Media Times Review    Google   
___









перспективи
 февруари 2002

Преди повече от двеста години Едмънд Бърк предупреждава свой съотечественик:
"Няма да бъде погрешно, ако между мерките за ограничаване на чуждите амбициите, се вземат предпазни мерки и срещу нашите собствени амбиции… Страхувам се, че собствените ни амбиции са много по-страшни… Можем да казваме, че не искаме да злоупотребяваме с нашата удивителна и безпрецедентна сила, но всяка нация ще мисли, че бихме направили тъкмо обратното… Рано или късно това състояние на нещата ще предизвика съюзи срещу нас, което може да завърши с превръщането ни в руина."
Подобно на много оптимистично настроени британци от осемнадесети век, много от днешните американски стратези твърдят, че Съединените щати, единствената суперсила, е един "доброжелателен" хегемон, имунизиран от неочаквани и враждебни реакции срещу своето превъзходство. Това което те наричат "мека сила" е привлекателността на американската либерално-демократична идеология и нейната отворена, синкретична култура. Освен това Вашингтон вярва, че другите не се страхуват от американското геополитическо надмощие, защото знаят, че Съединените щати биха използвали своята безпрецедентна сила, единствено, за да помогнат за нормалното състояние на международната система, отколкото да дадат предимство на собствените си егоистични цели.
Но държавите винаги са по-внимателни към възможностите, които притежава доминиращата сила, отколкото към нейните намерения. Факт е, че преди 11 септември, почти през цялото изминало десетилетие, много държави бяха дълбоко обезпокоени от липсата на равновесие на силите, предизвикано от американското превъзходство. Това едва сдържано недоверие в надмощието на САЩ се засилваше по време на клинтъновата администрация и накрая Русия и Китай, въпреки дълго продължилото между тях отчуждение, намериха обща почва за нов съюз, който да се противопостави на американския "хегемонизъм" и очевидно целящ възстановяването на "многополюсния свят". Твърдейки, че терминът "суперсила" е недостатъчен да опише истинските размери на американската икономическа и военна мощ, френският външен министър Юбер Ведрин, назова Съединените щати "хиперсила". Дори датският премиер заяви, че Европейският съюз трябва да се превърне в "контра-тежест на САЩ".
Американската интервенция в Косово кристализира страховете от хегемония и подтикна появата на анти-американска коалиция между Китай, Русия и Индия. Смятайки, че войната в Косово е опасен прецедент, основан на самопровъзгласилото се право на Вашингтон за намеса във вътрешните проблеми на чужди страни и поддържайки своята подкрепа за многополюсен свят, тези три страни увеличиха своето военно сътрудничество, само и само за да осуетят нарастването на американската сила. Също така, конфликтът в Косово направи видимо несъответствието между американската геополитическа сила и европейската и подтикна Европа към първите сериозни стъпки в посока на промяната на това неравенство чрез European Defense and Security Identity. Ако Европейският съюз осъществи дългосрочните цели на EDSI, ще станем свидетели на появата на един нов стратегически играч в световната политика, който ще бъде спирачка пред американските аспирации.
След 11 септември малко са тези, които се съмняват, че американската хегемония би избегнала опасни враждебни реакции, независимо от това дали са оправдани или не. Ролята на Съединените щати като самоназначил се полицай в Персийския залив ги направи уязвими към враждебни удари. Макар и заинтересовани от събитията в този регион, Япония, Западна Европа и Китай, избегнаха тази уязвимост. Иран, Ирак и Афганистан се възмущават от неканената американска намеса в политиката на региона. Освен това, широко възприетият възглед, че Близкия изток е жертва на "Западния империализъм", усилва допълнително тази враждебност. При това, обидени групи, разпространени из целия Близък изток, оспорват законността на режимите в Саудитска Арабия, Кувейт и емирствата в Залива, които Съединените щати по принуда подкрепят, и по този начин се превръщат в още по-висок гръмоотвод за политическа неприязън. В този смисъл, тероризмът на Осама Бин Ладен (който цели оттегляне на американските военни части от Персийския залив и Саудитска арабия, в която, пак според неговата цел, монархията трябва да бъде заменена от фундаменталистко ислямско правителство) драматично илюстрира американската уязвимост към видовете "несиметрична война", за която някой експерти по сигурността отдавна предупреждават.
Растежът на нови велики сили е неизбежен и американското голямо превъзходство насърчава този процес. Ако Вашингтон продължава да следва стратегията на "по-големия брат", която третира своите "съюзници" като безотговорни юноши, а Китай и Русия като бъдещи врагове, които трябва да бъдат потискани, неговите отношения с тези появяващи се велики сили, ще стават все по-опасни, докато всички се обединят около нещо, което ще нарекат "Американска заплаха". Но това дори не е най-лошият възможен резултат. Какво ще стане, ако един сърдит Китай нареди себе си до ислямските фундаменталистки групи? Подобна ситуация трудно ще премине отвъд царството на възможностите, но все пак става въпрос за съществеването на възможности за формиране на съюзи, основани не на приятелство или общи ценности, а на страх.
Стратегията на господство е обременяваща, Сизифовска и много опасна. Следователно за американските политици е дошло времето да възприемат една съвсем различна голяма стратегия: тя може да бъде наречена "далечно балансиране". Тази стратегия е по-обхватна от от обикновената стратегия, изградена на страха от мултиполярност. Тя приема, че нестабилността - причинявана от растежа и упадъка на великите сили, съперничеството между тях и разпръснатите регионални конфликти - е геополитически факт от живота. Далечното балансиране приема, че Съединените щати не могат да предотвратят растежа на нови велики сили нито в сферата на американско влияние (ЕС, Германия, Япония), нито вън от нея (Китай, или възраждаща се Русия). Вместо да изтощават ресурсите си и да стават обект на критики, Съединените щати трябва да позволят на тези държави да развият свои военни сили, които да обезпечат тяхната национална и регионална сигурност. Тогава, тези държави, сами биха поддържали баланса на силите като спират растежа на прекалено амбициозните играчи и по този начин стабилизират Европа, Източна Азия и Персийския залив. В техен интерес би било да правят точно това.
Винаги е било най-сигурно и най-евтино да оставиш на другите да стабилизират размирните региони. Исторически обаче това е рядко използвана възможност, защото ако някой живее сред опасни съседи, той би трябвало да се приготви за защита от неприятности, а не да разчита на някой друг да го защитава. Фактически, само две велики сили в модерната история успешно са прехвърляли отговорността за управлението на регионалната стабилност в ръцете на други държави. Едната е Британия в разцвета на своите сили (1700-1914), а другата САЩ (до 1945). Те бяха способни на това, защото имаха защитни "ровове" - Ламанша за Англия, и двата големи океана за САЩ - които държаха хищните Евразийски велики сили настрана.
От далечното балансиране Британия и Съединените щати извлякоха изключителни стратегически дивиденти. Докато бяха закриляни благодарение на географията от опасните държави, Лондон и Вашингтон можеха да си позволят поддържането на много по-малки военни сили от тези на континенталните държави и да се концентрират в трупането на богатство. Често те стояха далеч от европейските безредици, печелейки сили, докато другите големи държави изразходваха своите във войни. И дори във военно време далечния баланс даваше предимства, които континенталните сили не можеха да имат. Вместо големи армии, които да се хвърлят в скъпо струващи войни, Британия, например, правеше коалиции срещу най-силната държава на Континента, показала най-големи признаци към желание за господство.
Съединените щати, разбира се, следваха подобна стратегия по време на Втората световна война. От 1940 до 1944 година те ограничаваха своята роля в Европейската война само до осигуряването на икономическа и оръжейна помощ на СССР и Британия и след влизането си във войната, през декември 1941, направиха едни относително евтини стратегически бомбардировки в Германия и периферийни сухопътни кампании в Северна Африка и Италия. Американците бяха повече от щастливи да отложат инвазията в Европа до юни 1944. До тогава Червената армия - която по време на цялата война причини около 88 процента от жертвите на Вермахта - смъртоносно отслабваше Германия, но с цената на големи загуби.
Взети заедно опитът на Британия и Америка в далечното балансиране се изразяваше главно в използване на подвижно натоварване, а не на споделено натоварване или пряко обвързване с проблемите. Далечният балансьор може да си позволи лукса на наблюдател в началните етапи на конфликта. Тъй като сигурността на другите е в по-голям непосредствен риск, далечният балансьор може да бъде сигурен, че този или онзи, ще направи опит за самозащита. От друга страна враждуващите страни ще се стремят да приключат проблема възможно най-бързо, за да избегнат намесата на балансьора. Ако, от друга страна, доминиращата сила изглежда е тръгнала към победа, далечният балансьор може да се намеси в критичния момент, за да предотврати нейния успех (както прави Британия срещу Филип ІІ, Луй ХVІ и Наполеон).
Подобна динамика би била възможна - ако САЩ й даде шанс - в регионалните конфликти. Великите сили, които граничат с неспокойни съседи или са зависими икономически от нестабилни региони имат много по-голям интерес да гледат на САЩ като на надзирател в тези региони. Но повечето регионални баланси на силата (като тези на Унгария и Румъния, или суб-сахарските държави) нямат нужда от замесени в проблемите им Съединени щати. Америка трябва да се намесва само, когато е нужно да защити един стратегически важен регион от доминацията на една единствена сила. И така, за да работи стратегията на баланс на силите, светът трябва да бъде многополюсен - това означава, че трябва да има още няколко велики сили, също и големи регионални сили, на които САЩ трябва да прехвърлят тежестта по поддържането на стабилност в различни части на света.
За Америка най-важният голям стратегически проблем е какви връзки трябва да поддържа с тези нови велики сили. В един подхранващ се многополюсен свят, в който външната политика и политиката по сигурността на появяващите се велики сили ще бъде широко основана на конкуренцията между тях и потушаването и сдържането на регионалната нестабилност, далечната стратегия на баланса е, разбира се, опортюнистична и самозащитна. Но също така е и стратегия на сдържането и уважението на геополитическите реалности. С изоставането на политиката на "превъзходство" и нейните разточителни цели, Съединените щати могат да минимизират рисковете на открита конфронтация с новите велики сили.
Въпреки, че мошеничеството и интригите, използвани за постигането на превъзходство са факт от живота на великите сили, съвместното съжителство и дори сътрудничеството между и сред тях не е нещо необикновено. Балансът на силите има за цел да насърчи американската относителна сила и сигурност, но той също цели да максимизира възможностите за Съединените щати да поддържат благоприлични отношения с другите велики сили. В този смисъл стратегията има много общо с визията на Ричард Никсън и Хенри Кисинджър, наречена "политическо разведряване." Тази политика беше значително отклонение от предишните подходи в Студената война, защото при нея САЩ формулираха Съветския съюз като партньор, а не като претендент в усилията за поддържане на стабилност в международната система. За да се разбере тази драматична смяна, може да се погледне встъпителното слово на Джон Кенеди, в което образът на либерализма от Студената война имаше предимството да бъде вълнуващ, но и много опасен, с идеите си като тази, че в борбата с комунизма Съединените щати са готови да платят "всякаква цена". В сравнение с това първото встъпително слово на Никсън , провъзгласява реалистичното, но и помирително послание, че "ние не можем да очакваме, че ще направим от всеки наш приятел, но можем поне да се опитаме не правим от никога наш враг." Това беше оживялото чувство на разведряването.
Разведряването бе базирано на предпоставката (силно оспорвана по онова време), че СССР не могат да отидат кой знае колко далеко, тъй като надпреварата на двете суперсили не би могла да бъде решена без унищожаване на човечеството. Това бе, както Кисинджър каза, "безалтернативно съжителство." Разведряването, в такъв случай, беше стратегия за управление на постоянните отношения. Това, в което се надяваха Никсън и Кисинджър, бе разгръщането на зрели отношения, в които Москва и Вашингтон признават законните си интереси и не биха допуснали несъгласия, които да отровят взаимоотношенията. Разведряването беше промяна към реализъм. Руснаците и китайците не бяха възприемани като носители на чужда идеология, а като интелигентни народи, с които Съединените щати трябваше да намерят реална основа за развитие на общите интереси.