ЕВРОПЕЙСКИ ИСЛЯМ ИЛИ ИСЛЯМСКА ЕВРОПА?

Дъглас Е. Стройзенд

Ако мрачната физиономия на Осама бин Ладен олицетворява за американците най-заплашителния аспект на Исляма, европейският еквивалент може да бъде с лекота мюсюманка с децата си. Европа има ниска раждаемост и застаряващо население. Всичко това, съчетано с непрекъснато растящия брой мюсюлмански емигранти и тяхната висока раждаемост, може да наложи демографска и културна трансформация до две поколения. Въпреки че Европа не е имунизирана срещу ислямски тоталитарни насилия, далечната перспектива на културен порой засенчва непосредствената заплаха от тероризъм. Европейските държави -- дори онези, които са критично настроени срещу американската политика в Ирак -- сътрудничат в различна степен и по различни начини в борбата с ислямския тоталитаризъм. Но тази борба е периферна в усилията на правителствата от Европейския съюз, които се опитват -- индивидуално и колективно -- да овладеят проблема с растящата мюсюлманска пропорция в населенията си.

Раждаемостта в страните от Европейския съюз е сега под «прага на заместването» от 2.1 деца на жена. Без емиграция населението на Съюза може да спадне със 100 милиона души до 2075 година. Освен намаляването в брой, европейското население остарява -- което означава, че все по-малко работници ще попълват европейските пенсионни фондове и системи за социални помощи. В резултат, пред държавите от Европейския съюз стои колосалната финансова нужда да разширят своята работната сила като отворят още по-широко портала за емиграцията.

На този етап, мюсюлманите са около 5% от населението на Европейския съюз; а във Франция те са 10 на сто. Ако оставим настрана вероятното приемане на страни с голямо мюсюлманско население като Турция и България, пропорцията на мохамеданите в европейското население ще достигне вероятно 10% до 2020 година, ако настоящата демографска тенденция се задържи. При засилен темп на емиграцията обаче пропорцията на мохамеданите ще нарастне значително по-бързо. Някои наблюдатели смятат, че рязкото нарастване на мюсюлманското население може да причини емиграция на християни и евреи от Европа. Спорното положение във Франция и другаде по въпроса за носенето на забрадки (или хиджаб) в държавните учебни заведения е само един от сегашните идиоми в дебатите за бъдещето на Европа.

Сценариите за европейското бъдеще могат да се канализират в две крайности: еволюцията в една ислямска Европа, където мюсюлмански институции и култура заменят секуларни и християнски институции и култура; и появата на своего рода европейски Ислям, в който европейските мюсюлмани споделят европейската обособеност, създадена от европейските католици, протестанти и евреи. Преди повече от два века, Едуард Гибън пише същото, но във връзка с победата на Шарл Мартел при Тур, в 732 година. «Може би, казва той, тълкуването на Корана ще бъде преподавано сега в школите на Оксфорд, и неговите катедри могат да проповядват на обрязани хора святостта и истината за виденията на Мохамед». Представата за една ислямска Европа предполага разграждане на основите, положени от някогашната Каролинска победа. А в контраст, европейски Ислям би просто добавил Исляма към програмите на Оксфорд, без да се извади каквото и да било от тях.

Идеята за европейски Ислям не е просто резултат на европейски либерали, взели желанията си за действителност. Видни мюсюлмански интелектуалци апелираха за акомодиране на Исляма към социалните и културни привички и традиции в Европа. Басам Тиби от Гьотингенския университет смята, че европейските мюсюлмани трябва да помирят Исляма с религиозния и политически плурализъм, разделението между Църква и Държава, и индивидуалните човешки права, за да си намерят място в европейското общество. Друг мюсюлмански политолог -- Тарик Рамадан -- който живее в Швейцария, внушава чрез книги от порядъка на «Да бъдете европейски мюсюлманин: Проучване на ислямски източници в европейския контекст», и «Западните мюсюлмани и бъдещето на Исляма», че установяването на мохамедански колонии на Запад, особено в Европа, отваря възможност за нова и коренно различна разновидност на Исляма. По традиция, ислямският закон разделя света на две: Дар ал-Ислям (или Домът на Исляма) и Дар ал-Харб (или Домът на Войната); Рамадан предлага нова категория -- Дар ал-Шахада (или Домът на Свидетеля) -- за консумация на плуралистичните общества, в които мохамеданите могат да практикуват своята религия, но и да участват пълноценно в други елементи на новата околна среда.

За да се постигне тази цел, Рамадан предлага да се преразгледат основните мюсюлмански текстове, с цел да отличат постоянното и най-важното (табит) от преходното и второстепенното (мутагайр), с което той отделя Исляма от традиционния културносоциален контекст на Близкия Изток. Неговите трудове поставят под въпрос аксиомата, че за да процъфтява, Ислямът трябва да контролира целия свой политически, социален и културен спектър. За Рамадан, живеещите в Дар ал-Шахада мюсюлмани трябва да приемат привилегиите и отговорностите на гражданствеността като договорно задължение.

Доктрината на Рамадан представлява значително отклонение от гледищата на мюсюлмански мислители от порядъка на Хасан ал-Бана -- основателят на Египетското Мюсюлманско братство -- който твърди, че «доктрините и учението на Исляма са всеобхватни и управляват живота на хората в този и на Другия свят». Авангардните гледища на Рамадан подтикнаха списание Тайм да го окачестви като един от най-видните новатори в света в 2000 година и отново в 2004. Но статията от 2004 в Тайм е с подзаглавие «Умерен или екстремист»? Въпросът остава отворен, и не само защото по стечение на обстоятелствата Рамадан е внук на Бана. Въпреки горепосочените аргументи, Рамадан прави хвалебствени публични изказвания за ислямските екстремисти и обоснова терористичните им деяния. Не е изненадващо, че западните правителства проявиха предпазливост: В 1996, Франция не допусна Рамадан на своя територия поради сведения, че поддържал връзка с алжирския ислямски тоталитарен тероризъм; други съобщения го свързват с Ал-Кайда. Министерството на териториалната сигурност на САЩ забрани напоследък на Рамадан да влезе в страната, за да заеме престижна професорска длъжност в Университета Нотр Дам.

Двойнствената репутация на Рамадан дава известна правдоподобност на тезата, че европейският Ислям не е нищо друго освен пречка за ислямския тоталитаризъм. В този контекст, концепцията «Европейски Ислям» наподобява донякъде еврокомунизма отпреди едно поколение. По онова време така-нареченият «еврокомунизъм» застъпваше гледището, че комунистическите партии в Западна Европа са станали независими от Москва и са се отърсили от своите сталинистки принципи. Жан-Франсоа Ревел опроверга в 1978 с финес и двете теории, в статия в списание Форейн Афеърс. Въпросът е: връзките на Тарик Рамадан с ислямския тоталитаризъм доказват ли че Европейският ислям не е нищо друго освен една голяма лъжа? Възможно е някои ислямски тоталитарни елементи, а и може би самият Рамадан, да го считат за такава заблуда. Но Ислямът е далеч по-сложен и разновиден феномен от марксизма-ленинизма. Ако, както Робърт Си Тъкър твърди, марксизмът-ленинизмът е християнска ерес, то ислямският тоталитаризъм на Аятола Хомейни, Сайд Китъб и Абу ал-Маудуди -- и в крайна сметка на Осама бин Ладен -- може да бъде наречен «мюсюлманска ерес». Ислямският тоталитаризъм не представлява главното историческо течение на ислямската политическа мисъл. Следователно, същото съприкосновение с модерния свят, което породи ислямския тоталитаризъм, би могло да доведе до нагаждане на Исляма към светско държавно управление и плуралистични общества. Каквито и да са личните намерения на Рамадан, схващането му за Дар ал-Шахада може да се окаже доста привлекателно за много европейски мохамедани.

Не е чудно, че немюсюлмански лидери не са формулирали досега никаква специфична представа за Европейски ислям, но политиката им ясно предвижда интегриране на тяхното нарастващо ислямско население в съществуващия социален и политически ред. Породилата разгорещени спорове френска забрана на религиозни символи в обществените училища, взела на прицел най-вече носенето на забрадки от мохамедански момичета (въпреки че в нея са включени материални символи и на други вероизповедания, като несъразмерно големи кръстове, еврейски шапчици и други) отразява френския подход към проблема. Френското общество предлага да интегрира мохамеданите, ако те приемат -- институционно и символично -- съществуващата открай време обществена политика на лаисите, или секуларизъм.

Забраната на хиджаба във Франция предизвика такива протести в страната и зад граница, че правителството в Париж се принуди да направи значителни отстъпки на своето растящо мохамеданско население. Политиката на секуларизъм, например, забранява на държавата да подкрепя религиозни институции. По принцип, обществени средства могат да бъдат отпускани само за поддръжка на съществуващи религиозни сгради. През последните пет години, обаче, Франция оторизира държавни средства за строеж на нови джамии и мюсюлмански културни центрове. Трябва да отбележим, че в страната буквално не съществуват мюсюлмански обществени центрове, когато законът за светския характер на държавните институции е приет в 1905. Сега, възлизащите на близо седем милиона мюсюлмани представляват най-многобройното религиозно малцинство във Франция и стриктното тълкуване на закона за секуларизма би ги поставило в значително неизгодно положение. Демонстираната от държавата гъвкавост е отражение на дискретно изменение в политиката на секуларизъм в полза на френската мюсюлманска общност и може дори в известна степен да компенсира за забраната на религиозни символи в обществените училища. А това улеснява създаването на «свещенно пространство» за мохамеданите, като в същото време запазва светския характер на френското «обществено пространство».

Поне някои френски мохамедани изразиха готовност да се съобразяват с подобни параметри. Мюфтията на Марсилия Сохейб Беншейх декларира, че «човек може да е мюсюлманин и същевременно да преуспее във френското секуларно пространство». Цитирана от Вашингтон Пост ученичка-мохамеданка във Франция казва, че сваля забрадката си преди да влезе в училището. «Аз нося забрадка поради вярата си, но я свалям, тъй като законът го изисква», добавя тя. Самата тя и много други ученички-мохамеданки се оплакват от закона, но жалбите им не са мого по-различни от тези на типичните оплаквания на средношколци от униформения правилник навсякъде по света.

Реакциите на френските мюсюлмани на отвличането на двама френски журналисти в Ирак през август тази година подсили впечатлението, че Европейският ислям е започнал да еволюира във Франция. Похитителите, които се обявиха за «Ислямска армия на Ирак» изискваха вдигане на забраната на хиджаба. Френските мюсюлмани -- дори онези, които протестираха енергично срещу забраната -- заклеймиха похитителите. Вицепрезидентът на Френския съвет за Мюсюлманския култ, Муамад Бешари, който замина в Ирак с надежда да издейства освобождаването на журналистите, се опита да изолира кризата със заложниците от проблема с хиджаба. «Политическата битка за религиозна свобода, която е чисто френска, ще продължи по-късно», каза той. Оливие Роа -- който е един от водещите авторитети по ислямски въпроси във Франция -- посочва пред вестник Ню-Йорк Таймс, че «видяхме необикновен израз на национално единство от страна на мюсюлманската общност». Те заявиха: «Ние сме преди всичко французи». Те може да не са съгласни със закона, но изтъкват: «Борбата е наша, не се намесвайте». Това е решителен момент.

Както казва Роа, тези отговори поставят под въпрос твърденията за противоречие между френското национално самоотъждествяване и мюсюлманската вяра като внушават, че френските мохамедани са сега група френски граждани, чиито общи интереси с други французи може да се окажат по-солидни от връзките им с мюсюлманите извън Франция. Това твърдение за френско самоотъждествяване в криза може дори да увеличи вероятността за вдигане забраната на хиджаба.

Разбира се, подобни развития не означават бъдещ триумф на Европейския ислям. Много мохамедани в Европа -- дори когато те не са застъпници на насилието -- все още мечтаят за Европа, наподобяваща Дар ес-Салам. И много европейци гледат на поклонниците на Исляма, като на абсолютно несъвместими със светското общество. Но онези от двете страни, които смятат евентуална еволюция на нещата за невъзможна, подценяват динамиката на Исляма като верска традиция. Живи и дейни мохамедани, а не канонизирани текстове, ще са онези фактори, които ще определят бъдещето на Исляма -- точно както живи християни и евреи определиха историята и бъдещето на техните съответни вероизповедания.

Статията е публикувана в New Europe Review.