Америка и Европа

Минаха само няколко месеца и трансатлантическата нетърпимост отново изплува на повърхността. Почти нищо не остана от надеждата, че трагедията от 11 септември ще сплоти Америка и Европа, така както бяха сплотени навремето заради и благодарение на съветската заплаха. През последните дни отсам Атлантика се насъбра толкова много недоволство от американската световна политика изобщо и от политиката на Вашингтон спрямо кризисните региони и проблемните държави специално, че да се говори само за различия в мненията би било повече от неточно. Онези, които вземат думата, изобщо не се опитват повече да обличат думите си в дипломатическия жаргон; езикът им е така тревожно прям, че на никой не може да му мине през главата, че се касае за недоразумения.

Европейците биха могли и да приемат старозаветния подход на президента Буш, делящ света на противници и приятели на терора, на съюзници и врагове на Америка. Твърде пресно бе впечатлението за свличащите се кули на Световния търговски център в Ню Йорк, твърде голям последвалият ужас, за да се допуснат дисонантни тонове в хора на солидарността. Но след бързия военен успех в Афганистан, който се превърна в демонстрация на техническата и военна мощ на Америка и доказателство за глобалното й превъзходство, запасът от солидарност започна бързо да се топи. С нова сила бе подет старият рефрен за американската надменност, арогантност и тесногръдие. След като за втори пореден установиха, че във военно отношение не играят дори във втората лига, европейците насочиха острието на критиката си срещу едностранния подход на американците - терминът унилатерализъм се превърна междувременно в синоним на всичко лошо и достойно за презрение. Във Вашингтон гледат с известно удивление как издуват бузи европейските "слабаци" и започват да изтъкват, при това по доста груб начин, известните им военни слабости и недостатъци.

Това, което вбесява европейците, които впрочем далеч не са така единни както се правят, е не толкова разногласието по въпроса дали Арафат взема достатъчно мерки за пресичане на палестинския тероризъм, дали Шарон съзнателно руши отношенията между Израел и палестинците, дали Ирак протяга ръка към забранения плод - което той явно прави. Това, което гневи европейците е съзнанието за собственото им безсилие. Рефлексивното им възмущение е насочено срещу онази Америка, която след терористичния шок бързо се окопити и изобщо не мисли да позволи да бъде ограничавана от колебливци и некадърници. Който е на мнение, че това не вещае нищо добро за бъдещето на НАТО, той е много близо до истината.

С пълно съзнание за своята мощ, американската политика наистина е далеч от смирението, което Буш смяташе да превърне в основна характеристика на външнополитическия си курс. Америка е уязвима, но не и малодушна, а от съперник на световната сила няма и помен. Това от което тя се нуждае в момента са слуги и секунданти; нейните съюзници не са и способни на повече.

Само че когато споменът за 11 септември започне да избледнява, една горделива политика неизбежно ще доведе до нарастване на броя на недоволните и на нейните врагове. Възмущението и плачливостта обаче са също така неподходящ заместител на липсата на ресурси и потенциал. Известно е, че Европа може да стане сериозен партньор на Вашингтон само когато впръска силна доза виталност в своята икономика и приведе в хармония политическите си претенции и материалната действителност. Само че досега никой тук не е тръгнал да прилага тази терапия.

Едно може да се каже със сигурност: едва започнал, "новият" медец месец между Европа и Америка вече свърши .