Media Times Review    Google   
___









перспективи
 февруари 2003

Кажете истината

Томас Фридман*


Когато чух позицията на френския външен министър в ООН, в която се настояваше да бъде дадено още време на Садам Хюсеин, останах поразен от това колко много хора, участващи в заседанието на Съвета за сигурност, започнаха да ръкопляскат. Бих се радвал, ако поне един от тях имаше причина за ръкопляскане.

Съжалявам, но не мога да се възхитя от френския външен министър, защото не вярвам, че Франция, която продаде първият ядрен реактор на Саддам, взривен впоследствие от Израел, подхожда към цялата история с благородните принципи, за които настоява. Френският външен министър, чието сърце бе стоплено от аплодисментите в ООН, може да се запита кой ще ръкопляска на речта му в Багдат и кой ще плачи. Саддам ще ръкопляска, а неговите политически затворници - тоест, повечето иракчани - ще плачат.

Но аз също така не бих ръкопляскал нито на Китай и Русия, нито пък на Буш. Напоследък се чувствам сякаш в стаята няма възрастни (с изключение на Тони Блеър). И не си мислете, че моят коментар е от онези, в които има само критика, без позиция. Аз съм на страната на хората, които вярват, че САЩ трябва да се противопостави на Саддам - но трябва да го направи правилно, със съюзници и устойчива сила - нещо в което екипа на Буш не успява.

Хората на Буш са много силни в позите си, слаби в стратегията и ужасни в дипломацията. Аз отразявах първата война в Залива през 1990-91. Помня, че седем пъти обикалях света заедно с държавния секретар Джеймс Бейкър, наблюдавайки го как изгражда - лице в лице - коалиция и публична подкрепа за тази война, преди да гръмнат пушките. Това бе знак за всички, че тяхното мнение е уважено. Екипът на Буш не направи нищо подобно. Неговите членове смятат, че дипломацията е телефонен разговор.

Те не обичат да пътуват. Да видиш днес висш американски чиновник зад граница е все едно да видиш рядка птица. Вероятно причината за това е че хората на Буш прекарват по-голямата част от времето си в ръкопашни политически схватки във Вашингтон, където всеки се страхува, че ако напусне града, противниците му ще сменят ключалките на вратите в офиса му.

Също така, екипът на Буш явно си мисли, че ако Ирак е във фокуса на цялата му външна политика, може да забрави за Северна Корея, тъй че да не предизвика две войни наведнъж. Американското правителство предпочита и друга алтернатива - която Джордж Буш обеща - връщане към Споразумението в Киото. Едно споразумение, което навремето той отхвърли и с това предизвика гнева на Европа. Но едва ли Съединените щати ще спечелят голяма поддръжка на Стария континент, ако кажат: "Или сте с нас във войната с тероризма или сте против нас, но във войната, която вас безпокои - битката за една по-зелена планета - Америка ще направи всичко, което поискате."

Много съм обезпокоен и от начина, по който правителството се опитва да оправдае тази война с твърдения от типа, че Саддам е съюзник на Осама Бин Ладен или поне скоро ще стане такъв. Зад такива твърдения просто няма доказателства и всеки път, когато ги чуя да повтарят това оправдание се сещам залива Тонкин. Вие не може да започнете война с чужда държава на крилете на лъжата.

Кажете на хората истината. Саддам не ни заплашва днес. Той може да бъде възпрян. Да бъде принуден да напусне властта обаче би било война на избор - един справедлив избор. Изборът ще бъде справедлив, защото Саддам не се съобразява с ООН; той е такъв, защото ако диктаторът бъде оставен на мира веднага ще започне да се въоръжава и да заплашва всички свои съседи; защото Америка вярва, че хората на Ирак заслужават да бъдат освободени от неговата тирания; защото иска да помогне на иракчаните да изградят модерна държава, която може да стимулира реформи в целия арабски/мюсюлмански свят, така че този регион да не кипи от гневни млади хора, привлечени от радикалния ислям и използвани от него като истински оръжия за масово поразяване.

Това може да бъде причината за война - и ако тя се случи Ирак ще бъде окупиран с години, а същевременно усилията за решаването на израело-палестинския конфликт няма да спрат. Ако бъде направена добре, една подобна война ще ограничи влиянието на Ал Кайда, макар Ал Кайда да е съвсем различна заплаха, с която светът трябва да се бори отделно и която ще остане, дори Саддам да бъде отстранен.

Но продължаващото вече две години грубиянство на хората на Буш направи света глух за американските аргументи. Малко са онези, които могат вече да се съгласят, че американската мощ е нещо добро. Напротив.

Не всичко може да бъде контролирано, но определени неща са възможни. Затова екипът на Буш трябва да се размърда, да оправдае тази война с истината и да започне да изгражда глобална среда, където Америка може да се противопостави на Саддам, без светът да му ръкопляска.

Copyright © 2003 The New York Times Company

* Томас Фридман е известен американски журналист, един от водещите редактори на вестник "Ню Йорк Таймс". Материалът е публикуван в редакторската колона на "Ню Йорк Таймс"