Media Times Review    Google   
___









Книги
 декември 2004

Една седмица в рая
В следващите няколко броя на МТР ще ви представим в продължения романа на Златко Енев „Една седмица в рая", който се появи през м. май тази година при издателство „Колибри"

Попаднали в Берлин за пръв път след падането на стената, тримата герои на този кратък роман преживяват множество смешни и тъжни приключения, но може би най-важното, с което те се сблъскват, са въпросите. Въпроси като: Кои мислим, че сме ние? Къде е нашето място в Европа и света? Какво ни прави уязвими? Или може би силни? Интересни? Особени?

Отговорите, както сигурно можете да си представите, понякога звучат не особено ласкателно, но - поне в очите на автора, - те винаги са истински.



* * *

     – Пусни, пусни пак Руфинката!
     Подпрял запотено чело на грамаден юмрук, Митко гаврътва поредната ракия и трясва чашката обратно на масата, та цялата стъклария започва да дрънчи. Хубаво му е, та му се плаче. Мохабет с българи, че и стари приятели на това отгоре – кой ти дава такава благинка тук в Германията? Неголямата кухненска маса е отрупана със салати и мезета, касетофонът, надут до последно, за пореден път повтаря „Руфинката“, всички бодро работят с вилиците и току се оглеждат с влажни от умиление очи. Чуват се пиперлии нашенски забележки, вицове, подмятания, гръмовити залпове от смях … Ех, живот!
     Владко за пореден път разказва историята с магазина, останалите слушат, ако и вече с лека досада.
     – Накрая си подви опашката и се прибра като бито куче – завършва той с апломб. –Дора на бърза ръка му разказа играта.
     – Ами да, те всички са такива – обажда се авторитетно Митко. – Почувстват ли, че си притеснен, в миша дупка ще те набутат, не дай боже фас да хвърлиш на улицата. Но ако им застанеш твърдо насреща, бързо-бързо омекват, ако и да лапат ред и дисциплина за закуска, обяд и вечеря.
     – Но само ако става дума за дреболии – прибавя той след кратък размисъл. – Инак, спипат ли те в крачка, спукана ти е работата. Полицейска страна, майтап няма! Окошарват те за две бройки, пази боже! Тук след като падна стената народът нещо му хареса да прави демонстрации, та започнаха да ги редят една след друга като сватби. Мине се не мине ден – хайде, пак някой си за нещо протестира. Хубаво, ама ония оттатък като запретнаха ръкави – ела гледай какво става. По едно време Берлин беше пак като окупиран – от военни машини и полиция направо не можеш да се разминеш. Чувах стари хора да казват, че от войната насам такова нещо не са виждали. И гледай ми ти тогава източногерманците как бързо-бързо се укротиха. Мълчат, дърпат юлара и си псуват тихичко, както си му е редът. А за разните мошеници и джебчии откъм нашите краища, дето бяха нападнали града като плесен, хич да не говорим – чистят ги с индустриални методи, братко. Когото хванат – за двайсет и четири часа: дома. А оттам вече ще види Германия когато си види ушите: веднъж сложат ли те в компютрите, свърши се, до тука беше! И пиле да си, пак не можеш прехвърли границата.
     Останалите се споглеждат и кимат умно, дълбоко впечатлени от немската ефективност. Тъй, тъй, Германия е това, всички знаем, че тук цари ред и дисциплина. Само Фрида, която, оказва се, разбирала български, се начумерва и започва бързо-бързо да реди нещо (Фрайхайт, Фрайхайт, чува се на всяка трета дума), но Митко само уморено махва с ръка: остави ме на мира с твоята свобода, булка, тия работи на другиго ги разправяй! На нас българите свободата вече до гуша ни е дошла, до смърт сме уморени ние от нея, нищо, че я имаме само от вчера. Дай си ни ти твоите немски ред и дисциплина, а пък свободата можеш да си я закачиш на ревера и да се перчиш с нея. Само че, ако може, малко по-бързичко, щото нали виждаш, мохабет сме захванали, та нямаме сега време за глупости …
     – Каква кола ще търсим? – обръща се той към Боян, за да смени темата. – Ти си чорбаджията, ти ще казваш кое – как.
     – Хубава и евтина – отвръща Боян без да се замисля. – Да ме изкара още няколко години, а след това да я продам, та да има и за нова.
     – А да хвърчи не искаш ли? – измерва го Митко с присмехулен поглед. – Ти какво, да не мислиш, че ние тук с колите се замеряме?
     – Чакай бе, ти щом с келнерска заплата си купил Тойота …
     – Купил съм шикалки с келнерската заплата – прекъсва го Митко нетърпеливо. – Ако не беше пипе българско, щях да видя Тойота на куково лято. И тук от пръдня боя не става, мой човек, ти не си мисли това-онова.
     Останалите наострят уши, почувствали, че се задава интересна история. Митко гаврътва още една ракия, колкото да подразни любопитството им, после разпуща колана и започва да разказва.
     – Като падна стената и взе да се подочува, че след обединението парите ще се обменят скъпо, народът взе да търси всякакви начини да събира източни марки, щото всички усетиха накъде отива работата. По едно време цял Берлин беше се превърнал в обменно бюро – на всеки ъгъл застанал по един юнак с пачка пари, давай, граби народе, докато има! Хубаво, ама и цените започнаха да се повишават, нали е черен пазар, бързо реагира. Гледам аз, правя си сметката, нали и на мен ми се ще да чопна малко от погачата, но виждам, че нещата на загуба вървят, само глупаците купуват на улицата. Трябва да се измисли нещо друго значи. То да се измисли – добре, но какво точно? Умувах, мислих – нищо не ми хрумва. Хеле по едно време ми светна. Гедеерските банки, нали бяха твърди, си държаха официалния курс, по три марки за лев. Представете си, значи – за всяко левче се получава по марка и петдесет западни, защото накрая те долу-горе едно към две ги обменяха, диванетата. Е, разбира се, те знаят, че всички ще се юрнат да правят далавери, та затова бяха наложили най-стриктни ограничения на обмена по банките. Абе, знаят си те, ама и ние си знаем. Грабва се бате ти Митко, прибира се в България, събира де що може пари на заем – и хайде обратно. Намерих значи към двадесет хиляди лева, сложих си един по-новичък костюм, качих се на Трабанта и взех да обикалям Гедерето. Обикалям обаче не къде да е, ами избирам най-затънтените гнезденца, там дето хората са по-добрички и доверчиви – разните му там Цела-Мелис, Шмалкал-ден, Грумбах … А като стигна дотам – направо в банката, изваждам едни такива шаренки кетапи дето сам си ги бях измайсторил – и започвам да опявам. Аз съм водач на българска група, ей го тука списъка, ей ги декларациите, всичко черно на бяло, всичко чисто. Трийсет души по трийсет лева, моля – и после, дим да ме няма, хайде в следващото гнезденце. Бая ми потрепериха гащите, щото хванат ли ме – дупе да ми е яко, но, късмет излезе, обмених всичките пари без произшествия. А оттам – право тук в берлинската шпаркасе и – паричките накуп, всичко чисто, всичко почтено. И ни лук ял, ни лук мирисал. Дойде време да се обменят парите, диванетата ми дадоха една кошница истински пари, върнах си борчовете в България, с лихвите. И дори ми останаха за Тойотата. Ей така стана работа.
     Той замислено прокарва пръсти през непокорната си къдрава коса.
     – Хубаво време беше, но няма вече.
     Настъпва тишина. Митко се наслаждава на почтителните погледи, опъва си ракийката и се пери като петел на плет. Само Фрида, както винаги, мърмори нещо, с такива номера още никой далеч не бил стигнал, но кой ли я слуша?
     – Я разправете нещо за България – подхвърля Митко след като се е наситил на възхищението им. – Как е там при вас играта? Чувам, живота нещо доста загрубял. По магазините нищо вече нямало, даже за мляко се чакало на опашка. Така ли е или са само слухове?
     – Напоследък взе да се пооправя – отвръща Боян след кратко мълчание. – Но май няма да е задълго. Прекалено много комунисти си имаме. И цигани. Всички мъкнат и влачат – кой през граница, кой у тях си. България стана като разграден двор – всеки краде каквото може, скоро и павета по улиците няма да останат.
     – Тъй, тъй – отвръща Митко, който очевидно не е очаквал по-различен отговор. – Лепкави са ни пръстчетата, открай време сме си такива. А циганите не можете ли малко да ги стегнете? Една шепа хора са, толкова ли не можете да се оправите с тях?
     – Една шепа ли? – Боян започва да се горещи на сериозно. – Така ти се вижда оттук. Ела при нас да те видим каква песен ще запееш. Плодят се като зайци, още малко и ще опоскат страната. Де що кражба стане, зад нея – все цигани.
     – Бате … – обажда се Владко предпазливо.
     – Какво бате, какво бате! – очите на Боян се присвиват и започват да святкат злобно. – Пак ли ще ги защищаваш? Онзи ден пак прочетох във вестника – едно цигане живо се опекло докато се мъчело да сваля жиците от далекопровода. Ами телефонните кабели? Ами капаците на каналите? Един път едва не се пребих в тъмното, за малко да падна в отточната яма! Всичко смъкват, влачат и претопяват – а после се чудим защо сме на това дередже!
     – Добре де, ами тия дето изкупуват старите метали да не би да са цигани? – не издържа Владко и на свой ред започва да се кара. – Във всеки изкупвателен пункт си стои най-чист българин, който знае откъде идва металът, но си мълчи и си трае, защото му е на сметка. Кой е по-голям крадец тогава – циганинът или българинът? Хайде, стига толкова, че пак ще се скараме.
     – Ще се скараме, разбира се! – Боян кипва не на шега. – Защищаваш ги сякаш са ти рода, затова се караме! Заради такива като тебе няма ни ред, ни законност в България! Казвал съм го и пак ще го повторя: с циганите само едно решение има – да се натоварят всички на кораби и – ей къде е Индия! Да се прибират там, откъдето са дошли, пък да видим след това дали и нашите портмонета и далекопроводи няма да мирясат!
     Владко изведнъж се натъжава, желанието за спор и дрязга го напуща, той навежда глава и тихичко смотолевя:
     – Ех, да можеше да те чуе мама …
     Боян подскача като че са го плеснали с парцал, напъва се да изплюе нещо остро в отговор, но пред очите му вече се редят картини от къщи: острият, изсечен като от камък профил на Майка Кураж, старата циганка, която посещава майка им кажи-речи всяка седмица, дългите нервни пръсти, ловко свиващи поредната цигара, кърпата за глава, завързана по пиратски над високото чело, което дори и сега издава следите от някогашна голяма хубост, дрезгавият, продран от никотина глас … „Ех, Павлинке, пет деца съм отгледала, от пет различни бащи – и никой ей толкова не ми е помогнал. Никой освен теб. Господ да те поживи, Павлинке, без теб децата ми гладни щяха да ходят!“ … Боян също навежда глава, ех, по дяволите, всичко ни е объркано на нас, всичкоо-о! Наляга го мъка, иска му се хем да прегърне малкия брат както едно време, когато бяха деца, хем да му каже нещо злобно, режещо …
     Но Владко вече е потънал в свои си мисли, пред очите му преминават картини от едното време, той вече не вижда и не чува нищо.
     София, Дървеница. Студентските общежития – четири легла на дванайсет квадратни метра, един да се изпусне, всички се издушават. Но сърце – широко, акъл – море, на душманите да им е тясно. Седят Владко и Иван, стари приятели, морно подпрели разгорещени чела, пред тях – ракийка и краве сирене.
     – Ех, Влади, Влади – шепне Иван замислено и очите му се пълнят с едри ракиени сълзи. – За нищо не ставаме ние, братко, от нас и тор не може да се направи. Хиляда и триста години откак сме се забили като пирон по средата на тоя балкански кръстопът, треска в очите на всички съседи, голишарихвалипръцковци, на гол тумбак – чифте компютри. Седим и чакаме да ни огрее слънце я от изток, я от запад, чудим се и маем на чие хоро да се хванем и, както и да го усукваме, все сами си го нанизваме. Ха е пръцнал някой от големите, ха ние пък сме се осрали. Ония били имали армии, войни водели героични и словото божие по цял свят носели, с огън и меч ако трябва … Хе, ние да не сме по-долни, я дай да се сбием с всички съседи, та да им покажем какво можем, бой, мамка им! Те имали деца-герои, Павлик Морозовци или каквито били там – ние пак не се даваме, я гледай, и нашите деца могат, те ти Митко Палаузов, те ти Васил и Сава Кокарешкови, те ти цяло село Ястребино ако искаш. Можем, че и как още. Ако трябва и всите на герои ще се обърнем, осем милиона овчарчета-Калитковци, готови на всичко друго, но само не и да отворят очи, да се опитат сами да гледат. А и как иначе? Какво ли толкова можем да гледаме като, накъдето и да се обърнем – все ножа? Европата ни е забравила, Азията ни е гледала сеира петстотин години, та до гуша й е дошло, седим ние между двата стола и си повтаряме „и я че окнем некой ден“.
     Той опъва юнашки от ракията, изпъшква морно и се кани да потъва в дълбините на непрогледната си мъка. Но Владко не го оставя.
     – Забравяш нещо – изпъва той врат и се готви за борба.
     – Какво, за Шипка ли ще ми разправяш? – озъбва се Иван. – Или ще отидеш още по-назад, до Клокотница, Ахелой, върбишкия проход?
     – Абе глупости, нали знаеш, че съм пацифист. Евреите, братко, за евреите искам да си говорим.
     – Кои евреи? – прави се Иван на разсеян.
     – Хайде, хайде, знаеш за какво става дума. Демонстрациите през войната, протестите, цял народ станал, за да защищава слабите. Това малко ли е? А, кажи де! Кой друг го е направил освен нас? Има ли някой? Никой, никой!
     – Хе, ако не бяха турците, да ни научат поне малко на веротърпимост, щяхме да си спасим ние насраните гащи! Като всички други и ние щяхме да се нахвърлим с ножа отгоре им, ти какво си мислиш? Забравяш ли едновремешните събори срещу богомили и евреи? Ами историите за кръвната клетва, омразата на раята срещу юдеите? Все същата работа – не може ние да сме най-долните, все някой трябва да се намира под нас, бий чифутите! Та даже и днес – колко копелета тук се кълнат, че светът е в примката на еврейски заговор и тайничко си псуват евреите, а? Децата на същите тия българи, които уж ги били спасили. Хайде, стига толкова, че ми се повдига.
     – Няма значение от кого сме го научили – настоява Владко, макар че част от патоса му поизчезва. – Все пак сме ги спасили, факт!
     – Имали късмет евреите, че не сме били окупирани – мърмори Иван мрачно. – Инак, бай ти Адолф един път да беше плюнал, в България наводнение щеше да стане, толкова ни е юначеството във всичко.
     – Да беше, ама не беше, там е работата я! Те и французите ако не бяха окупирани сигурно нямаше да оставят техните евреи да изпушат през комините на Аушвиц, ама на, такъв им бил късметът. И ние сигурно на друг хал щяхме да бъдем ако ни бяха управлявали англичани, но няма, това е!

* * *

     – Пусни, пусни пак Руфинката, че ще ми се пръсне сърцето!
     Митко опъва сливовицата и току почесва юнашка гръд през разкопчаната риза, очите му – две мътни локви.
     – Aбе стига толкова, вече стана тридесет пъти я слушаме, ушите ни пришки ще хванат.
     – Пусни като ти казвам, вие там не знаете какво е мъка.
     – Кой, ние ли не знаем, дето всеки ден каиша опъваме? Ти ще ми разправяш за мъка тук по немско, ама де-де!
     – Добре, за мъка няма да приказваме, но ти пусни Руфинката, човек бъди!
     – Хайде, от мен да мине.
     И отново забучава гайдата, тежка, тежка, току те повлече като куче – гумен цървул, па после ревне оня ми ти наш българин, ех, мъко, мъко! И изведнъж почувстваш, без да искаш, как ти свършва въздуха, как те дави отвътре нещо тежко и зло, мъчиш се да му се опънеш, щото не си от вчера, хайде сега, на важни ще се правим, но оная ръка не отпуска и притиска все по-силно, бре, ще те удуши. Отпусни малко бе, дъх да поема! Но не, няма отпускане, сърцето ти едва-едва припръхва, и то приклещено пиле, иде ти да треснеш с юмрук по масата, та да се разхвърчи всичката стъклария, очите ти току започват да припарват и ти крадешком се обръщаш настрана: хем бива ли такова нещо, голям човек да се лигави пред другите?
     Клепа Митко с тежки ресници, преглъща сълзите си и стиска зъби, в главата му мисли – керван.
     Ех, какви бяхме, какви станахме, а душо? Кой ти е мислил такова нещо? Едно време камък като погледнех – на сол го стривах, сега и една филия не мога да си посоля като хората.
     Но не, не се давам още! Ха да видим, дайте ми една ламя да се сборя, та да я гътна!
     Ох, къде ти ще се бориш с ламя тук по немско, те немците за ламята и пет пари не дават, па и да даваха, най-много да те глобят щото се бориш на неразрешено място! Хай сядай си сега на задника и пий ракия, че утре и толкова може да няма.
     Гледа Митко мрачно, слуша Руфинката и си бърше сополите, а най-после се гътва с лице напред върху масата и разпилява стъкларията, както му се щеше цяла вечер. Инат човек, брей – като си намисли нещо, ще го направи, та ако трябва и кило ракия да изпие първом.


Copyright © Златко Енев

Златко Енев е роден през 1961 година в Преслав. През 80-те години завършва философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин, където притежава малка фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Женен е, баща е на две деца. „Една седмица в рая" е третата му книга, издадена в България. Освен нея той е написал още „Гората на призраците" (издателство „ПАН", 2001) и „Паркът на призраците" (издателство „ПАН", 2002; Годишна награда на СБП за детска литература, 2003)


MTR книги
Можете да купите книгата "Една седмица в рая"
от електронната книжарница:
www.bgbook.dir.bg

… попадате в пулсиращото сърце на нова Европа, пригответе се за една странна смесица от вехто и свръхмодерно – очукани сгради и луксозни коли, руини от войната и лъскави стъклени кули, огромни паркове и задръстени улици, назъбени парчета от стената редом с гордия Райхстаг …

"Небето над Берлин сияе, сякаш излъскано от грижливи немски ръце…"
-----------
Звучи плоско, мисли си Владко, чист кич. Небе като небе, никъде не пише Made in Germany. Той отново се заглежда в плетеницата от стоманени конструкции, строителни кранове и рекламни пана, които едва оставят място за малкото парченце небе, което наблюдава от прозореца на купето си.