Media Times Review    Google   
___









Книги
 февруари 2005

Една седмица в рая
В следващите няколко броя на МТР ще ви представим в продължения романа на Златко Енев „Една седмица в рая", който се появи през м. май тази година при издателство „Колибри"

Попаднали в Берлин за пръв път след падането на стената, тримата герои на този кратък роман преживяват множество смешни и тъжни приключения, но може би най-важното, с което те се сблъскват, са въпросите. Въпроси като: Кои мислим, че сме ние? Къде е нашето място в Европа и света? Какво ни прави уязвими? Или може би силни? Интересни? Особени?

Отговорите, както сигурно можете да си представите, понякога звучат не особено ласкателно, но - поне в очите на автора, - те винаги са истински.


* * *

     Недалеч от Фридрихщрасе Боян и Митко стоят пред павилион за вестници – днес е денят, в който излиза „Zweite Hand“, един от тукашните вестници за малки обяви. Митко гордо сочи към заобикалящите ги дворци от стъкло и алуминий.
     – Гледай, тая сграда тук я вдигнаха за две години, а оная – за две и половина. Какво ще кажеш, могат ли и у нас такова нещо да направят? Гледай само какви дворци, какво чудо! Не си поплюват германците, още малко и Америка ще подгонят. Запретнали са ръкави здравата, на всички искат да покажат, че не само пакости могат да вършат.
     Боян гледа, мълчи и си прави сметката.
     – Абе, я да те питам нещо.
     – Давай.
     – Тия сгради като са накичени така една от друга по-големи и по-хубави, кой плаща за тях?
     – Е как кой? Ние, данъкоплатците. А инак ги строят фирми, предприемачи. Хората с пари си играят, ти какво си мислиш? Ето – оня ден един фалира и ги завлече с шест милиарда.
     – Ами защо тогава всички са празни? Гледай, седят си нови-новенички дворци, а в тях – жива душа няма?
     – Абе всичко е номера, през данъците го избиват. Има там някакъв закон, който им позволява до три години да държат сградите празни без да губят нито стотинка.
     – А кой плаща за това?
     – Знам ли, държавата сигурно, или общината.
     – Хм, ние може да сме бедни, ама прости не сме. Тия работи така не стават, и в Германия от пръдня боя не става, нали сам го каза. Не може то хем празни дворци – хем богатство. Някой все ще плаща накрая.
     – Абе не ги разбираме ние тия неща, те германците и в счетоводството са със сто го-дини напред, играят си с цифрите като факири. Въртят, струват – накрая все на печалба излизат. Ти защо мислиш са толкова напред, то само с работа не става, иска си и тарикатлък.
     – Хм, за тарикатлък дай да не говорим, там по-големи майстори от нас няма! Ако и тия тук по нашия път са тръгнали, на по-различно място от нас няма да излязат.
     Но Митко клати глава недоверчиво. Германия е това, не ти е България, тия тук като тропнат – светът трепери, ще се оправят те някак. (Клати той глава, но не знае, че Боян пророк ще излезе и само след няколко години берлинската община ще фалира с гръм и трясък, затънала до уши в дългове, далеч по-големи от тия на цяла България).
     Но междувременно всичко си върви като по ноти, германците се разхождат наоколо, щастливо ухилени, поддържат стандарта и си ядат шоколадите, та Боян присвива рамене и предпочита да се съгласява. Няма как, човек все в нещо трябва да вярва – инак току-виж се разсъхнал като старо буре и взел да губи чаркове по пътя. Като не можем да вярваме в България, ще вярваме в Германия, къде ще ходим?
     – Дай да започваме работа, че времето напредва – казва Митко и отваря вестника. – Ей ги тука, разделени са по цени. Казвай сега каква ти е горната граница.
     – Две хиляди – отвръща Боян колебливо. – Но още по-добре ще е хиляда и петстотин.
     – Това са различни категории, ще ги огледаме и двете. Но да те предупредя – за такива пари нещо особено няма да намерим, да си знаеш отсега. Колата ще е или малка, или някоя стара барака, дето никой не я иска. Добре си прави сметка, да не ми се чумериш после.
     Боян мълчи и сумти. Нещо не му се иска да вярва, че нещата стоят така зле, колко народ си докара от Германия свестни коли по за хиляда марки! Обхващат го все по-силни съмнения, накрая той не издържа:
     – Слушай бе, да не би Берлин да е нещо по-скъп от провинцията? Говорил съм със сума ти хора, всички ме уверяват, че навсякъде другаде може да се намери свястна кола за хиляда марки.
     Сега идва ред на Митко да се подразни.
     – Първо, мой човек, това не ти е България, тук няма столица и провинция. Има разлики между големите и малки градове, това няма да отричам, но ако ще ми разправяш, че колите в Хамбург или Мюнхен били по-евтини от тия в Берлин, дай първо да се разберем кой живее в България и кой – тук. Второ, ако ти се иска да обиколиш страната, за да спестиш петстотин марки – готово, само че без мене. Имай пред вид, че гъркът и така вече ме гледа накриво, задето му поисках един ден отпуска. Тъй че мисли бързо и решавай. Каквото кажеш, това ще правим.
     Последните думи звучат доста заканително и Боян набързо си подвива опашката. Той смотолевя някакво извинение, Митко го оглежда още веднъж, но вече без яд, само колкото да покаже кой кой е. Започва търсенето. И, разбира се, много бързо става ясно, че той е бил прав. Категориите до две хиляди марки съдържат само малки или много стари коли. По дяволите! Боян вече вижда мечтите си съборени и стъпкани, измъчва го гняв, но няма как. Подъл свят, гаден. Родиш ли се малка риба, само на малка стръв можеш да кълвеш. Каквото остане от големите, тоест. Съдба.
     Междувременно Митко е подчертал обявите, които му се струват интересни – само две, за ужас на Боян. Ами сега? За първи път през главата му преминава мисълта, че цялото пътуване може да се окаже напразно. Но не, не може да бъде! Той бърза да прогони неприятната мисъл, повтаряйки си, че за всеки проблем се намира решение, важното е само човек да не се отказва. И все пак някъде отзад в главата му продължава да чука една насмешлива, неприятна кукувица: „Няма да стане! Няма да стане! Няма! Няма! Няма!“
     Уморен и досаден от борбата с вътрешния присмехулник, той дори не забелязва, че вече се намират в дългоочаквания западен Берлин. Или по-точно в Кройцберг, берлинския оазис на чужденците.
     – Буюрум, комшу! – стряска го гласът на Митко, който току-що е паркирал колата. – К’во стана бе, ти заспа ли? Нали толкова въздишаше по западен Берлин. Ей ти го на, цял-целеничък. Гледай сега колкото можеш, поне за това пари няма да ти искат. Виждаш ли го ей там портрета на председателя Мао? Ако искаш да те запишем в партията?
     Боян се оглежда стреснато. Действително, недалеч от тях на една от сивите фасади се мъдри голям портрет на великия вожд, заедно с всички принадлежащи му атрибути: петолъчка, сърп и чук, та даже и грубо стилизиран автомат „Калашников“. Сякаш жилнат от оса, той невярващо оглежда портрета, в очите му – пламъкът на новопокръстен. Доволен от ефекта, Митко тихичко се киска.
     – Какво, май не ти се вярва, а? В източен Берлин портретите отдавна опадаха, но тук никой не ги пипа. Традиция, няма как. Не знам чия е тая партия, дали на турци, кюрди или други някои от оня край, но, както виждаш, момчетата не се шегуват. Революция, братко, световна революция се подготвя тука!
     Боян все още гледа зяпнал, аха-аха и ще започне да се кръсти. Абе, няма ли кой да ги постегне малко тия, гледай какво си развяват байрака, ще речеш, че им е бащиния. Уж Германия, уж ред и закон, а гледай тук какъв маскарлък!
     – Май не ти харесва много, а? – Митко го оглежда разбиращо. – Ха добре дошъл в свободния свят. Това е Кройцберг, братко. Всяка година на първи май тук става бой между демонстранти и полиция, палят коли, разбиват магазини, бият се досред нощ, не ти е работа. Така е в Кройцберг, който не му харесва, да си търси друго място. А инак кварталчето е много свястно, имам приятели, които живеят тук – пари да им даваш, на друго място няма да отидат. Омешали са се тук всички народи дето ги има в Германия – пъстро, шарено, ум да ти зайде. Друго такова място трудно ще откриеш. Де що хора има, дето са пропищели от немците – тук намират приют и утеха.
     – Хубава утеха – мърмори Боян недоволно, все още под влиянието на срещата с духовете от миналото. – Ако всички тук размахват такива плакати, по-добре направо да обръщаме колата.
     – Не се безпокой, и тук нормални хора живеят – уверява го Митко. – Е, по-младите момчета се палят по диви идеи, особено ако са безработни, но инак турците са много стока. Нямат мафия, работят сериозно, гледат си семействата …– Той поглежда многозначително към часовника си. – Хайде, че окъсняваме. Ако не случим тука, ще трябва да ходим чак до Шпандау, на другия край на града. Ако и там нищо не стане, ще ти покажа после няколко места, където винаги се намират коли за продан. Но там вече ще трябва да ходиш сам, от утре аз пак съм на работа.
     Той вади от джоба си хитроумно надиплена карта (Боян, който никога не пропуска такива подробности, си слага едно на ум да огледа как е направена диплянката – човек никога не знае кога ще открие нещо, което може да му бъде от полза). След кратко търсене Митко открива най-краткия път и го повежда натам с широка крачка. Сърцето на Боян притупва учестено – дали ще имат късмет?
     Колкото повече наближават обаче, толкова повече се разваля настроението му. Наредени като войници пред тях се изправят безлични кооперации, строени по един и същ калъп – набързо и по-евтинко, за да приютят колкото се може повече от напиращите многодетни гастарбайтерски семейства. Плоски фасади без балкони, еднообразни прозорци-амбразури, покриви като нахлупени до очите каскети … Не, няма да изскочи от тая трънка заек, няма да се намери тук колата-мечта. Не е вчерашен Боян, ако и да не е обикалял по света чак толкова много. Тю, да му се не види! Кой го караше да вярва на ония диванета дето разправяха, че в Германия с трън да се завъртиш – кола ще намериш? Да беше изчакал още малко, да спести повече пари. Но пусто нетърпение оставя ли го на мира? Ха сега, нека обикаля Берлин с наведена глава.
     – Тук е. – Митко разглежда сивата сграда без много ентусиазъм. – Хайде, давай.
     Откриват търсената фамилия едва на последния етаж, но, колкото и да звънят, вратата остава затворена. Едва когато, бесни от яд, те се обръщат да си тръгват, зад гърбовете им най-после изщраква ключалката и през тесния процеп недоверчиво ги изглеждат две маслинови очи, скрити под забрадка.
     Митко набързо обяснява за какво са дошли, показва и вестника, но единственият отговор, който получава е „Man nicht Hause. Auto – Hof.1
     – Да му … – Нервите на Митко очевидно започват да изпушват. – Булката бъкел немски не говори. Ти разбираш ли нещо от турски?
     Боян го изглежда изпод вежди. Ти пък за какъв ме вземаш?
     На двора ги очаква предусещаното разочарование: въпросният Фолксваген, разбира се, е разбичкан бръмбар, ръждясал и покрит с толкова прах, че дори цвета му не може да се различи. Тук Боян кипва не на шега и започва шумно да ругае измамника-турчин, който само ги е карал да бият път напразно. Митко стои до него и не казва нито дума, но по очите му личи, че турчинът май е имал късмет дето не е бил в къщи.

     Пътуването до Шпандау преминава в пълно мълчание, при отворени прозорци – инак Митко ще се задуши, Боян комай вече привършва първата кутия. Все пак дори и през булото на гнева той успява да регистрира, че обстановката наоколо започва да се променя – сградите стават някак по-елегантни, появява се повече зеленина, дори улиците сякаш стават някак по-светли и просторни. Постепенно любопитството започва да го надвива, той все по-често се зазяпва в разните красоти, които ги заобикалят.
     – Не е като Кройцберг, а? – пита Митко, доловил любопитството му. – Шпандау е един от най-богатите квартали в Берлин, то си личи и без приказки. Доста далеч е от центъра и затова се брои нещо като предградие, има и една част, в която е запазен стария град. Даже и крепост си има – нещо като Балдуиновата кула, но доста по-голяма, има много за обикаляне и гледане. Ако искаш … – почувствал, че засяга тема, която Боян намира безинтересна, той бърза да добави: – Но ние сме само по работа, разбира се. Хайде, дано тук имаме повече късмет.
     След дълго търсене те най-после успяват да открият адреса, откъдето ги упътват към близкия щанд за братвурст – там щели да открият собственика. Така и става, господинът действително е там …
     – Вие ли имате кола за продан? – пита Митко за втори път и гледа в безцветните очи на плешивия русоляв немец, който ги разглежда безмълвно, сякаш са мушици, попаднали в паяжина. В неговата паяжина, то се знае.
     – А вие имате ли пари за плащане? – отвръща немецът и небрежно захвърля зад гърба си празната бирена кутия, поредната за днес. – Аз искам да я продавам, а не да я подарявам.
     Двамата се споглеждат накратко, после му обръщат гръб. Майтапчия, а?
     – Хей, хей, почакайте! – Немецът се изправя лениво и посяга към патериците, подпрени на стената до него. Оказва се, че левият му крак е гипсиран. – Щом настоявате, ще ви я покажа, защо не?
     Боян поглежда въпросително към Митко. Той свива рамене – за опит пари не вземат. Те мълчаливо следват немеца, който с учудваща бързина куцука отпреде им. Подминават няколко красиви вили с големи прозорци, после кривват по тясна алея и най-после излизат на голяма поляна, по средата й – очукана стара каравана. Немецът повдига патерица и сочи към червения Фиат, закачен отпред на караваната.
     – Ето това е колата.
     Очите на Боян светват. Фиатът, макар и не нов, изглежда съвсем наред. Той се приближава, оглежда го отблизо. Уно, доста добре запазен. Хм, дали най-после ще имат късмет? Той отваря капака, оглежда двигателя, пипва тук-там с опитни ръце. Всичко е наред, тоя път май наистина улучиха десетката.
     – Остава само да я опитаме – обръща се той към Митко. – Инак всичко изглежда наред. Ако не открием нищо, вземам я веднага.
     Митко свива рамене: твоя си работа.
     – Искаме да направим пробно каране – обръща се той към немеца, който се е подпрял на патериците и зяпа настрани. Това което се случва на поляната не го интересува особено.
     – Наистина ли е необходимо? – отвръща немецът недоволно, после сочи към теглича: сега ще трябва да си играем, да я откачаме … – Колата е наред, не виждате ли? За толкова пари никъде няма да намерите нещо сносно. Давайте парите и бягайте, докато не съм размислил.
     Двамата го гледат на кръв. Какво, пак ли майтапи?
     Немецът отстъпва под дружния натиск и мълчаливо се навежда над теглича: хайде, щом толкова настоявате. Откачането на колата се оказва нелесна работа, той напразно пуфти и се мъчи, подскачайки на един крак.
     – Чакай, чакай, аз ще я откача – потупва го Боян по рамото. – Гледай сега, така става – раз, два, три.
     Караваната започва да се тресе под натиска на ръчищата му. Ето, готово.
     И в този момент, сякаш в патетична сцена от италиански уестърн, вратата на караваната започва да се отваря с ужасно, късащо нервите скърцане. Отвътре се подава разчорлена женска глава, на която сигурно би завидила всяка от трите горгони, смъртна или безсмъртна. Малко след това през вратата се изстисква и огромното тяло (нещо почти невероятно, като се имат пред вид размерите му). Госпожата, очевидно изтръгната от дълбок сън, примигва няколко пъти срещу яркото слънце, разтърсва лъвска грива, после разбира какво се върши тук и …
     Последващата сцена, абсурдна смесица от драма и фарс, ще остане задълго запечатана в главите на двамата българи. Немската валкюра, подушила подлост и измяна, се нахвърля върху вече осакатения съпруг с цялата мощ на възпявания в толкова епоси, оди и драми безмилостен германски гняв. „Пияница, негодник, продажник, обесник, бездомник!“ носи се над поляната опростената версия на това, което (с малко работа, разбира се) сигурно би могло да се превърне в основа за един бъдещ „Nibelungenlied“. Сега вече става ясно защо немецът умее така бързо да подскача на патериците си – без тая способност, види се, той не би оцелял от ден до пладне. Знаейки от опит, че няма да успее да го настигне, жената-страшилище обръща кръвясали очи към нашите герои, но след кратък размисъл се отказва от фронтална атака – очевидно двамата едри, брадясали субекти й вдъхват нещо като респект, колкото и невероятно да изглежда това. Все пак не им се разминава току-така – следващата вълна от словесен напалм се излива право върху тях, без ни най-малко отклонение, тъй че те се чувстват направо щастливи, когато най-после успяват да напуснат полесражението без други повреди освен лекото пищене в ушите. Да пази господ от гнева арийски!

* * *

     Дизайн, дизайн, дизайн … Навсякъде дизайн, навсякъде нещата пипнати, направени с вкус и усърдие, раздвижени, нагласени, просто да ти се завие свят от красота. Жълтите телефонни кабини, двуетажните автобуси, велосипедните пътеки по тротоарите, уличните лампи, дори кошчетата за боклук – всичко изпълва Владко и Теодора с небивала еуфория, кара ги да ахкат и охкат, да се възторгват като деца. Е, някой май беше казал, че дизайнът е апотеоз на увековечената мимолетност, но защо ли на човек така му се иска да се отпусне в тая мимолетност като в топла вана, да затвори очи и да се остави да бъде носен, пък ако ще и в небитието …
     Използвайки пътеводителя на Теодора, те бързо откриват „туристическия“ автобус номер 100 и сега обикалят града, залепили носове по прозорците на втория етаж. Покрай тях се редят всички забележителности, за които толкова време са говорили и мечтали – Берлинската катедрала, музейния остров, Хумболдтовия университет, Унтер ден Линден … Автобусът дори се гмурва директно под Бранденбургската врата (кой би могъл да си представи такова нещо преди две-три години?). Ето го и Райхстага (на поляната пред него група младежи играят футбол), после Белвю – президентския дворец и, разбира се, колоната на победата със златния ангел на върха (спомняш ли си филма на Вим Вендерс?). Когато най-накрая стигат до последната спирка, зоологическата градина, те са толкова претъпкани с впечатления, че почти пропускат назъбения силует на църквата на напомнянето, най-важния символ на Берлин заедно с телевизионната кула.
     Останалата част от следобеда преминава в безцелно скитане по Кудам, зяпане из витрини с четирицифрени числа по етикетите, ново ахкане, ново охкане … Все пак накрая те си позволяват по един сладолед, убеждавайки се взаимно, че цената го прави несравнимо по-вкусен от обикновения, който се намира навсякъде другаде. Изпълва ги естествената гордост на първооткриватели, дори все по-засилващата се умора не може да намали ентусиазма им. Най-после да видят нещичко от другата страна, най-после да опитат от забранения плод, пък ако ще и само за миг, само с помирисване … Жадни за още и още, те ненаситно поглъщат всеки детайл, всяка дреболия от показния блясък на търговската улица, бавно и с наслада опипват с очи фирмените надписи, които инак са виждали само по списания – Ив Сен Лоран, Верзаче, Вуитон, Армани … Макар и недосегаеми, лъскавите играчки за богати хора по някакъв странен начин задоволяват желанието им поне за миг да се почувстват съпричастни към света на разкоша, на Dolce Vita и Gruppo di Famiglia 2, на всичко онова, което те никога няма да бъдат (пък и, откровено казано, не биха искали), но все пак …
     Ето, това е. Видяхме го най-после, опитахме го, вкусихме го. Не че сме чак толкова гладни, но пък така ни е омръзнало да живеем вечно само с мечти и картинки! Е, сега вече си дойде сърце на място. Начесахме крастата, докоснахме го. Оттук нататък може да мислим и за по-човешки работи.

     Изпълва ги такава ведрост и спокойствие, че, завърнали се в къщи, те дори не успяват да почувстват мрачното настроение на Боян. Ами да, разбира се – докато те ходят насам-натам и си губят времето, той се грижи за работата. Вярно, Берлин изглежда като пъстра приказка, особено ако единственото, с което можеш да го сравниш е София. Но дали са забелязали колко нищожен се чувства човек в тоя град, колко страхливо се оглежда във всички посоки преди да хвърли фаса си на улицата, как не смее да попита за нищо, комай ще се напикае от притеснение, щото знае ли се как ще реагират тия дойчовци ако произнесеш думата „тоалетна“? После, вярно, че е чисто, но и тук си има мръсотийка, погледнете само как изглежда гарата на зоологическата градина, навсякъде пияници и наркомани, ако не внимаваш, току виж си се убол на нещо … Даже и комунисти си имат, при това оттатък стената, не става дума за тук.
     – Комунистите! – пени се той не на шега. – Само те са виновни за всичко, навсякъде по света! Ако не бяха те, досега България хе-хе, къде щеше да бъде! Не стига, че едно време под чатал ни държаха, ами и сега напират, власт им се приискала, пак им се ще да връщат старото време, пак да командват, пак да развяват байраци …
     – А другите, новите как са? – пита Митко, присвил очи насмешливо. – Те по-стока ли са?
     – Каквито щат да са, само да не са комунисти! – отсича Боян начумерено. После размисля и добавя – Абе, мене ако питаш, нас само един човек може да ни оправи, ама той няма да дойде, да не е глупав да се връща обратно в България?
     – Кой?
     Боян оглежда приятеля си малко изотгоре. Сега ще му издаде една важна, съдбовна тайна.
     – Царят – отговаря той и застива напрегнато, очаквайки неизбежния отговор.
     Митко наистина го гледа като плеснат с парцал през лицето.
     – Ти какво бе, да не си станал монархист?
     – Абе ела поживей малко в България, пък да видим дали и ти няма да станеш монархист – отвръща Боян обидено. – Навъдиха се едни политици – от листни въшки по-гладни, насищане нямат. Оня поне вече е сит, все пак няма да краде колкото нашите.
     – Аха, значи и те не са по-добри от комунистите, така ли? – подпитва го Митко. – Е, че каква стана тя? Проблемът май не е в комунистите, ами в българите, а? Или греша нещо? Поправи ме де, нали знаеш, че не ги разбирам тия работи.
     Тук вече Боян не издържа и се впуска в дълга тирада, чийто смисъл ту се губи, ту се появява, все едно, че говори истински политик. Все пак не му липсва артистичност, пък и убедителност, особено когато пламенно повтаря „Бог да убие комунистите!“. Нищо, че вярва в бога долу-горе колкото и в извънземните.
     Митко го гледа насмешливо, пийва си ракия и слуша.
     А през това време, седнал в ъгъла, Владко се почесва зад ухото и пише.

     „Не мога да се отърва от усещането, че най-здравите вериги ние сами си ги слагаме. Ей така, между другото. Докато пием кафе, разговаряме с приятели и се мъчим да бъдем добри хора. Особено това последното желание, дето ни кара да танцуваме какви ли не танци, само и само да бъдем приети от групата, много ми се вижда подозрително. Ами да, помислете само – до вчера беше забранено добра дума за Америка да се казва, днес пък вече е забранено да се казва добра дума за вчера. Опитай се само да кажеш, че едно време нещо си било по-добре от сега, па били те и панталонките, дето си ги скъсал от носене преди сто години. Тозчас хората започват да те гледат с подозрение и, ако си малко по-кутсузлия, току-виж те изкарали комунист.
     Сакън, братя! По погрешка го казах, честен кръст! Недейте така, хора сме! И аз съм същият като вас, не мой’ така да ме захвърляте! Чакайте бе, не ме изоставяйте!
     Мигаш, клепаш с уши и ресници, мъчиш се да върнеш казаното назад, но не! Казана дума – хвърлен камък. Влакът вече е заминал и ти с ужас осъзнаваш, че си единственият останал тука на девета глуха и шансовете ти да бъдеш приет обратно май-май към нула клонят.
     Е, не мога да го приема това като нормално, не мога! Майка ми, да е жива и здрава, е жена с много силен характер, но инак не особено учена, та в момента е станала най-върлата антикомунистка, ако и преди години да ми опяваше, че трябвало да стана член на партията, щото инак кариера нямало да направя. Ама на – криво дупе в прави гащи намъква ли се? Не рачих аз тогава комунист да ставам, днеска пък не ща да ставам антикомунист. И тъй ядосвам милата си майчица, не дай боже, някой ден и с отворени очи може да си отиде, да не чува дяволът.
     Добродетелта, казва Ницше, има особени привилегии. Например, да прибави последното снопче дърва към кладата на осъдения.
     Ей богу, не мога да се накарам да стана добродетелен, пък ако ще и като последния филистер да изглеждам! Сърце ли не ми дава или ми е малко слаб ангелът, не знам, но все ме тегли настрана и гледам да се дърпам от агитката, че нещо „мурашки на спине“ ми излизат като почувствам груповото опиянение и не му ща ни кефа на това пиянство, нито махмурлука, който го следва.
     Такива работи. Повече ако говоря, най-много съвсем да се оплета, та затуй ми се ще накрая само да разкажа един от ония кисели руски вицове, дето човек като ги чуе и му се скоминясва устата.

     Пред съда палачът се защищаваше.
     – Нас така ни учиха!
     – Нас всички ни учиха – отвърна съдията. – Но защо точно вие, господине, се изхитрихте да станете отличник?“

 
     1 Мъж не къщи. Кола – двор
     2 „Сладък живот“ и „Семеен портрет (в интериор)“ – филми на Федерико Фелини и Лукино Висконти

Copyright © Златко Енев

Златко Енев е роден през 1961 година в Преслав. През 80-те години завършва философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин, където притежава малка фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Женен е, баща е на две деца. „Една седмица в рая" е третата му книга, издадена в България. Освен нея той е написал още „Гората на призраците" (издателство „ПАН", 2001) и „Паркът на призраците" (издателство „ПАН", 2002; Годишна награда на СБП за детска литература, 2003)


MTR книги
Можете да купите книгата "Една седмица в рая"
от електронната книжарница:
www.bgbook.dir.bg

Тишина. Ранно лято, благодатна берлинска вечер. Наближава полунощ, а навън все още не иска да се стъмни напълно. Митко е вече в леглото, Боян се приготвя за лягане, а Теодора помага на Фрида да почисти кухнята. Само Владко, свит в едно ъгълче, настоява да поработи още малко.

… Неголямата кухненска маса е отрупана със салати и мезета, касетофонът, надут до последно, за пореден път повтаря „Руфинката“, всички бодро работят с вилиците и току се оглеждат с влажни от умиление очи. Чуват се пиперлии нашенски забележки, вицове, подмятания, гръмовити залпове от смях … Ех, живот!

… попадате в пулсиращото сърце на нова Европа, пригответе се за една странна смесица от вехто и свръхмодерно – очукани сгради и луксозни коли, руини от войната и лъскави стъклени кули, огромни паркове и задръстени улици, назъбени парчета от стената редом с гордия Райхстаг …

"Небето над Берлин сияе, сякаш излъскано от грижливи немски ръце…"
-----------
Звучи плоско, мисли си Владко, чист кич. Небе като небе, никъде не пише Made in Germany. Той отново се заглежда в плетеницата от стоманени конструкции, строителни кранове и рекламни пана, които едва оставят място за малкото парченце небе, което наблюдава от прозореца на купето си.