Media Times Review    Google   
___









Мастило
 февруари 2004

Сланина
 или
 нечовешки размисли на един рекламен мизантроп

 
 Мариан Желев

     Патиците могат спокойно да дълдисват в ледените води на някое езеро, без да се притесняват, че ще затреперят от студ. Маста, покриваща тялото и перушината им, осигурява този конфорт.
Ние, хората, не сме патки. Което не пречи, по съответните начини, да бъдем покрити не с един, а с много пласта лой, сланина, мазнина и мас.
     Знаете ли, като седне да пие човек, хубаво е да си замезва я със сланинка, я с блажно мезе или джумерчица – пръжки, както им викат още в някои части на България. По този начин алкохолът трудно прониква в кръвта. Не се учудвайте, ако при подобен начин на консумация на алкохол ви тръгне славата на голям пияч. Марин Кадиев – много популярен литературен критик – твърди от личен опит, че ракията върви не със салата, а с козя пъстърма.
     Кой ни убеди, че портокалът без семки е много по-вкусен? Сигурно някой философ с развалени зъби е навехнал кървящите си венци със семка от портокал. Оттам производителите са взели предвид този вопъл и са кастрирали процеса на природата. Портокал без семки – това е може би най-голямата простотия на хората. Ако го беше създала самата природа, без чужда намеса, можеше да се смята, че се подиграва на млекопитаещите. Но нека се обърнем към жените – биха ли взели те мъж без семе? Интересен въпрос. Но на пазара на плодове нещата стоят по различен начин. Обикновено там хората разсъждават по друг начин. Мисълта, че е неестествено да има портокал без семки, достига толкова до тях, колкото и алкохолните пари минават през добре замезилото черво със сланина.
     Има очевидни неща, които прекалено много дразнят окото. Примерно прекалено свитият бюджет за култура. Ала положението е толкова отчайващо, толкова критично, че не си струва да се отделя енергия и нерви за подобен проблем. По-добре като патките: да се намажем с мас и да цамбурнем в леденото море на бездуховността.
И какво откриваме там: една много интересна реклама на Кока-Кола. Всъщност те повечето реклами на тази напитка са все за хора, които умират от кеф при употребата на самия газиран от щастие живот. Всичките люде там в клиповете са усмихнати; ФАНТАзират, спазвайки протоКОЛА за икономически растеж. Пък от друга страна статистическите организации коват коварни цифри с лош подтекст: че все повече млади хора са отчаяни, че искат да емигрират, че са недоволни, че ги е страх от непрекъснатите убийства по улиците… Искам да попитам компанията Кока-Кола и хората, правещи рекламата им: “Случайно да знаете какъв е процента мазнина в тази напитка?”
     Наистина медиите могат да ни накарат да повярваме, че всичко в живота е наред, върви си нормално и скоро ще се оправи. Е, вярно, появява се един като Теди Москов и припомня някои пророчества от Средновековието, че дяволът ще цъфне във всеки дом през XX век; ще има четвъртито лице с две рогца. Удивителна прилика с телевизора.
     Слушайте сега:
     Учени от Калифорнийския университет (може да бъркам континента) доказаха, че дяволът не съществува. За разлика от телевизора. Нали!?
     Доволни сме, когато ни зарибят с новото кисело мляко с калций. Защото в досегашното подобна екстра не сме срещали и затова все са ни боляли костите.
     Подобен род размишления могат да стигнат до крайност. Започнеш ли веднъж да се съмняваш, действително стигаш далеч. Страхуваш се, че излизаш от рамките на общоприетото нормално. Страдаш за инакомислието си и различната посока на възприятие. Но когато веднъж отвориш широко очи, виждаш толкова много различия и противоречия в самия живот, че нищо не ти остава, освен дълбоко да въздъхнеш. Жалко е, един-единствен човек не може да накара рекламистите да променят начина си на мислене и да не пускат повече в България онова семейство, застанало пред телевизора с едното си дете. Какво може да означава това? Нима рекламата, освен че рекламира продукта, стимулира хората да имат само едно дете? Ако имах власт, бих осъдил тези хора, позволяващи си подобна дързост. Оправдания от рода на: “Такъв е животът” – просто не са на място. Щом някой може да диктува движението на стоките по пазара и начина на мислене на хората чрез медиите, защо да не се стимулира раждаемостта, примерно?
     Иначе дебелият пласт сланина в този момент се опитва да запълни дупките в озоновия слой. Много неща ни се иска да не забелязваме, да не проникват в нас – така, както студът не достига тялото на патката; както алкохолът не отива в кръвта, ако блажно сме замезили. Дали пък ние, Българите, няма да станем като американците – ще започнем да дебелеем; ще станем дебили, с ушна кал в ушите като гипс? Не ми се мисли за това. Вярвам, че ще дойде денят, в който прасето, в което сме се натъпкали всички, ще бъде заколено. Тогава, вярвам, всички, включително и аз самият, ще възкликнем: “Боже, колко сланина сме носили на гърба си!”
     Дано лошо пророкувам, но този ден не го виждам скоро. Проблемът се задълбочава. Става ни все по-трудно. На обикновения човек му е отнета възможността да разсъждава трезво. Дори не може да се посвети на пост и молитва, защото точно в този момент го разсичат с реклами за меса и колбаси. А той не може да спре телевизора, защото няма какво друго да прави. Книгата отдавна е станала скучна, а разходката по улицата е страшна. Пластът със сланина над главите ни продължава да дебелее. Нищо не чуваме, не виждаме. Предупреждават ни с червена точка, когато пускат мръсотийки, но кой да предупреди човечецът, решил да пости, че следващата реклама не е за него.
     “Чувствам се като бройлер край фризерите в големите супермаркети!” - тези думи сподели с мен наскоро художникът Диян Ангелов. Прав е и за друго. Музиката, която търговците ни пускат, за да ни разтовари, капе върху главите ни като разтопена лой. Ние се покриваме с мазнина, целите лепнем, ставаме противни на самите себе си. Но важното е да напълним кошничката, коремчето… и да резнем парче мезе до ракийцата. Останалото е вятър работа: защо ми е да летя, когато има самолети; защо да ходя пеш, като имам кола; защо да мисля, когато мога да импровизирам.
     Хубавото на патките е, че могат да летят. Дори с маста, която носят по тялото си.
 
статията е свободна за препечатване при следните условия>>>