Media Times Review    Google   
___









перспективи
 февруари 2002

По подобен начин, една отдалечена стратегия на баланса на силите би възприела ред на съжителство с появяващите се велики сили, или дори връзки на сътрудничество между тях (в усилията за борба с ислямския тероризъм, например). Това би означавало съгласие с равностойното им положение и признаване на техните национални интереси. В конкретните случаи стратегията на баланса би действала по начините, които се изискват от отделния случай.
Днес, не за първи път в своята история, Русия е слаба и не е велика сила. Но тя винаги се е възстановявала и вероятно отново ще се изправи. Освен това, за Съединените щати Русия е решаваща като потенциален съюзник в три региона: Европа (vis-a-vis - лице в лице - с една европейска "супердържава", или с Германия, ако проекта с Европейския съюз пропадне), Азия (лице в лице с Китай) и Персийският залив и Централна Азия. Като далечен балансьор САЩ биха изоставили плановете за експанзия на НАТО (които Русия разглежда като стратегическа заплаха), и Вашингтон би се решил да осъществи една национална програма за ядрена защита, която да е подкрепена с сериозно съкращаване на ядрения арсенал, като така би убедил Русия и Китай, че не е нужно да се стремят към предимството на "първия удар". Това би позволило на Русия да надзирава своята легитимна сфера на влияние - Чечня и Централна Азия, където ще се бори с ислямските фундаменталисти, и също части от Източна Европа и държавите, които в миналото съставяха Съветския съюз. Американската директна сфера на влияние обхваща районите от Канада до Тиера дел Фуедо и от Гренландия до Гуам.
Признаването на легитимността на зоните на влияние на другите големи сили дава едно допълнително стратегическо предимство на САЩ. Персийският залив и Централна Азия показват какво. Русия и Китай са дълбоко ангажирани с проблема за широкото разпространяване на ислямския фундаментализъм по техните периферии. В Чечня и Ценрална Азия (където руски войски помагаха за защитата на бившите съветски републики Узбекистан и Таджикистан) и в Кавказ, главната борба на Москва беше да защити южния си фланг от войнствения Ислям. Китай също се бори с тероризма, подбуждан от ислямски сепаратисти в провинция Хинджиянг. Миналият юни Пхенян и Москва влязоха във взаимоотношения, основани на сигурността, Shanghai Cooperation Organization (която обхваща и три бивши съветски републики от Централна Азия) има за цел на координира усилията, свързани с борбата срещу общата заплаха от ислямските фундаменталистки терористични групи - групи, свързани с Талибаните и Осама бин Ладен. Подобно, Индия, една възможна бъдеща велика сила, се бори с ислямските терористи, които са опашката на една задочна война с Пакистан, стремящ се към спорната провинция Кашмир. Казано просто, заради причини, свързани със сигурността и достъпа до нефт Русия, Китай, Западна Европа и Япония са силно заинтересовани - по-силно от Америка - да умиротворяват Централна Азия и Персийския залив. А с възприемането на политика на далечен балансьор САЩ ще им позволи да правят това, което смятат за добре.
Когато Съединените щати постигнат своите военни цели в Афганистан, те трябва да обявят едно поетапно оттегляне от своите ангажименти по сигурността на региона, оставяйки на другите трудната работа по стабилизирането му.
Сложността на това е голяма и комплексна. Вашингтонската стратегия на водачество и съпътстващото го американско присъствие в региона сами по себе си са източник на нестабилност, особено за режимите, които САЩ подкрепя. Режимите в Саудитска Арабия и Пакистан, например, са изправени пред съмнителни перспективи, защото тяхната близка връзка с Вашингтон усилва национализма и ислямската фундаменталистка позиция, вътре в тези страни. По тази причина никой от регионалните режими в настоящата коалиция не може да бъде сигурен съюзник. Само след невероятен натиск някои от тях биха се съгласили да приемат американски офанзиви от бази, разположени на тяхна територия, но пък заплашени от местни политически експлозии, много от тях биха притискали САЩ да завърши войната, колкото се може по-бързо.
Ако Америка остане в региона неопределено дълго, тя трябва да подкрепя тези непопулярни или слаби режими. В Саудитска Арабия Съединените щати лесно могат да бъдат замесени във военен конфликт, ако вътрешното разместване на пластовете застраши монархията. За да предотврати икономическия колапс в Пакистан, Вашингтон ще трябва да подари билиони долари в директно или индиректно подпомагане. Накрая, ако САЩ продължи да играе ролята на регионален жандарм, ще поеме и неблагодарната и тежка работа по обединяването на Афганистан, който е разделен по етнически, езиков и кланов признак и където различните фракции не могат да се разберат по въпроса каква да бъде политическата организация на страната.
Някой ще каже, напълно оправдано, че ако стратегията на превъзходство бъде изоставена, Америка ще загуби страхопочитанието, с което се приема по света. Но по-малко страхопочитание и по-малко влияние ще й донесат повече сигурност. Някой ще каже, че политиката, която ние поддържаме бяга от вдъхновяващата роля на Америка като "нужната нация". Но подобна грандиозна визия противоречи на държавничеството, което трябва да бъде ръководено от благоразумието на силата, интересите и обстоятелствата. С гъвкавост и проницателност британските дипломати дълги години изпълняваха една велика стратегия, която целеше единствено баланса на силите сред държавите от Западна Европа. Това беше политика на фината мелодия, която възбуждаше гнева на много идеалисти от всякакъв цвят. От своя страна, американските държавници от деветнадесети век не бяха по-малко идеалисти или повече прагматици в сръчното използване на европейските съперничества, маневрирайки между британците, французите и испанците и същевременно изграждайки американското превъзходство в западното полукълбо - вероятно едно най-забележителните дипломатически постижения в модерната история.
Ние (авторите на статията) смятаме, че целта на великата стратегия не е изграждането на нов световен ред, а просто възприемането на най-добрата от всички лоши възможности. Ако използваме метафората на политическия философ Майкъл Оукшот - да се държим на повърхността в "едно безгранично и бездънно море; където няма нито пристанище за убежище, нито дъно за закотвяне, нито начална точка, нито крайна дестинация."
И накрая, въпреки че стратегията на далечното балансиране изглежда изолационистка, тя категорично не е такава. По-скоро нейният водещ принцип е проницателния реализъм. Това е една делнична политика - прагматична, гъвкава и опортюнистична. Но също така, тази политика ще накара Америка да установи по-почтителни и естествени отношения с другите велики сили. "Една зряла велика сила използва умерено и ограничено своята мощ - писа през 1965 година Уолтър Липман - Така тя се въздържа от глобалните и универсални задължения, които не само биха я обвързали с безкрайни войни, но опиянили с илюзията, че е кръстоносец на справедливостта…"