение на години, както се каза, не са разчели предупредителните знаци и прояви на хипертероризма? Може да се каже, че "оста на злото", както и "походът", обявен през септември 2001 г., отключват една по-скоро помпозна реторика. Би трябвало също, за да свършат добре своята работа, публичните коментатори и информатори да не пропускат да уточнят, че този тип изрази отвежда към основите на американската култура и техният художествен превод надхвърля смисъла на онова, което са вложили употребяващите ги. По същия начин навикът на френските политици и интелектуалци да говорят по всякакъв повод за "блясъка" на Франция може да изглежда като връх на майтапа. Разбирана буквално, тази дума означава, че ние приемаме Франция за слънцето на човечеството, звездата, чиято функция е да осветява и топли цялата планета. [...]

Що се отнася до унилатерализма - за да няма едностранчивост, т.е. едностранчива политика, би трябвало от другата страна да има някой друг, способен да предлага и да ръководи конкретни стратегически действия, съобразени с новите заплахи, вместо да се задоволява да мрънка неодобрителни литании. Впрочем изглежда, че с течение на времето, европейците все повече възприемат атентатите от 11 септември като аномалия. За пореден път вместо да спрат опасността, европейците отричат съществуването є. Каква грешка! Един нов тероризъм, управляван от много добре организирани групи, със сигурност или по всяка вероятност приютени или подпомагани от определени държави, е в процес на непрекъснато развитие от 80-те години досега. Със или без Бен Ладен, тези групи продължиха да действат и след 11 септември 2001 г. Много сериозни сигнали бяха дадени от службите за информация в месеците след септември. Една от тях допускаше друга сериозна атака от йеменци или саудитци на територията на Америка на 12 февруари, т.е. след речта за състоянието на Съюза. [...] Ако Европа отказва да види в това заплаха, може би е заради отслабналата є през последните 10 години способност за военна намеса, докато възможностите на Съединените щати в това отношение не престават да нарастват и да се усъвършенстват, прокарвайки дълбока граница между САЩ и Европа, която на този етап е невъзможно да се заличи. Европа превръща немощта си в принцип.

Колкото до теорията, според която тероризмът произтича от икономическото неравенство и от бедността в света - тя ни най-малко не издържа на проверка. Повечето от терористите произхождат от заможните среди на най-богатите мюсюлмански държави. Често те са получили образование на Запад. Базата на новия хипертероризъм е по своята същност идеологическа: това е ислямският екстремизъм.

Както пише Фукуяма: "Настоящият конфликт не е сблъсък на цивилизациите, в смисъла на зони на културата с еднакво значение; той е по-скоро знак за борба, водена от тези, които се чувстват заплашени от модернизацията и присъщата є етична норма - защита правата на човека. За ислямските терористи абсолютният враг е светският характер на западната концепция за права, чийто произход се корени в либералната традиция." Нека отбележим - това е същата традиция, която е дразнителят на западните противници на глобализицията.

Не искам да кажа, че не трябва да се подпомага развитието на бедните държави. Спасителните лекарства са реформите: доброто икономическо развитие, политическата демократизация, светското образование, изкореняването на корупцията, равенството между мъжа и жената, свободата на информацията, плурализмът на религиите, накратко - всичко, на което се противопоставя и всичко, което яростно ненавижда ислямският екстремизъм и срещу което той воюва чрез своя тероризъм. Модернизацията е средството, чрез което бедните държави ще се доближат до богатите. Именно това ислямските екстремисти не желаят, поне не в ефективна форма, тъй като то би довело до премахване на шериата. На тези, които им обясняват, че придържането към шариата би трябвало да се приспособи към модерната цивилизация и че ислямът не може да съхранява недокоснат модела си отпреди 1000 години, те отвръщат, че не може да се престъпват заповедите, диктувани от Аллах на неговия Пророк . Ислямистите биха искали да се модернизират без да се европеизират. Не съществуват много възможни методи, различни от следваните в продължение на няколко века от Запада, за да се осъществи икономическа, политическа и културна модернизация. Ислямистите са се затворили в кръга на непреодолимо противоречие, източник на тяхната неприязън към Запада, т.е. според съвременните граници на света неприязън, насочена преди всичко срещу Съединените щати, въпреки че очевидно тероризмът не им помага да преодолеят това противоречие. Впрочем, да се твърди, че единственият начин за борба с тероризма е да се започне с изкореняването на бедността и неравенството в света, означава да му се подскаже причина, която обглеждането на фактите потвърждава като недостатъчна; означава преди всичко да се откажем от всякаква съпротива срещу тероризма. Тази словесна есхатологична хитрост, подчиняваща всяка политика на защитата на възможното появяване на един идеален свят, позволява спокойно чакане до свършека на света. За европейците тя е само маска, прикриваща неспособността им за hic et nunc оперативна стратегия, а при американците от крайната левица е само ново превъплъщение на старата им максима: "Blame America first". Със същия софизъм пацифистите и неутралните по време на Студената война проповядваха, че демокрациите нямат правото да ограничават и бламират тоталитарните режими, докато самите те не изтрият несправедливостите в себе си и в сферите си на влияние. И в двата случая индиректният начин, чрез който се узаконява пасивността, произтича от константната идея: антиамериканизма. [...]

Когато през 1987 г. пред Берлинската стена Роналд Райгън извика: "Господин Горбачов, какво чакате, а не съборите тази стена?", страх и ужас обхвана европейските политически канцеларии, най-вече в Западна Германия, дори и самия Хелмунт Кол. Очевидно Рейгън носеше политическа опасност. Мислеха го за луд, дори и Кол; всеки ден го обявяваха за все по-безотговорен. Две години по-късно, под напора на потисканите от СССР народи, Берлинската стена се срина, въпреки че някои от твърде интелигентните западноевропейски ръководители се мъчеха да поддържат живота на комунистическата ГДР и да предотвратят сливането на Германия. През 2002 г. прочутата фраза на опасния луд - Роналд Рейгън, посрещаше посетителите на входа на изложбата, посветена на историята на Берлин, в самата германска столица. Това е само един от многото примери, който доказва, че ако по времето на Студената война Съединените щати не проявяваха минимум "унилатерализъм" пред вечните европейски съветници, Съветската империя би просъществувала много по-дълго. Народите, които тя тероризираше, го разбираха много добре. Те отреждат място на Рейгън сред техните добротворци. Адам Михник, издател и директор на най-влиятелния вестник в Полша, обича да припомня, че Инициативата за стратегическа отбрана, толкова оклеветена от Запада, е била решителният фактор, който е убедил Съветите в неспособността им да спечелят Студената война, давайки си сметка за своята непоправима техническа изостаналост.

За разлика от американските ръководители, европейските управляващи са много по-блестящи на сцената на идеите (поне така вярват), отколкото на сцената на действията. Може като Рейгън - да не си велик интелектуалец, но да си велик в действията, и обратното . Проследявайки анализите на стратезите, които чертаеха различни граници на фронта между демократичните зони и тези на противниците, забелязах през 1987 г., че експертите забравяха един фронт без специална географска конкретност - фронта на терора . До 2001г. тероризмът като феномен беше подценяван, въпреки че твърде често той вече добиваше характер на истинска война.

След 11 септември 2001г. и огромните разрушения в Ню Йорк и Вашингтон много коментатори и отговорни лица, като се започне със самия Джордж Буш, изразиха убеждението, че в случая става дума не само за тероризъм, а за война, и то за модел на война - такава, каквато тя ще бъде през ХХІ в. Мащабът на агресията и огромният брой жертви ясно потвърдиха това заключение. Въпреки че не за пръв път тероризмът можеше да бъде преценен като форма на война.

Гражданска война, религиозна война, идеологическа война, война срещу централната власт в името на регионален национализъм - примери не липсват нито в миналото, нито днес за случаите, когато тероризмът се употребява като тактическо средство. Точно за тероризъм става дума, тъй като не говорим за държавна армия, която да воюва срещу друга държава, нито за партизанска война, която да се противопоставя на официалната армия. Това са именно войни, защото имаме работа с координирани действия, водени от организация с ясни политически цели или изглеждащи такива за онези, които ги споделят. [...]

Така хипертероризмът зае от нашата цивилизация техническите средства, за да се опита да я разруши и да я замени с архаична световна цивилизация, която би възпроизвеждала бедността и би била отрицание на всички наши ценности. С тези определения се дефинира "войната на ХХІ век".

Става все по-очевидно, че атаката срещу Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001 г. изцяло промени представите ни за международни отношения. Между 1990 и 2000 г. световната дипломация се подчиняваше изцяло на мисълта за изхода от Студената война. Как да се изведат бившите комунистически държави по пътя на пазарната икономика и демократичната политика? Как да се разширят НАТО и Европейският съюз към Централна Европа и Балтийските държави, без да се предизвика руското недоволство? Какво да се прави със старите договори за ядрено равновесие, датиращи от 70-те години? Каква политика да се води с Китай, чиято икономика става капиталистическа, а политически той остава тоталитарен? Как да се приобщи стария "трети свят" към световното икономическо развитие и идеите за правата на човека? Какво развитие се предвижда в отношенията между суперсилата Америка и нейните съюзници?

Това световно познание, постигнато въпреки "желязната завеса" в продължение на половин век, се стопи под натиска на онова, което някои коментатори не се поколебаха да назоват "четвърта световна война". На първо място свръхсилата Америка се оказа предпочитаната мишена на един нов хипертероризъм, което я засегна с непредвидима уязвимост. Промените, които последваха, бяха изненадващи със своята широта и бързина. До октомври 2001 г. Русия беше обхваната единствено от желанието да защитава това, което є беше останало от статута на велика сила, в противовес на Запада. През 2002 г. Владимир Путин не повдигна никакви въпроси около приемането в НАТО на старите членове на Варшавския договор. Внезапно престана да протестира срещу присъствието на натовски сили в Косово. Даде съгласието си да се установят американски военни бази в бившите съветски републики в Централна Азия. Накратко: Русия се подчини на силата на Запада. Дори в средата на 2001 г. подобна метаморфоза изглеждаше невъзможна.

Защо е този завой? Защото Путин бързо схвана смисъла на това, което се случи. 11 септември показа ограниченото ни рутинирано разбиране за заплахите. След този трус кой в Русия би повярвал, че опасността е във възможното изпращане на свръхзвукова ракета от САЩ срещу Москва? С каква цел? И на Запад - кой мисли, че Москва може да посегне през 2002 г. на Париж, Лондон или Ню Йорк? Сценариите от Студената война вече са също така далеч от нас, както тези от Стогодишната война. Съвременното разделение на лагери се определя, от една страна, от групите, които водят терористична война, заедно с държавите-"хулигани" и от друга - от правителствата, които се обединяват, в това число и тези на мюсюлманските страни, неприемащи екстремизма. В този смисъл Бен Ладен беше добър учител по стратегия. Той ни накара да се вгледаме в посоката, откъдето идват бъдещите заплахи.

 

Copyright ©2003 Разум