|
Както писах в началото, годината бе 1992, пътувах обратно от България за Израел. В самолета попаднах на статия, публикувана във вестник 24 часа. Вестникът бе с дата 8 октомври. Там бе публикувано интервю на журналиста Красимир Миланов със Сава Джеврев, личният шофьор на Царя. “Негово величество бе отровен”. Заглавието ме зашемети. След дълги лъжи и клевети, след систематично очерняне на Царя, това бе лъч в тъмнината. Прочетох интервюто на един дъх. В него Джеврев споделя: “През 1942 година, на път за Курило, срещнахме 50-60 човека, които павираха пътя. Негово величество слезе от колата. Надзирателят на групата го позна и изкомандва. Работата спря. Царят даде свободно и се разприказва с хората към половин и повече часа. Когато тръгнахме, въздъхна и каза: “Тия всички са евреи. Но дано имат късмет да се отърват, защото никак не ми харесва на мен тази работа. Но няма как... И наистина имаха късмет, защото той ги спаси. Заради евреите и заради нашите войски, които той не изпрати на руския фронт, Негово височество загуби живота си.”
Какво виждаме тук? Цар от плът и кръв. Същото би казал и един обикновен човек. Той не знае какво ще стане с евреите. От една страна той се бори да ги спаси, а от другата страна е силният натиск на Хитлер. Силна и мощна Германия или малка и слаба България. В крайна сметка Царя намери начин да спаси българските евреи от ледената прегръдка на палачите в Берлин.
Направи ми впечатление, че интервюто бе дадено след издаването на мемоарите на личния шофьор на царя. Реших да намеря книгата и още по-твърдо реших да намеря новите извори на информация, които почнаха да бликат след падането на тоталитарния режим.
Изминаха осем години. В началото на милениума пак се намерих в София. Търсих книгата по книжарниците, но тя бе изчерпана. Минах по уличните сергии за книги и я открих на хубава цена. Предпочитах да вадя заключенията си от хора, преживяли събитията, отколкото от трактатите написани от академици или партийни агитатори, дегизирани като неутрални историци.
Бай Сава, личният шофьор на Царя, започва спомените си за тази епоха така: “Много лъжи ме накараха да разкажа истината. Дълги години мълчах, слушах и четох как се изопачава истината за Негово величество цар Борис ІІІ. Това, което се разправяше за него в миналото, беше най-вече чиста лъжа. Доста лъжи продължават да се ширят и сега. Хората, които клеветиха Негово Величество преди, продължават да го клеветят и днес. Тези хора са врагове не само на царя, но и на България.”
Много интересен е неговият разказ за изчезването на царя по време на акцията за изселване на евреите през месец май 1943 година. “По време на акцията подета от интелектуалците в защита на евреите, Негово величество ме извика. Седна той, както винаги до мен, на предната седалка. Зад нас седна Свилен. Тръгнахме за Чамкурия. Оставихме колата в двореца Царска Бистрица и се качихме на хижа Ястребец. Негово височество, аз и един ловджия. И Царицата се е качвала там, и децата. Оттам се тръгваше за Мусала. Стигнахме в хижичката. Царят се качи горе в стаичката. След малко слезе и каза: “Довечера тук ще спим. Настанете се.” В хижичката имаше туристически нарове за трима души. Какво обаче имаше горе, в царската стая, не знам. Не съм се качвал. Тогава за първи път отидох до хижата.
След като даде нарежданията си, Царят се качи горе, но ни предупреди много да не се движим, да се пазим от хора, да не ни видят. Свилен остана долу, в Чамкурия, на телефона. Бяхме общо трима, заедно с Негово величество. На третия ловджия не му помня името. Качихме си храна с войнишките мешки. Седяхме си горе и кротувахме. Отвреме-навреме Царя говореше по телефона със Свилен. От хижичката да Царска Бистрица имаше пуснат полеви телефон с кабел, а в самият дворец имаше телефонна централа, където разговорът можеше да бъде прехвърлен към София. На третия ден слязохме в двореца и се прибрахме в София. Едва тогава разбрах, че от Германия бил дошъл някакъв военен, който носел документ от Хитлер. Царят трябвало да го подпише, за да се репатрират евреите от България. Те, германците, искаха да ги вземат. Пък къде щяха да ги карат, какво щяха да ги правят – те си знаеха. Ние българите обаче също се досещахме каква щеше да стане с нашите евреи, ако ги дадем на Хитлер. Германците искаха да вземат евреите, както ги взеха от Гърция. После пак разправяха за Царя, че бил дал гръцките евреи на германците. А Царят се скри, защото не бе съгласен да репатрират българските евреи от тук. Както не бе съгласен да прати войски на Източния фронт, защото ние си бяхме в добри отношения със СССР, докато те ни окупираха на 8 септември. Много хубав номер ни направиха Съветите тогава. Едва ли са много хората, които разбраха, че високопоставеният германец е дошъл, за да получи подписа на Негово Величество под документа за репатрирането на евреите. Той бе пристигнал със специален самолет. Хубаво, но след като царя разбра, че долетял такъв и такъв човек, той се вдигна и се скри в Риля. После вестниците писаха, че делегацията от интелектуалци в защита на българските евреи не могла да се срещне с цар Борис, защото бил на лов. А той тогава не смееше не само на лов да отиде, но и да гръмне с пушка. Бързо щяха да разберат, че сме на Стребец. Там минават много туристи, лесничеи. Веднага щяха да научат. Нали ловджиите, които гледат за бракониери или за пострадало животно като чуят изстрел, тутакси идват на място. Така разбрах, че Царят е избягал, за да не подпише документа за депортирането на евреите.”
Както знаем, тогава навсякъде гъмжеше от германски шпиони и агенти. Царят взима много строги мерки, за да се опази от тях. В спомените на Сава Джеврев открих още интересни неща, на страница 22 той пише: “Така научих, че далеч не всичко, което става в България се казва на царя. Едно от тежките обвинения срещу него е, че предаде на германците евреите, българските поданици, живееше в странство. Наистина про-нацистки правителства като тези в Италия и Испания не предадоха своите евреи, живущи извън страната. Но те бяха големи и силни страни. Може би България като малка и слаба страна, не можа да си позволи това. А може би чиновниците не се допитаха до царя. Единственият евреин от пределите на страната, който бе предаден, бе Шаул Мезан – лекар, поет, писател, общественик, борец срещу фашизма. Ако това решение бе доведено до знанието на царя, не ми се вярва, че той би го предал. Доктор Мезан беше о.з. офицер в българската армия и имаше кръст за храброст. Той бе предаден от Ярослав Калицин, висш чиновник от КЕВ и палач на евреите от Беломорието. Седмият състав на народния съд, след голям натиск, го осъди на 15 години затвор. Димитър Пешев бе осъден на 15 години от първия състав. Наистина, много чудна логика имаше така наречения народен съд.”
В спомените на Джеврем, четем и за отношението на Царя към Хитлер: “...на 22 обаче аз бях дежурен. Царят като чу, че Хитлер е нападнал СССР, веднага дойде в София. Свърши си каквато работа имаше да върши и към обяд поръча да дойде кола. Качи се той и потеглихме за Варна. Излязохме от северната врата на улица “Московска” и поехме към “Александър Невски”. Негово Величество бе много ядосан. Аз вече го познавах добре – само като му видех физиономията, знаех какво му е настроението. Доста беше афектиран. Возеше се и мълчеше. Проговори ми едва като стигнахме до храма “Александър Невски”. Думите му бяха: “Този бояджия тук ще си строши главата.” И наистина, впоследствие така и стана.”
Изворите, които имаме от германските архиви и източници са едно съкровище. Германците бяха “юзърите” на антиеврейската машина в България, построена от Филов, Белев и Габровски. Фактите дадени от тях са ясни, точни и нетенденциозни. Те са писани от професионалисти, които не изопачават истината. От дневника на Беркеле, който е пълномощен министър на Третия райх в България, издаден през 1992, научаваме, че Министерство на външните работи иска от полицията да му бъдат пратени добре квалифицирани кадри, които имат желанието и любовта да работят в министерството. Рибентроп търси посланици за полуокупираните страни Словакия, Унгария, Румъния, България и Хърватско. Адолф Беркеле (като че ли един Адолф не ни стига), полицейски началник, е назначен за пълномощен министър в София. Ето какво четем в дневника му: “ Събота, 22 август, 1942 година . Хърватският пълномощен министър ми разказа един разговор с Карамфил, който разбира се отново му представил всичко в песимистична светлина. Той разказал, че царят е приел върховният равин във връзка с предстоящото по-строго законодателство. В отговор на това, аз протестирах пред министър-председателя, при което царят се ядоса и заяви само, че ако искам подобно нещо, то да му го кажа направо. Това, което съм си позволявал, било прекалено.”
От тук се вижда съвсем ясно, че царят приема равина и “стражаря” протестира. Царят му затваря устата. Времето е между мартенската и майската акция за депортиране на евреите от стара България.
Хофман, полицейското аташе, което значи гестаповец и Данекер, специалният пратеник, чиракът на Айхман, са на среща при Беркеле. “ Вторник, 20 април, 1943 година. Хофман и Данекер докладват по еврейския въпрос, чието разрешаване е станало много трудно, чрез включването на евреи за работа по пътищата с оглед депортирането. Ако царят е намекнал за това, искам още веднъж да говоря по този въпрос с министъра на вътрешните работи.” Габровски, който по това време е министър на вътрешните работи, е бивш член на организацията “Ратник”. Даже като министър, той продължава да бъде германски агент.
“ Вторник, 4 май, 1943 година . (Това е в навечерието на майската акция и Хитлер е изпратил писмо до царя.) Балан идва да ме вземе, заедно с един офицер и ме откарва с колата в двореца, където връчих на царя писмото от фюрера. Както винаги царят е много любезен и говори искрено и възбудено по най-различни проблеми. Човек като го слуша си мисли най-хубави неща...” Без да се иска от нас да бъдем психолози, можем да се досетим, че царят знае какво има в писмото. На Беркеле му е отговорено “кажи му аго, да му бъде благо”, но всъщност истината е “като ми пееш Пенкеле, кой ли те слуша”.
По-нататък дневникът на Беркеле върви паралелно с дневника на Филов. Написан е много повърхностно и стилът никак не е дълбок. На 8 септември 1944 година Беркеле бяга към Турция, но е спрян на границата. Той попада в ръцете на руснаците и прекарва в затвора до 1955 година. Като се връща в Германия е преследван от съда като отговорник за депортирането на евреите от новите земи. За съжаление Беркеле успява да избяга от строгата присъда на съдията и умира от естествена смърт.
Ще цитирам няколко германски документи, които бяха открити в архивите на външно министерство в Берлин. Тези документи са отворени за широката публика в началото на петдесетте години:
“Началник на държавната сигурност
9 ноември 1942
Берлин SW 68, Wilchemstasse , 182
До министерство на Външните работи, Берлин
Многоуважаеми господин държавен секретар, тук приложено Ви изпращам отчет... върху еврейският въпрос в България... Царят ходатайства посредством различни хора от свитата си пред комисаря по еврейските въпроси Белев. Така например секретарят на царя Балан лично се заинтересувал за един болен евреин, който живеел в съседство с лятната резиденция на Царя. Балан казал буквално: “Царят заповядва”. Различни лица от канцеларията на Царя предприеха постъпки пред Белев и чрез заповеди, които са му давани, се е искало да се дават колкото е възможно повече облекчения за евреите.
Подпис: Shellenberg ”
Очите на Беркеле зорко шпионират и докладват на Берлин. Българският държавен апарат гъмжи от агенти на Гестапо. Цитирани са преки думи на Балан, от което можем да заключим, че даже в двореца има агенти.
След спасяването на българските евреи през март 1943 полицейското аташе в германската легация в София докладва на Берлин:
“ТАЙНО
София, 5 април, 1943 година
До Централното бюро на сигурността на Райха, Берлин
Предмет: изселването на евреите от България.
... всеки, който познаваше положението в България, трябваше да допусне, че ще се появят трудности, когато наближи времето на изселването. Тия трудности се появиха по повод изселването на евреите от стара България. Комисарят по еврейските въпроси, Александър Белев, предвиждайки тези трудности, нареди задържането и групирането в нарочни помещения на по-видните евреи в Пловдив и другаде. Той възнамеряваше да извърши същото на 13 март в София... Веднага български политически среди, противници на антиеврейската акция, започнаха да оказват натиск върху министъра на вътрешните работи. Една делегация от Кюстендил, ръководена от подпредседателя на Народното събрание, се застъпи пред министъра. Повече от положително е, че министърът на вътрешните работи получи нареждане от най-висше място да преустанови изпълнението на проектираното изселване на евреите от стара България. Във всеки случай на 9 март министърът на вътрешните работи, без да се е консултирал с комисарят по еврейските въпроси, даде заповед за освобождаването на арестуваните в лагери евреи от стара България. Това се случи на 10 март 1943 година.
Подпис: Хофман”
Не е мъчно да се разбере, че това “висше място” е цар Борис Трети. Но германците не се отчайват след фиаското да депортират евреите. Те канят царя на съвещание в двореца Фушл – Германия. Непосредствено след разговорите министърът на външните работи праща телеграма до Гестапо:
“Телеграма
Фушл, 4 април, 1943 година, 14 часа и 15 минути
Поверителна нота, предназначена за службите на тайните дела на Райха.
Лично до пълномощният министър.
Отнасящо се до разговорите, които имах с цар Борис по повод посещението му при фюрера. Съобщавам Ви напълно поверително, само за ваше лично сведение и знание, следното: Относно еврейският въпрос в България, царят ми заяви, че досега той е дал съгласието си за изселването в източна Европа само на живущите в Тракия и Македония евреи. Що се касае пък до евреите от България, той изтъкна, че би се съгласил с изселването само на малък брой болшевишко-комунистически елемент. А що се отнася до останалите евреи от България, той възнамерява да ги събере в концентрационни лагери, разположени на българска територия, защото имал нужда от тях за строеж на пътища.
Не спорех обстойно върху становището на Царя, а се задоволих да му изтъкна, че според нашето разбиране, само радикалното разрешение, е единственото приемливо за нас решение на еврейският въпрос.”
Разговорът се е състоял в периода между мартенската и майската акция. Царят е използвал довода за съгласието си евреите да бъдат изселени от Беломорието и Вардарска Македония, за да спечели точка в спора си с Германия. Той обещава само да събере българските евреи в концлагери, които са в пределите на царството. Евреите комунисти ще прати в Полша. Обещания и думи за печелене на време. Борис не прави концлагери в България и не е предал нито един комунист. Идва майската акция. Денекар, чиракът на Айхман, пристига в София като аслан, с големи кошници, за да прибере всички евреи, но си отива с подвита между краката опашка. Резултатът от акцията е единствено изселването на софийските евреи в провинцията, включително и в градове южно от Стара планина, което означава, че това изселване не е било етап от план за пълна депортация.
Как се осуетява вторият опит за депортирането на евреите, четем в следния документ:
“№267/43
До Главното Управление на Държавната сигурност
София 7 юни, 1943
Отделение за аташета, Берлин
ТАЙНО
Предмет: изселването на евреите от България
От моя доклад от 5 април 1943 година можеше да се извади заключението, че изселването на българските евреи можеше да се очаква в кратко време. През месец април обаче положението взе неблагоприятен обрат. Българското правителство, напълно съобразявайки се в това отношение с намеренията на царя, пристъпи към изпращане на евреите в трудови лагери, но не и към депортиране. Появиха се трудности:
а) резултатите не съответстват на вложените средства
б) невъзможно е построяването на достатъчен брой жилищни помещения за настаняването на работниците евреи.
Вследствие на извършеният на 1 май 1943 година атентат срещу радио-инженера Янакиев, чиито автор без съмнение е евреинът Папо, който впрочем е арестуван, еврейският въпрос стана пак актуален. През същото време в Русе една банда от 7 комунисти, от които шестима евреи, бе арестувана и унищожена. Изтъквайки тия събития министърът на вътрешните работи изрично и съзнателно подчерта ролята на евреите в терористичните атентати. Това той направи по време на неговото добре известно изложение пред пресата, публикувано също в германският печат. Не съществува никакво съмнение, че това интервю бе дадено да се подготви общественото мнение за нови противоеврейски мерки. Комисарят по еврейските въпроси използва новосъздаденото положение, за да предложи на министъра на вътрешните работи нови планове за изселването на евреите. Той изложи на полковника от Ес Ес Данекер двете възможности, които се съдържат в неговия план:
а) изселване на всички евреи от България към източните германски територии.
Белев мотивира изселването с доводи на държавна сигурност.
б) преселването на 25 000 евреи от София в провинцията в случай, че план А се окаже неосъществим.
Ако план А бъде утвърден и потвърден, то комисарят по еврейските въпроси Белев ще се заеме с изпълнението му, въпреки съществуващите мъчнотии.
Що се отнася до министъра на вътрешните работи Габровски той не само одобри изцяло плановете на Белев, но и лично заяви, че е напълно готов да утвърди изселването на евреите от източните територии. На 20 май царят прие Габровски на аудиенция, Габровски, който напълно бе възприел предложението на своя подведомствен Белев, предложи на царя изселването на евреите, но царят реши, че преселването в провинцията трябва да започне незабавно, а това му решение означава всъщност осуетяването на план А.
Подпис: Хофман
Проверил: Беркеле”
От този документ се вижда ясно, че царят за втори път спасява евреите от България. Въпреки плана на Белев, който е подкрепен от Габровски и министрите за пълното и окончателно депортиране, царят избира плана за преселването в провинцията. Затова има и група евреи, която е изселена южно от Стара планина.
Много историци критикуват цар Борис, че бил нерешителен и колеблив. Първо, да кажем, че решителни водачи като Хитлер, Мусолини и Сталин пратиха в гробищата десетки милиони невинни хора и второ, нека кажем, че по отношение на еврейския въпрос царя държи твърдо становище. Когато Хитлер иска евреите за работа по източните предели на Райха, царят му отговоря, че и на него са нужни евреи за работа в новите земи. Когато германците искат те да бъдат пратени в лагерите на германска земя, царят разправя приказки, че лагери и той ще направи, но на българска земя. Най-накрая, когато нацистите искат “опасните елементи” измежду евреите, той им обещава да им прати няколко. Както се казва, чекай коню за зелена трева! Денекер пристига в София през месец май с голяма кошница да събира евреите, но си е направил сметката без кръчмаря, а кръчмарят е Борис ІІІ. Денекер се връща в Берлин с празна торба. Наистина странен гонител е този български цар.
Царят даваше знаци на евреите да не се грижат. Българските евреи издаваха в Израел ежедневника “Фар”. През 1969 година дъщерята на полковник Таджер, Джина Таджер, пише писмо до редакцията: “Цар Борис Трети отмени наредбата за предаването на българските евреи на германците. Полковник Таджер получи съобщение за това по телефона от самия дворец.”
Рувен (Доти) Бенаройо от град Фердинанд в България и от град Бат-Йам в Израел издава през 1975 година книга на български език със заглавие “Недовършеният път на негово величество. Из спомените на един от многото в еврейските трудови лагери. ” Бенаройо е мобилизиран от 1941 до 1944 година на трудова повинност. Доти преминава през тежки времена в еврейските работни групи. Той строи мостове, прекарва нови шосета, чука чакъл, бута вагонетки, яде слаба храна – чорба от зеле, кромит лук, бял фасул или картофи. Той спи в скъсани палатки през слънце, мраз и студ. Облечен е бил в парцали като истински “бараба”. Надзирателите са били садисти, побойници и рушветчии. Но той също казва, че между тях е имало и човечни хора, истински българи. Разбира се, че след тези страдания Рувен (Доти) Бенаройо не може да бъде голям симпатизант на царя. Даже от заглавието на книгата се разбира, какви са неговите политически убеждения. Той не разбира, че с цената на своята пот и потта на своите приятели спасява българското еврейство. Рувен нито е журналист, нито публицист, нито писател. Но той на първо място е честен и доблестен. Ето какво четем в неговата книга:
“В началото на месец юни 1943 година бившият министър председател Никола Мушанов ненадейно пристигна на посещение във втора и трета група, които бяха разположени срещу гарата на село Веринско. Това стана по обедната почивка, когато трудоваците обядваха на самия обект по шосето. Мушанов се приближи. Не всички го познаха. Той бе безстрашен защитник на евреите, борещ се против изселването и противник на закона против евреите. Заедно с други негови съидейници работи за отмяната на изселването, но без полза. Първо вкуси от храната, която бе сушено зеле и каза приблизително следните думи: “С такава храна вашите началници искат да работите! Срам и позор за тези държавници!” След това събра около себе си лагерниците и каза приблизително следното: “Драги съграждани евреи, искам да ви съобщя, че в разговор с Царя, получих тържествено обещание, че нито един евреин в бъдеще не ще бъде изселен от България. Аз ви обещавам, че ще бъда нащрек щото това обещание да бъде изпълнено, макар че още тежки дни могат да дойдат в живота ви. Изпълнете задачите, които ви се възлагат, даже с цената на тази храна, която ви се поднася, за да не бъде задачата ми и тази на другарите ми приятели тежка. Довиждане и в скоро време по вашите местожителства.
Веднага след посещението на Никола Мушанов, трета рота бе посетена и от пловдивския митрополит Кирил. Там се намираха много негови съграждани пловдивчани, част от които той познаваше лично. Кирил се обърна към лагерниците и каза: “Бях лично при царя. Протестирах за мерките, които е взел да изсели евреите от София. Казах му, че който посегне на евреите наказание от Бога ще го сполети. Казах му още много други тежки слова. Той ми отговори, че взетите мерки са временни и евреите скоро ще бъдат върнати по техните местожителства и никакво изселване извън България не ще бъде предприето. Той вярва на думите на царя и няма защо вече да се тревожим... Аз съм на поста, ако ще има нужда – наново ще замина за София, за да бъда осведомен и готов за нови действия... Довиждане и доскоро време...”
Понякога и личните спомени се превръщат в история. Доти без да усети ни дава един нов факт. Царят праща на трудоваците двама пратеници. Единият е народният трибун Никола Мушанов. Вторият е духовник – Митрополит Кирил. И двамата носят на евреите същия хабер от двореца: няма да има изселване извън пределите на царството. Скоро ще се върнете по своите места.
Впрочем за скорото връщане царят се надява на инициативата си за сепаративен мир с Англия и Америка. С Русия няма нужда да се сключва мир, защото никога не й е обявявал война. Той праща пратеници в Цариград да сондират англо-американците и затова, по-късно, през август 1943, ще плати с главата си.
Нека разгледаме дневника на Филов. От там може да научим много за отношението на царя към еврейския въпрос. След 9 септември 1944 година части от дневника бяха издадени във вестник “Народен съд”, но по-късно той не бе достъпен за широката публика. Тодор Живков е бил против публикуването на книгата, под претекста, че това ще бъде реабилитация на Филов. Като четем дневника обаче ние виждаме една дребна и ограничена личност. България е имала премиер, който много малко разбира от военни работи. Но този дневник реабилитира друг човек и това е самият цар Борис. Едва след 10 ноември 1989 година, след свалянето на Тодор Живков, дневникът е пуснат свободно в продажба. Предговорът е написан от академика Илчо Димитров. Да бъдеш академик през тоталитарния режим, трябва да бъдеш член на партията, а за да напишеш предговор към този дневник, трябва да си верен партиец. Ето какво пише Илчо Димитров:
“...По този повод ще си позволя да използвам разказа на един от царските лекари. Той е бил помолен да уреди среща с царя на еврейски равин, пристигнал от Турция с важно послание. Срещата се е състояла в дома на лекаря. Равинът коленичил пред царя и промълвил: “Ваше Величество, в ръцете ви е съдбата на моите братя” и му връчил плик, на който лекарят зърнал герба на английския крал. По този начин се стига до уговорката чрез швейцарската легация в София да се изселят в Палестина четири хиляди деца и 500 възрастни. От Берлин не одобриха споразумението.”
По нататък четем също: “Би могло да се изкаже едно предположение по повод акцията организирана от подпредседателя на парламента... По еврейският въпрос цар Борис бе попаднал в мъчно положение. Неговите министри бяха поели задължения пред Райха за депортиране на българските евреи. Сам бе получил недвусмислено предупреждение от съюзниците за личната отговорност, която ще носи, ако изпълни това задължение. Вътре в страната се развиваше широко движение в защита на българските евреи. Една организирана от комунистите акция не можеше да служи като аргумент пред Хитлер – напротив, той би намерил в нея допълнителни основания за изпълнение на поетото задължение. Ето защо, когато в двореца се яви Димитър Пешев, разтревожен от сведенията за подготвяното злодеяние, царят би могъл да открие възможност за отстъпление. Ако съпротивата се появи в управляващите среди, тогава пред Хитлер ще се изложи едно приемливо алиби – не само народните маси се надигат на борба, но и сред монархофашистката върхушка се поражда опозиция срещу депортирането на евреите. По логиката на тези разсъждения може да се допусне, че акцията си Димитър Пешев е организирал със знанието, а може би и по внушението на царя .” Според мен Илчо Димитров открива нов исторически факт. Акцията на Пешев има спонсор в двореца. Може би академикът знае факти, които ние не знаем. Във всеки случай той знае, че Д. Пешев не приема подписи от буржоазната опозиция и комунистите.
През 1941 година евреите са мобилизирани в трудовата повинност. Редниците са войници, а офицерите запазват своите пагони и своята чест. В дневника на Филов четем: “Следобед продължих разговора с Попов. Германците били недоволни, че сме допуснали евреите в трудовите войски. Ако това продължавало, техните трудови войски щели да приятелските си връзки с нашите.” По-нататък, след като царят се връща от посещение при Хитлер, Филов пише: “С Рибентроп царят говорил подробно по еврейския въпрос като се постарал да обясни, че евреите у нас са шпаньоли и че съвсем не играят тази роля, както в други страни. Обаче изглежда, че Рибентроп не възприел тези възражения като отговорил, че евреите си остават винаги евреи.”
Наистина странен антисемит е царя. В бърлогата на зверовете той защитава българските евреи.
А сега се намираме в паузата между мартенската акция и бъдещата майска акция. Данекер не се е отчаял от мартенското фиаско през 1943. Царят взима мерки да отхвърли новите искания на германците за депортирането на българските евреи. На 13 април 1943 година Филов пише: “След това говорихме по еврейския въпрос. Царят е на мнение да вземем работоспособните в групи и по този начин да избегнем изпращането на евреи от старите предели в Полша. Царят констатира, че сме били по този въпрос на противни схващания с Габровски, когато той каза, че искал включи и покръстените евреи в консисторията, на което аз решително се противопоставих, за да не дразним синода.”
На 15 април 1943 година Филов пише: “Конференция с владиците. Почнахме точно в 10 часа. Царят направи много хубаво и подробно изложение по еврейският въпрос като изтъкна, че той не само е наш, но и общо европейски... Изобщо по еврейския въпрос ние бяхме в настъпление и владиците трябваше повече да се защитават.” Трябва да почертая, че тези изявления на царя пред духовниците са едно голямо изключение. Според мен царя гледа да спечели точки и да измами Хитлер, докато чака нов германски опит за депортирането. В никакъв случай тези изказвания не подчертават неговата про-еврейска политика и действия. |
