Media Times Review    Google   
___









икономика
 февруари 2005

Стопанският ХХ век на България

Румен Аврамов

Текстът е размисъл върху философията на българското икономическо развитие – особено духовно поле, на което ще се разиграят много от най-съществените конфликти на бъдещата ни среща с Европа.


<< към Част I
 
2. Моделите на развитие
 
     Като всяко столетие и ХХ в. е мозайка от променящи се представи зa принципите на икономическия живот и на стопанската политика. Как и в какви посоки еволюира през това столетие водещата стопанска идеология? На какъв фон се вписват “българските” идеали за модерност?
 
2.1. Световните модели
 
     Как и в какви посоки еволюира през това столетие водещата стопанска идеология? На какъв фон се вписват “българските” идеали за модерност? Картината на века може да се вмести в поредица от дихотомии, между които се е мятала – често неистово и с ексцесии – господстващата представа за началата на стопанския живот. “Протекционизъм – отвореност”, “държавна намеса – частно начало”, “социално-индивидуално”, “дерегулиране – администриране” – това са полюсите, които понякога са се налагали безразделно, а в повечето случаи са образували хибридни конфигурации с превес на един или друг от тях.
     На прехода към ХХ век икономически “модерният” Запад е почивал на няколко основни принципа. Индустриализация, разбирана като мощна вълна на растеж на базисните инфраструктурни отрасли. Империализъм, който – въпреки идеологическата натовареност на думата - е съществувал като държавна протекция за експанзията на националния капитал. Финансова свобода на частните капитали: навън тя намира израз в търсенето на поле за пласиране на огромната маса частни спестявания; навътре ражда картелите, предизвиква появата на антимонополното законодателство и създава финансови империи със силно присъствие в “реалния” сектор. Първи стъпки на социално законодателство. Може тази картина от началото на века да не е принципно различна от очертаната от Ленин, но следва да се припомни, че знаменитата му книга страда от два порока. Тя е един напълно плагиаторски труд, чиито основни тези (дори и термини, като например “империализъм”) могат да се намерят във всички вестници или по-сериозни съчинения като това на Хобсън. А всичко добавено от автора й е без стойност и само плод на параноично и болно идеологизирано съзнание.
     В края на ХХ век либерализмът е проникнал дълбоко, и по всичко изглежда задълго, в икономическата идеология. Основополагащи ценности са индивидуализъм, простор за частната инициатива, отвореност, консерватизъм във воденето на държавните финанси. Официалният език не допуска отклонения от “похвалните слова” за пазара, частната инициатива и свободната търговия. Дерегулирането е задължителен компонент на всяка допустима от световната финансова общност икономическа програма. Същото се отнася и за декларираното съобразяване със социалните измерения на стопанската политика.
     Съжителството на държавата и частния сектор вече не прилича на простата координация от началото на века. Зад всеобщия либерален дискурс по-скоро прозира една градена с времето колосална инфраструктура на държавно санкционирани правила, приела непознатите доскоро форми на наднационалната бюрократична машина на ЕС и други международни организации. Всичко което има да се случва на плоскостта на конкуренцията между частните капитали се случва в железните рамки на процедурите, очертани от тази бюрокрация.
     Но и в традиционно най-одържавените развити икономики остава периметър на недосегаемост за частните стопански субекти и на privacy (този термин дори няма точен български превод) за всеки гражданин. Държавата може да деформира финансовите потоци, да разширява полето си на непосредствено действие, да свръхрегулира, но мярката на всичко в икономиката, филтъра през който се пречупва оценката на едно или друго събитие остава частния интерес и човешката личност.
     Представите за икономическа модерност през ХХ век минаха през крайностите на една вибрираща тетива. Столетието помни различни увлечения.
     “Каноничният” икономически ред след края на Първата световна война беше написан на Брюкселската (1920) и Генуезката (1922г.) конференции, които очертаха една либерална по идеология и финансово консервативна стратегия за възстановяване. Въпреки че най-острите глобални икономически проблеми през този период бяха репарационните и междусъюзническите дългове, водещите страни намериха решение в либерален ключ, “кодифициран” от Финансовия комитет (ФК) на Обществото на народите (ОН) и подсилен от мащабното движение на капитали през втората половина на 20-те години.
     Махалото се обърна с Великата депресия и с цялата гама на интервенционизъм от началото на 30-те години. Спектър, който започва от “мекия” вариант на Рузвелтовия New Deal и завършва с тоталитарния си вариант в Германия и СССР. След войната инерцията на интервенционизма продължи, като той беше теоретически изразен от различните версии на кейнсианството, дало основите на стопанската политика през 50-те и 60-те години.
     Новият голям поврат настъпи през десетилетието на 70-те с петролната криза и стагфлацията в Западния свят. Преди да дойдат “Тачеристката” или “Рейгъновата” “революции”, почвата бе подготвена от по-дискретния и по-ефективен обрат в паричната политика на Федералния резерв от октомври 1979г. Инфлацията (свързана с разточителството и приспиващите нагласи на следвоенната социална държава) бе ясно обозначена като основната дестабилизираща сила, с която има да се бори всяка заслужаваща доверие икономическа програма. Йерархията в целите на стопанската политика бе еднозначно подчинена на този приоритет. Кейнсианството се превърна в маргинална теория, като отстъпи място на либерални и не-интервенционистки виждания. Те белязаха и всички “леви” течения на Запад, като направиха непроизносими предишните им популистки и “меко” марксистки догми.
     Общоприетите днес средства за постигане на анти-инфлационната цел включват преди всичко “структурни реформи”, насочени към разчистване периметъра на пазарите и на конкуренцията в националната и в световната икономика. Западът е изправен пред промени, които изглеждат радикални на фона на улегналите му стандарти и поради необходимостта да бъдат ревизирани - при силна съпротива - вече отвоювани регалии.
     В началото на 90-те години новата парадигма бе отчетливо формулирана и приета за основа на стопанската политика в развитите страни. Под формата на т.нар. “Вашингтонски консенсус”, тя бе поднесена като основна доктрина и за икономиките в преход от Източна Европа.
 
2.2 Българските представи за икономическа модерност
 
     Нека се върнем към България от началото на века. Освен от непосредствените проблеми на кризата или на пълзящата корупционна действителност, българският дух се измъчва и от екзистенциалния проблем за посоката на стопанското развитие на страната. Първоначално копнежът по модернизацията приема простата и разбираема форма на неистово желание “да сме като другите”. Достатъчно е да се видят кратките бележки в края на СпБИД, където с детинско вълнение и гордост се засича всяка проява - доближаваща ни материално или духовно - до света на Запада. Този почти битов израз на периферност и провинциалност практически не изоставя общественото съзнание през цялото столетие, макар и формите му през годините да се менят.
     За една съвсем млада нация усещането, че има възможност за избор е съвършено естествено. Силите напират, настъпването на новия век се възприема като ново начало и всички опции изглеждат възможни. Въпросът е единствено да се направи “мъдър” избор. В това отношение умонастроенията изглеждат почти толкова волунтаристични, колкото през комунистическите години.
     А алтернативите, пред които е изправен изборът, са представени подкупващо просто: земеделие или индустрия; патриархалност или парично стопанство; отваряне или протекция на икономиката... Това са рамките на обществения дебат, който е силно неравнопоставен, доколкото откритите поддръжници на архаичния класицизъм са малко и слаби, а модернизационната идея изглежда почти очевидна.
     Контурите на тази идея, така както тя се разбира в началото на века, отново може да бъде щрихирана с помощта на експресивния текст на Б.Боев. Той завършва своя обзор на българския fin de siecle с отчетливо формулиран отговор (“явил се сам по себе си”) на исконния въпрос “какво може да се очаква от новия век?”. “Навън: борба с икономическото надмощие на западните народи, особено на немската култура, която точи зъби на нашите монополни индустрии (железници, мини, гори, розово масло, тютюн и пр.), унищожението на капитулациите [...] и извоюването на търговски договори, обезпечаващи едно покровителство на нашата малка индустрия и добри пазари на земеделческите произведения и скотовъдството. Вътре: уравновесяването на обществените стопанства, както държавното тъй и общинските като се приведат в съответствие, не с призрачни някакви културни задачи, а с истинската платежна способност на българското стопанство... Подигане духа на инициативата... Създаване, а не закриване на индустриални и търговски, па даже и земледелчески камари, поощряване всякакви видове кооперативни сближавания... Един малък, като нашия, народ може да бъде силен само с единението. Тогава можем да говорим и за по-голяма консумативна способност на населението, като за задача на вътрешната политика на нашата държава, както и за спестяването, като за естествено последствие от такава способност и единствено основание за създаване на капитали в нашето народно стопанство. Истината е че чуждите капитали могат много нещо да направят за подигане на народното ни производство, но не трябва да забравяме, че те не идват тъй лесно у нас, нито пък желаят да рискуват влагането си в обикновени, лишени от монополен характер предприятия. Няма нужда да прибавяме, че една от първите грижи на бъдеща икономическа политика трябва да се обърне и към земеделието: колкото и да желаем присаждането и развитието на едрата индустрия в България, нашето народно стопанство задълго още ще си спази земледелческия, по преимущество, характер”. [Б.Боев, с.719]
     Краят на ХIХ и на ХХ век са белязани по различен начин от контакта на българската икономика с външния свят. България излиза от ХIХ век с една напълно отворена икономика, тъй като Княжеството наследява търговския режим на разградената от капитулациите Османска империя. Началото на днешния преход от своя страна, минава под знака на съзнателното “отваряне” след съвършено стерилната и клаустрофобична социалистическа система.
     Тези изходни различия предопределиха и различните стратегии. В края на миналия век основната цел на търговската политика бе страната да се затвори за външната конкуренция чрез клаузите на трудно договорени споразумения с европейските страни. Днес целте не може да е в противоречие със световния тренд към отворена търговия, макар че ариергардни боеве за запазване на този или онзи отрасъл (производител) не са преставали в нито един момент през 90-те години.
     Идеята за модернизация от края на ХIХ век е неотделима от цялата гама протекции на “националното”, било то индустрия или земеделие. Тази линия се прокарва и в търговските договори и в насърчителните закони и в безбройните искания на съсловия, отделни граждани или интелектуални кръгове. Достатъчно е да се прелистят документите на Търговско индустриалните камари от епохата за да се установи тази нагласа. Още по-красноречиви са томовете с петиции на дребни предприятия или граждани до Народното събрание, в които воплите и проклятията срещу чуждата конкуренция и убедеността, че държавата дължи защита на всички придобиват крайно любопитни битови очертания. Дълго време производството се е мислело единствено като национално и защитено. За А.Ляпчев, през 1927г., формулата на развитието е “закон за насърчаване на индустрията + закон за защита на индустрията”. (А. Ляпчав, Програма за финансово заздравяване и стопанско замогване на страната, СпБИД, 1927, Ноември, с.290) Дори от първите програмни документи на БИД ще се разбере, че един от непосредствените мотиви за създаване на това сдружение е именно вцепенението пред навлизането на чужди стоки и разоряването на местните занаяти. За това “прогресивно” сдружение модерността се отъждествява със страховитите очертания на риска и несигурността: “Търговията стана от патриархално безукоризнена модерна т.е. на челото й се лепна клеймото на несигурността и, с честите изпадания в несъстоятелност и съединените с тях непозволени спекулации, се вселва недоверие в самото търговско съсловие”. [Нашата програма, СпБИД 1896/1] Модерността действително е риск и несигурност защото тя е развитие.
     Дебатът около характера на модерността се води и в други посоки.
     В примитивната си форма, спорът кое е бъдещето на страната - земеделието или индустрията - само предвещаваше един несекващ през столетието идеен сблъсък около това, кои да са “приоритетните” отрасли на развитие. Този спор винаги се е решавал в полза на силното лоби на деня, макар и на пръв поглед да изглежда, че “обективни” процеси са изтласквали на преден план един или друг сектор. В годините на социализма този произвол бе достигнал ирационалния си апогей, когато лични мотиви, вражди или родов произход бяха достатъчно основание за стратегически избор. При авторитарната власт подемната сила на всеки индивидуален мотив и решение беше достигнала максимума си и бе в състояние да задвижи колосални за страната икономически ресурси. Размиването на властта през 90-те години намали донякъде макроикономическия ефект на индивидуалните капризи, но го мултиплициран многократно на микроикоравнище, където възможностите за влияние върху конкретни решения останаха огромни.
     Противопоставянето на производство и финанси е друг от водещите мотиви в търсенето на модерност. Като правило, в българското обществено съзнание “реалният” сектор е притежавал неписан приоритет и дори неоспорвана морална легитимност. Модерността се е свързвала в много по-голяма степен с един или друг профил на производството, отколкото с развитостта на финансовите пазари. За приземения българин никога не е имало колебание между ценностите на “реалния” труд и тези на, възприеманото като недостойно посредничество, финансово поприще. Прогресът еднозначно се е отъждествявал с развитието на предметните продуктивни сили на нацията. Още преди 1944г. един от разпространените образи на модерността е напълно идентичен с този на по-късната официализирана социалистическа идеология - исторически патриотизъм, урбанизация, машинизиране на селото, кооперативи, битова и обществена инфраструктура, духовен разцвет (масовост на културата и образованието). [П.Мутафчиев; Защо сме такива, с.380 ] Достатъчно е акцентите малко да се изместят към някои други материални носители на прогреса (например да се добавят повече заводи) и представата на П.Мутафчиев ще е напълно подходяща за по-късния стандартен агитпроп.
     В известен смисъл социализмът реализира един вече узрял идеал за модерност. През комунистическите години марксизмът превърна в идеологическа догма “примата” на производството. Той облече в “теория” нещо, което в българското обществено съзнание отдавна битуваше като предразсъдък. Всичко това донякъде обяснява както традиционната примитивност на българския финансов сектор, така и болезнените трудности и забавянето, с които страната преживява адаптацията си към новия световен ред на “икономика на услугите”.
 
2.3. Комуналност и индивидуализъм
 
     В края на ХХ век България се сблъсква с ценностите на пазарната икономика и дори декларира, че съществува национален консенсус за тяхното приемане. Това обаче, става при съвършено различна национална традиция и ако се декодират действителните представи за очакваната “пазарна икономика”, веднага се проявяват генетично пренесени ценности, които в повечето случаи я отричат. За България, както и за много други страни, някаква форма на късане с миналото е неизбежна.
     През 1981г. съветският философ, дисидента А.Зиновиев даде може би най-проникновеното обяснение на социалистическата реалност. [А.Зиновьев, Коммунизм как реальность, L’age d’homme. Lausanne. 1981. Тук предавам съвсем схематично и стилизирано негови основни тези, без претенция за изчерпателно изложение.] Играейки блестящо с парадокса, той предложи поразително просто и непротиворечиво обяснение на комунизма. Това не е “противоестествен” строй, смята Зиновиев, а напротив - такъв икономически и политически ред, който почива на “първичните” и естествени нагони на човек. Социализмът е антипод не на демокрацията, а на цивилизацията. Защото цивилизацията е силата, която извежда човечеството отвъд тези първични нагони за да го накара да играе според условни правила. Именно те са цената на ефективността и богатството, но като “противоестествени” те срещат постоянната съпротива на спонтанната нагласа у човека, обобщена със знаменития му термин “комуналност”.
     Комуналността резюмира изначалната склонност към инерция и съпротива срещу промяната, стремежа да се живее в общност и колектива да се налага над индивида... Социализмът е адекватният строй на бедното, неиновативно и инерционно общество, докато капитализмът е болезненото и “противоестествено” битие на цивилизацията, която носи със себе си прогрес и обществено богатство, но и несигурност, индивидуализъм и стрес. Самата цивилизация е винаги заплашена от дремещите сили на комуналността, които имат склонност да я разяждат и унищожават отвътре. В някои страни тези сили побеждават, а комунизмът е триумф на комуналността и съответно на примитивните нагони у човека и обществото. Този ред не е противоестествен и затова е стабилен. Той е по-прост от цивилизованите общества и затова е привлекателен.
     Източникът на българската комуналност е изначалната бедност и примитивност на обществото след Освобождението, които - в относителен план - не са преодолени през цялото столетие. В страна с ограничени капитали, с отсъстващи институции, с неструктурирана социална тъкан, естественият рефлекс на самосъхранение е търсенето на опора в стабилни общности. Първичната форма на такива общности е семейството, споено от патриархалната традиция, което (заедно със занаятчийския цех) през първите следосвобожденски години продължава да е в основата на стопанския живот на страната. Семейното и приятелското практически през целия първи български капитализъм играят ролята на “обществено”. Икономическата социалност се структурира в много по-голяма степен около “родови” (в най- широкия смисъл на думата) връзки, отколкото около капиталите. Затова и първите стопански форми носят белега на приятелски, семеен или политически кръг. Самите политически партии са в известен смисъл образувания за самозащита в една бедна и агресивна среда, даващи някакъв “уют”, сигурност и вътрешна стабилност на приближените им.
     Неслучайно класическите форми на безлични капиталови сдружения като фондовата борса се раждат трудно и мъчително в България. На обичайните дружествени структури от самото начало се гледа не толкова като на сдружения на капитали, колкото като на семейни и политически образувания. В доосвобожденските “акционерни” дружества учредителите дори още не разбират, че акцията е нещо отделно от акционера, като редица от тях носят името “братско търговско дружество”. (С.Бочев, с. 301) Всичко това деформира както целите им, така и отношението на властта към тях, която (според обстоятелствата) се стреми да ги унищожи или превземе отвътре.
     Силните нагласи към колективно (комунално) начало в стопанския живот бързо намериха адекватните си форми. Безспорно най-подходяща се оказа кооперативната, която в България придоби хипертрофирани размери и се превърна в нещо като марков знак на икономическата самобитност на страната преди и след 1944г. (Символично е, че един от редките други подобни знаци е трудовата повинност).
     Кооперациите могат да се мислят по много начини.
     Първият е те да се възприемат като стопанска структура на бедните, като форма за преживяване и - евентуално - за осъществяване на инициативи с краткия и ограничен хоризонт, какъвто позволява оскъдния капитал на учредителите. Идеологията на кооперативизма е по дефиниция егалитарна, популистка, “взаимопомощна”, макар в началото да се възприема като разновидност на частното начало. Това е тънко формулирано от А.Ляпчев в края на миналия век. “Народ беден, но при дисциплинирано домакинство, българският народ не можеше да остане глух на кооперативния дух, който по онова време вееше по цялата европейска литература. Ако част от българската емиграция търсеше удовлетворение на своята крайна идеализация в шумните манифести на Бланки и К.Маркса, то не по-малка част от вътрешната интелигенция идеализираше магическата сила на кооперациите... Наскоро настъпилото освобождение обаче повика на много по-плодотворна деятелност пионерите за кооперативни сдружавания, както и поклонниците на комуната. Едните и другите изведнаж бидоха така обременени с големите държавни длъжности, че наскоро изчезнаха всичките им мечти в силата на частната инициатива и в практичността на комунизма.” [А.Ляпчев, Дружествата от правно и икономическо гледище, СпБИД 1898/3-4, с.103]
     С проникването и разпространението им кооперациите все повече започват да се развиват и като институции. На тяхна основа възниква мощна финансова инфраструктура около БЗБ и БЦКБ. Възникват съюзи - естествено съперничещи си - които започват продължила десетилетия борба за разпределение на икономическото си влияние.
     Цялата система от кооперативни институции масово и повсеместно “преподава” икономическите уроци на комуналността. Тя циментира догмата за евтиния и достъпен кредит, създава в рамките си блуждаещи финансови потоци и преразпределителни схеми, които приучват към меки бюджетни ограничения. С политическата си власт лобито на кооперациите в България успява да прокара почти повсеместно принципа за по-доброто третиране на колективистичните пред частните форми. През отделни периоди - особено при властта на земеделските партии - фаворизирането на кооперативните структури подтиска всяко индивидуално стопанско начало и се превръща в допълнение на похода срещу частния капитал.
     Кооперативизмът е издигнат до статута на официална държавна идеология. Тя се вменява на държавните служители, а “антикооперативните” прояви получават негативна държавна санкция, така както и години по-късно антисоциалистическите деяния. Кооперативната субкултура създава безбройни митове, поразително приличащи на тези от социалистическите години. Извайва се казионна романтика и патетика, кооператорите се героизират като “особеното тесто” хора, поощряват се всячески колективистичните и “обществени” ценности, пропагандира се личния пример и аскетизма, изгражда се блудкавата легенда за разминаването между “чистата” идея и “извращенията” в реализацията й, т.е. за разминаването между голямата и малката правда.
     Кооперациите са и битова школа за комуналност. Разклонената кооперативна структура е преди всичко готова мрежа, която я прави политически и икономически привлекателна. Но за да се контролира (и използва) една мрежа, във всяка нейна клетка трябва да се развият онези механизми, които добре познаваме от годините на социализма. Неизбежни са следенето, доносите, интригите, както и цялата схема на “рапортуващата икономика”, където стотици звена, по един казионен, формален и стандартизиран начин се отчитат пред йерархичните си началници, като същевременно деформират информацията.
     С всички тези черти кооперативизмът надраства чисто икономическите си функции и се превръща в начин на живот. Сигурно е, че хора, живели в подобни структури и създали стандартите си за икономическо мислене в техните рамки са били подготвени за социализма. В стопанство, където кооперативизмът е държавна доктрина трудно се ражда либерален икономически мироглед, а периметъра на индивидуалистичното начало е изтласкан в периферията.
     Дълбочината на проникване на кооперативната идеология в България е уловена в блестящата формула на Ст.Бочев, че капитализмът е несимпатичен на българина и че ако в другите страни на кооперациите се гледа като на коректив на капитализма, то в България те се считат за негова алтернатива. [С.Бочев, с. 253] Разликата между зрелия западен и балканския вариант на капитализъм е в начина, по който се смилат “уродствата” на тази икономическа система. Без съмнение, раждането на капитализма е нелицеприятен процес. Но ако през този век развитите общества са успявали да поемат и “преработят” легитимните вълни на протест, то бедните и примитивните общества са се мятали между крайности в търсене не решение. Проблемите на капитализма на Запад са генерирали реформи, а у нас те “ежечасно и ежеминутно” са подхранвали левичарство, марксизъм и други екстремистки идеологии.
     Разбира се, в България далече не всичко е било кооперация. Но комуналност е струяла не само от “малките” стопански форми, тя е вграждана и в големите структури на икономиката.
     В началото на века финансовата система на страната се опира на БНБ и на Земеделските каси (преобразувани през 1904г. в БЗБ). Значението на останалите, включително възникналите през първото десетилетие частни банки, е било периферно.
     Двете основни банки обаче, са институции от особен тип.
     БНБ е държавна банка, която изпълнява две функции - на дойна крава за правителството и на “банка за развитие”, финансираща, освен частния търговски оборот, инфраструктурни начинания на общини и правителства. Ресурсите й идват преди всичко пряко от държавата (капитала й) и от сеньоража, свързан с паричната емисия. БЗБ от своя страна, наследява “обществения” капитал на земеделските каси. Образуван още през 60-те години на ХIХ в. от вноските на общините и градовете, този капитал формално остава тяхна собственост и след преобразуването на земеделските каси в държавна БЗБ. Така, в самото създаване на БЗБ е заложено “общественото” начало, което определя облика на най-големите български банки. Впоследствие то е възпроизведено и в БЦКБ (създадена през 1910т.), като двете банки бързо се превръщат в заложници на кооперативната клиентела и лоби, както и в непримирими съперници.
     “Обществено-държавното” начало не е измислено от комунистическия режим. Тази формула всъщност резюмира характера на стожерите на българската финансова система преди 1944г. - БНБ, БЗБ, БЦКБ, а след сливането им през 1934г., и БЗКБ. Това е модел на банкиране, при който финансовите институции изпълняват поръчки в полза на “общественото благо” (разбирано и облечено според вкусовете на поредния управляващ клан), проявяват безкрайно въображение при раздаването на субсидиран кредит и опрощаване на вземания, истинските господари на банката са не акционерите а нейните клиенти, основната цел на дейността им не е развитието на институцията чрез печалбата, а по-скоро трансфера и източването на тази печалба. Това са “не-банки”, приличащи повече на самарянски учреждения в една бедна страна и ръководещи се от принципи, близки до “основния закон на социализма” за “другарство и братска взаимопомощ”. [Най-блестящия анализ на началата на българския кредит е направен от Ст.Бочев в статията му “Нови насоки на кредитната система на България”, СпБИД, 1927/1-2].
     Но това, което поразява е, че същият модел (в по-затворен кръг) се наблюдава и в частните банки. През целия период на “първия български капитализъм” тези институции са от няколко основни типа.
     Големите банки са затворени фамилно-политически образувания, редица от тях свързани и с чужди капитали, които обслужват богатата клиентела, сегментирана именно според принадлежността си към родово-политически кръгове. Те в нито един момент не се отказват да протягат ръка към държавата: за всеки едър частен капиталист нейната “помощ” е нещо разбиращо се от само себе си. Много често дори не се и налага тя да бъде искана формално поради редовното преминаване през политическата власт на повечето представители на финансовия елит.
     Огромен е броят малки провинциални банки (особено през 20-те години), обслужващи съвсем ограничен местен пазар. Картината, отразена в техните архиви, впечатлява с неограниченото предоставяне на вътрешни кредити, липсата на контрол и професионализъм, типично клиентелистките принципи на “банкиране”, безпомощността и анемичността им. Към тези два основни типажа може да се прибави и постоянния стремеж - понякога успешен - за създаване на корпоративни и “съсловни” банки, чиято дейност е изцяло подчинена на лобистки интереси.
     Българските частни банки (от най-големите до най-малките) са създавани преди всичко за решаване финансовите проблеми на собствените им клиенти-акционери. На тях се е гледало като източници на средства за тесен кръг учредители и/или техните приближени. Тази особена (разбирана по-тясно) “комуналност” е правела частните банки силно уязвими към всяко по-голямо сътресение. И ако по-големите от тях все пак са следвали по-консервативни принципи (или са имали подкрепата на чужд капитал), то множеството дребни институции са бивали пометени от катаклизми като Великата депресия. Кризата оставя след себе си опустошение в света на дребните акционерни банки, оказали се изведнъж с огромни рискови експозиции и вътрешни кредити. Разчистването развалините на това бойно поле става със създаването през 1934г. на банка “Български кредит”, предназначена да поеме и консолидира отломките на фалиралите банки. Цената на тази акция е практическата национализация на голям сектор от кредита, като новата банка се превръща в пряк инструмент на държавата през предвоенните години.
     Не е необходимо дълго да се разпростираме, за да се покаже, че сходна схема се разигра непосредствено след началото на прехода от 90-те години. Разликата бе, че след финансовия крах от 1996 - 1997г. не последва пряка национализация на банки, а бяха национализирани (поети от населението) акумулираните от тях загуби, през първите безметежни години на прехода.
     Антипод на комуналността е индивидуализма. Той често се свързва с националния характер и ударението, което поставям върху комуналните принципи на българската икономическа действителност може да изглежда парадоксално.
     Всъщност парадокс не съществува. Видимият на повърхността “радикален” български “индивидуализъм” е по-скоро черта на битовата народопсихология, отколкото стопански принцип. Той винаги се е свеждал до отхвърляне на всякакви авторитети, до максимата, че “войници няма, а всички са генерали”, до търсене на решения със собствени сили, до егоизъм и овълчване, до дълбоко недоверие към институциите и безличните механизми на пазара, до вяра единствено в осезаемата “лична” връзка.
     Тази позиция няма нищо общо с една дълбоко осмислена философия. Отричането на държавата не става на базата на либералния индивидуализъм, който е идейната основа на капитализма в неговия класически, вебериански тип. А институциите никога не са постигали студената деперсонификация и отдалеченост, която те имат в “протестантската” традиция.
     Българският “индивидуализъм” е само друга форма на стихийната примитивност и неорганизираност на обществото. Той не е нещо повече от отражение на житейската философия на селянина, представлявал основния социален типаж в обществото през шест - седем десетилетия от ХХ в. С модернизацията и урбанизацията от комунистическите години тези, по-скоро битови, черти не изчезнаха, а само се превърнаха в самозащитна реакция, в масово притворство, затваряне в себе си и справяне със собствени сили, при заобикаляне на официалните правила.
     Обречеността на индивидуализма като мирогледна позиция в България е пророчески доловен още в края на миналия век от д-р Кръстев, който фиксира изначалната импотентност на либералното начало в страната. “В нито един конфликт - откак България съществува и до днес - личността не е бивала победителка над държавата. И не само отделната личност, но и никоя група лица, никоя корпорация... Ние имаме наистина институциите на най-напредничавите държави на ХIХ век, но нашите идеи за държавата са от ХV и ХVI век. Освен ония, които имат малко-много революционни идеи, кой друг мисли, че властта на държавата спрямо индивидуума има тесни граници; че гражданинът има право на всеки произвол на властта да противопостави организирана колективна самозащита? “ [Д-р К.Кръстев, Българската интелигенция, Мисъл 1898/8; Защо сме такива, с.96]
     Българският “индивидуализъм” защитава спонтанно и стихийно от държавата, но той никога не се отказва да вземе от нея или да й прехвърли отговорности и рискове. Когато индивида не може да се противопостави на държавата в открит сблъсък, той избира перфидната позиция да я завладее отвътре, т.е. да я обсеби. Това е философията на българския капитализъм. Затова и в идеен план силните гласове в полза на безкомпромисно последователни “пазарни” ценности остават единици.
     Всичко това е напълно обяснимо в страна, където традиция за относително независима от държавата интелигенция на гражданското общество практически отсъства. Отново Д-р Кръстев е прозрял, че след Освобождението както средата, от която се ражда, така и попрището, на което се реализира българската интелигенция, е държавата. Първото й поколение е “почти всецяло погълнато от правителствената машина”. Следващото е родено от образователна система, която веднага след Освобождението е напълно одържавена - цената на масовото просвещение е превръщането на образованието в официална дейност на правителството, с всичко, което това означава за българското “свободомислие”. Оттам нататък “в страната се образува нова интелигенция, но благодарение на особените обществено-политически условия, които придружаваха нейното нарастване и развитие, тя и досега носи печат на своето изкуствено - чиновнишко - произхождение и не представлява колко годе самостоятелен обществен слой. Тя или пряко образува част от бюрокрацията на българската държава и се губи в нея, или се върти около нея като около своя ос, тегне към нея като към единствен извор на живот и творческа енергия.” [Д-р К.Кръстев, Българската интелигенция, Мисъл 1898/8; Защо сме такива, с.91]
     Независимо от превратностите на ХХ в., към този портрет не може да се добави нищо. Той е валиден през “първия български капитализъм”, когато върховна цел на най-изявени български творци е да получат държавна заплата. Нека спомена колективната петиция на артистите от Народния театър да им се даде статут на държавни чиновници веднага след създаването на тази институция или по-личното искане на Й.Йовков да постъпи на държавна служба, за което си спомня Ат.Буров. Мога да приведа и изразителната статистика от 30-те години, според която 70% от заетите в свободни професии получават дохода си от публично-правни тела т.е. пряко или косвено от държавата. [О.Андерсон, Финансовото кръгообръщение в България с оглед на структурните особености на българското народно стопанство, СпБИД, 1939/1, с.14] През годините на комунизма преплитането между държавата и интелигенцията беше грубо, но доведено до съвършенство. А при днешното, “повторно” раждане на капитализма в България тази симбиоза придобива перверзни и изтънчени форми.
     В българския обществен дебат по-структурирани, дълбоки и осмислени позиции в подкрепа на една свободна пазарна икономика са идвали като правило от част от академичната общност. Но от една страна, тя никога не е била близка до консенсус в полза на реформаторски цели. Широк и влиятелен кръг от академичния истаблишмент винаги е изповядвал открито чисто етатистки възгледи и е осигурявал апологетиката на държавата в общественото пространство. Етатизмът дори е бил обект на национална гордост: “Нашата уникалност е строго държавна система на кредита, създадена съобразно нашия народен бит. Защо да сменяме нещо, което работи”, пита през 1928г. Б.Смилов. [Стенографски дневници на ХХII об. Народно събрание, I редовна сесия, 72 заседание, 10 април 1928, с. 1331]
     От друга страна, много от видните “либерали” са се превръщали в “ренегати” в момента, в който са влизали във властта. Типичен е примерът с Ал.Цанков, който оставя еднакво силни следи и като професор по политическа икономия и като премиерът на България, въвел най- драконовски регулативни мерки. На пръсти се броят представителите на елита, които да могат да се идентифицират с една последователно “пазарна” стопанска философия и практика. И за да се посочат все-пак няколко имена, бих избрал единствено тези на икономиста Стоян Бочев, юриста Й.Фаденхехт и (само в отделни моменти) политиците Владимир Моллов и Андрей Ляпчев.
     През 30-те години, след преврата от 1934г., цялата официална пропаганда се настройва на вълната на корпоративизма, централизма и етатистката идеология. В съзвучие с тоталитарните идеологеми, индивидуализма се възприема като упадъчна и архаична ценност. В СпБИД се появяват статии с открито германска инспирация, не представляващи нищо повече от компилация на “новата” икономическа теория. Идеите за създаване на Висш стопански съвет и за планово стопанство печелят позиции. В политическата практика се налага непартийния модел, който впрочем винаги е имал сериозна поддръжка в България и се е подхранвал от самокомпрометирането на политическите партии - и 9 юни 1923г. и 19 май 1934г. са посрещнати с всеобщо облекчение след ексцесиите на партийните режими. През този последен период на първия български капитализъм масовото съзнание се подготвя за това, което ще се случи десетилетие по-късно.
     Накрая, ако кратко се обърнем към клишетата на общественото мнение, ще констатираме, че в него традиционно и здраво са загнездени стереотипите на неприязън към “частника”. След 1989г. този факт беше лесно обясним. По-малко известно е, че същите нагласи са присъствали силно и преди 1944г. В масовите представи частният капитал е по презумпция безотговорен и носител на разрушителното начало. (Огледалното твърдение е, че държавата е по дефиниция по-отговорна и защитник на обществения интерес). Печалбата се демонизира, а търсенето на нейни заместители (като “социални” цели или ценностите на “развитието”) се приемат като напълно легитимни.
     Тези настроения са намирали политически израз и подкрепа всеки път, когато на карта се е поставяла съдбата на важна институция или когато е трябвало да се прояви отношение към капитала. Недоверието към частните пазарни институции прелива и в скептицизма към акционерните форми. Българинът никога не е вярвал истински във възможността дружества, образувани на капиталова основа да не бъдат манипулирани. Акционерното начало в най-добрия случай се е приемало за нещо приемливо по принцип, но не и в нашите конкретни битови и политически обстоятелства, където всякаква почтеност, равнопоставена игра и fair-play се изключват априори. В битката между акционерния принцип (предполагащ фундаментално неравенство) и кооперативния (предпологащ “комунална” егалитарност) победата на втория е била предопределена.
     Зад всички тези настроения има - както се казваше някога - обективна основа. Образа, който частният капитал е излъчвал за себе си в българската история трудно подлежи на идеализация и е неизползваем за дидактически цели. Симбиозата с политиката, честите и повсеместни скандали, клановите борби, опитите да се завземат позиции със силови средства са неотменна част от българския обществен живот, където не е преставало да се води икономическа гражданска война.
     Аргументи в тази посока са се трупали и по друга линия. Икономически успешни в България са били само режими излъчващи образа (доколкото това е възможно в нашите условия) на “силната ръка”. Много от тях са стъпвали на декларирана антипартийна платформа. Стамболов, Цанков, Ляпчев, Кьосеиванов са премиерите, при които е постигнат относително най-голям просперитет и растеж. [Вж.програмата на К.Георгиев от 19 май 1934г.]. Ситуацията при комунистическия режим не се нуждае от коментар. А седемте изгубени години на прехода, през които усещането за държавност беше изчезнало, доведоха до парадокса основен признак за напредък към “модерен” либерален капитализъм да се приема засилването на държавата. Мярата между либерализъм и крайна слободия, между консервативно затягане и краен деспотизъм в България винаги е била трудно различима.
 
следва продължение...
 

Румен Аврамов е роден през 1953 година. До 1990 г. работи в Икономическия институт на БАН, след което е икономически съветник на Президента Желев, заместник-председател на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към Министерския съвет. От края на 1994 година е програмен директор в Центъра за либерални стратегии, в периода 1997 - 2002 е член Управителния съвет на БНБ. Работи в областта на макроикономиката, паричната политика и стопанската история.

MTR книги
Можете да купите книгата "Стопанският XX век на България"
от електронната книжарница:
www.bgbook.dir.bg

Въпреки цялата условност на летоброенето, изнизването на последните години от едно столетие поражда това трудно определимо настроение на fin de siecle, в което се примесват носталгия по пропуснати възможности, тягостни равносметки и лекотата на новото начало. На имагинерния предел между два века обществото е овладяно от успокоението, съпътстващо края на изминат път, но и от изострена чувствителност към възможните алтернативи пред бъдещето. 
Румен Аврамов