Media Times Review    Google   
___









компютри и технологии
 юни 2002

Кевин Поулсен

Рядко хората имаха смелостта да ме попитат за причината да не ползвам интернет. А когато някой все пак се осмелеше да го стори, получаваше от мен съвсем кратко обяснение. Най-изненадващо обаче бе съчувствието, с което бях дарявах: “Пет години в затвор? Е, ти наистина си извършил престъпление. Но да ти забранят достъп до интернет? Това вече е нечовешко!”
EXILE.COM - историята на един от най-големите хакери в света

Денят бе 4-и юни 1996, вторник, и аз, с провесена през рамото протрита военна раница, вървях по алеята за пешеходци, втренчен в проточената насред асфалтираното улично платно лента за изпреварване. Евтините брезентови мокасини, в които бях обут, едва се откъсваха от чакълестата настилка на паркинга, очите ми с мъка понасяха непоносимото следобедно слънце. Но бях щастлив. Писъкът на клаксони от магистралата, изпаренията на газ от близката бензиностанция, крясъците на децата - това бяха най-красивите неща в моя живот.
Късметът бе на моя страна него ден: алеята минаваше покрай магазин, разпродаващ събраните подаяния за някаква църковна кампания. Камбанката, висяща на дръжката на вратата, иззвънтя при влизането ми и поради усмивка върху лицето на приятната жена, стояща зад тезгяха. Усмихнах се кротко в отговори се огледах из малкото магазинче. Само след няколко минути вече бях успял да си открия оръфани джинси, леко тесни маратонки Reeboks и книжна торба от някаква техническа конференция на Pacific Bell. Облякох се в пробната. Жената отново ми се усмихна, може би досетила се за съдбата ми по кафявия плик, от където извадих пари, за да платя.
За момент се замислих дали да направя скромно дарение с раницата и старите си каки панталони, но реших просто да ги изхвърля в първата срещната кофа за смет. Така пременен, спокойно зачаках превоза си, вече напълно уверен в собствената си нормалност. Не мислех, че някой е забелязал правителствения пикап, оставил ме край пътя час по-рано. С изключение на твърде бледия цвят на кожата ми, нищо не ме отличаваше от останалите хора. Никой не би могъл да се досети, че току що бях освободен от федералния затвор в Дъблин, Калифорния.
Запалих цигара и закрачих в очакване на Марк, който щеше да дойде да ме вземе. Познавах го от осемдесетте, когато деляхме обща квартира в близост до Силикон Вали, където работехме. Но тогава не мислех за миналото, нито за бъдещето. Бях изцяло отдаден на момента - едва забелязвах разперените си ръце, несъзнателно устремили се към открито пространство около ми.
И тогава го забелязах: голям билборд край магистралата. Сега дори не си спомням какво точно рекламираше. Всичко, което виждах, се свеждаше до изписаната с малък шрифт в долния му край последователност от символи, започваща с "http://" и завършваща с ".com". Взирах се в нея, широко отворил уста. Разбира се, вътре бях чул някои неща. Знаех, че светът се е променил - все пак бяха минали 5 години. И въпреки това бях напълно неподготвен за това простичко визуално напомняне. Не можех да отлепя очи от плаката, едва опарването на незабелязано изгорялата в ръката ми цигара ме откъсна от унеса.
Предисторията рядко е вълнуваща; рядко се случва да знаете, че събитията от определено време по-късно ще се превърнат в легенда. Хората, завършили колеж с Бил Гейтс, не са и подозирали в колко важна част от юношеските им спомени ще се превърне той - толкова важна, че да повтарят неспирно: "Учих в колежа заедно с Бил Гейтс."
Такъв беше и случая с 80'те. По това време интернет технологията беше изолирана, малко известна, на него се гледаше като на нещо странно. Вече навлизаше e-mail системата, използваше се като средство за намиране на информация, но все още на него се гледаше като на скъпоструваща, заплащана от данъкоплатците играчка. По това време посочването във визитната картичка на интернет адрес бе нещо нормално в света на информационната сигурност, но все още се приемаше за чудатост от нормалните хора - отличителен белег на самотник, прекарващ твърде много часове във взиране в монитора на компютъра.
Такъв беше интернет света в момента, в който го оставих и влязох в затвора през 1991 година, осъден за телефонно хакерство. Когато бях реабилитиран 5 години по-късно, световната мрежа се бе превърнала в процъфтяваща паралелна вселена, това внезапно развитие бе такава степен безпрецедентно, че простолюдието бе заело от научната фантастика термина "киберпространство" и го бе прикачило на интернет.
"Всъщност интернет не е чак толкова удивителен," ми обясняваше Марк докато се придвижвахме на юг към Сан Хосе и предстоящия ми полет до Лос Анджелис. "Изграден е въз основата на протокол, наречен HTTP?който е само една система за трансфер на файлове, също като FTP."
"И се използва главно за рекламиране, така ли?" попитах аз, спомняйки си за крайпътния билборд.
Марк се отказа да ми обяснява повече и предложи да ми покаже. След двучасово шофиране през долината, той паркира в една тиха задънена уличка, в която сенчести дървета и перфектно поддържани морави украсяваха верига от ниски, стилово наподобяващи ранчо домове. Паркирайки новата си спортна кола, той ми каза да изчакам за малко, преди да се впуснем в моето първо интернет пътешествие.
През тези пет години, в които отсъствах от свободния свят, Марк бе успял да превърне своя опит с компютърни и телефонни мрежи в успешен бизнес, нещо, което той нарече "Web хостинг" услуги. Най-голямата от седемте стаи в жилището му бе предназначена за неговите компютри, но поради скорошното му нанасяне, оборудването все още се съхраняваше в старото ни свърталище.
Бързо стигнахме до дома на Марк и без забавяне се настанихме в компютърната стая - тиха, добре подредена, изпълнена от лекото жужене на вентилаторите. Марк се приближи до един Sun и натисна няколко клавиша. Мониторът се изпълни с текст и графики. "Това е web страница", обясни той. "Ще ти бъде забавно", след което продължи да щрака по клавиатурата.
Страницата се промени. На екрана изплува думата "AltaVista". Тогава Марк направи нещо много страховито: написа моето име. След няколко секунди, страницата се изпълни с кратки извадки, някои от които на френски и немски, от което аз направих предположението, че това са други интернет страници. Общият брой на намерените страници бе изписан най-отдолу. Беше четирицифрено число!
Марк се засмя на изуменото ми изражение и щракна върху една от извадките. Мониторът почерня за момент, след което отново се изпълни с някакъв текст под заглавие "Престъпление под друго име": Той може и да се е считал за човек над закона, хакер, който използва своите умения за детински забавления и получаване на знания. Но с деянията си Кевин Поулсен причини първия в историята съдебен процес за шпионаж срещу компютърен специалист... В момента той очаква присъдата на съда в Сан Франсиско по обвинения в кражба на секретна информация.
Като източник на новинарския материал бе посочена Църквата на сциентолозите.
Сциентолози?
В това необятно пространство, което бе станало толкова жизненоважно, че фирмите изписваха своите интернет адреси по билбордове и плакати без каквото и да е друго пояснение, имаше хора, които говореха за мен. Определено мрежата бе нещо повече от рекламна медия.
И в продължение на идните три години, аз щях да бъда изключен от всичко това. Без каквото и да е съмнение. Бях освободен от затвора като първия американец, на когото му е забранен достъп до интернет. Също както машинациите с ценни книжа преграждат пътя към стоковата борса, моите компютърни прегрешения бяха наложили, за доброто на обществото, да бъда за известно време държан "offline".
Всичко това, погледната от практична гледна точка, представляваше един особен вид заточение за мен. Завърнал се в Ел Ей, насочих усилията си към баналната задача отново да стана член на обществото: да си извадя нова шофьорска книжка карта за социална осигуровка, да си намеря място за живеене, както и работа, която не изисква достъп до компютър. Всичко си беше както преди, но и напълно променено. Бях убеден, че във всеки дом има компютър и модем - телефонните кабели, виещи се надолу по улицата, не бяха просто проводници за телефонни разговори, а по-скоро част от една цяла нация в сянка, недостижима за погледа ми. Необходим ми бе някакъв дипломатичен подход. Нуждаех се от интернет сайт.
Исках да съчиня еднопосочно съобщение до гражданите на киберпространството, но не знаех нищо за техния език и навици. Предполагам, че чувствата, които изпитвах, са наподобявали емоциите на учените от НАСА, когато през седемдесетте, когато са записвали съобщение до извънземни цивилизации върху сондите "Вояджър". Събрах правните документи относно моя случай, нахвърлих малко обяснителни бележки върху им, и изпратих всичко на Лили, абстрактна художничка от Северна Калифорния, която бе направил web оформлението на art.net. Тя ми предложи да направим заедно моя лична интернет страница - "online" присъствие, изработено от трета страна ми беше разрешено - така че да не се налага да докосвам с пръсти забранената ми клавиатура.
Лили работи наистина усилено и получих първите варианти само седмица по-късно. "Твоят сайт се посещава от средно 100 посетителя дневно", ми съобщи тя по телефона. Сто човека, които всеки ден си правят труда да открият моята страница измежду хиляди други и да научат моята история.
"Това е добре, нали?"
"Не задължително."
Около шест месеца след освобождаването ми от затвора, вечерях с моите родители. И те говореха за компютри - обсъждаха скоростта на модемите, мудността на доставчиците, "спам" пощата... Баща ми току що се бе запалил по някакъв нов автомобилен форум. Форумите бяха артефакти от интернет, какъвто го познавах отпреди. Но баща ми... във форум. Трудно ми бе да го възприема.
Баща ми, пенсиониран автомеханик, както и майка ми, пенсионирана учителка, никога не бяха имали много общо с компютрите. Но интернет бума им бе дал повод да си купят своя първи персонален компютър. И сега те сърфираха из интернет от същата стая, в която аз, като тийнейджър, използвах своя TRS-80 и 300-битов модем за да влизам в мрежата. Сега вече те ме бяха разбрали.
До лятото на 1996 година родителите ми бяха придобили познания по всичко - от неразбираемите бизнес новини до информация за далечни клонове на семейния род. Татко приписваше на интернет голяма част от своя успех в участието си на борсата. Беше пристрастен към емисиите с последните котировки и останалите "online" бизнес новини.
Виждах постоянно нарасналото влияние на мрежата. Изглежда всеки имаше гласова поща, или телефонните секретари бяха постоянно включени, така че да може да се видят всички получени съобщения. Телефонната мрежа бе станала пуста и безчовечна; в своето забързано "online" общуване хората като че ли бяха изоставили непринудената гласова комуникация. Ако трябваше да открия някого по бизнес, се налагаше да минавам през поне 5 нива на избор преди да имам дори възможност да оставя съобщение. И ако все пак по някакъв начин бях успял да се добера до жив човек от другата страна на линията, можех да очаквам единствено: "Какъв е Вашият email адрес?"
"Ами, не ползвам интернет."
Това ми съобщение неизменно биваше последвано от секунди на неловко мълчание. Повечето обитатели на мрежата изглежда изпитваха към останалите същата смесица от съжаление и пренебрежение, която питаеха и към хората, използващи нормална поща за осъществяване на контакт. Малко странно, като се има предвид, че огромна част от американските домакинства се справяха съвсем добре и без интернет достъп. Но реакцията, поне в кръговете, в които се движех, бе такава, все едно в мен имаше нещо нередно.
Рядко хората имаха смелостта да ме попитат за причината да не ползвам интернет. А когато някой все пак се осмелеше да го стори, получаваше от мен съвсем кратко обяснение. Най-изненадващо обаче бе съчувствието, с което бях дарявах: "Пет години в затвор? Е, ти наистина си извършил престъпление. Но да ти забранят достъп до интернет? Това вече е нечовешко!"
Дори хора, които знаят за тази забрана, понякога изключват. Веднъж в къщата на родителите ми майка ми каза: "Оставила съм ти една статия върху хладилника". Беше извадка от вестник, в която се засягаше вредата от тютюнопушенето - навик, който придобих в затвора и който бе трън в очите на родителите ми. Заглавието беше "Интернет помага на пушачите да се освободят от своя навик". Поместени бяха и редица web адреси. И въпреки че родителите ми бяха наясно, че използването на интернет може да бъде също толкова вредно за свободата ми, колкото и цигарите за моето здраве, не можех да ги обвинявам - вече бях свикнал с такава разсеяност.
Предлагането на URL адреси явно се бе превърнало в нещо почти толкова естествено, колкото и дишането.
Постоянно и упорито, аз се опитвах да убедя своя надзорник да ми разреши да ползвам интернет. След като измина една година, откакто бях на свобода, той ми позволи да ползвам компютър без модем у дома си за текстообработка. Трябваше всеки месец да му занасям копие от сметката си за телефон, за да може да проверява дали не съм се свързвал с доставчици на интернет.
При всяка наша среща надълго обсъждахме този проблем, и трябва да призная, че той не бе настроен догматично, аргументираше се интелигентно и показваше желание и търпение да ме изслуша. Бях започнал да мисля за него като за свой приятел.
И все пак той, който всекидневно имаше контакти с наркомани, твърдеше, че забелязва същия дяволски блясък в очите ми. "Компютрите могат да бъдат заразяващи", обясняваше ми той, "Интернет дори в по-голяма степен". А той бе отговорен не само за успеха на моето приспособяване, но и за опазването на обществото от типове като мен.
Въпреки липсата на модем, в края на краищата скоро напуснах ниско платената си длъжност на политически агитатор и започнах работа в мрежата. Знаейки за пристрастеността на милиони американци към интернет, започнах да обикалям различни медии, разказвайки навсякъде своята удивителна история. Но множеството интервюта, на които се явявах, не дадоха особено впечатляващ резултат - получих единствено оферта за редактор за световната мрежа.
ZDTV? подразделение на Ziff-Davis, стартираше Your Computer Channel - 24-часова кабелна телевизионна програма, посветена на компютрите и интернет. И на мен бе предложена работа на журналист в създадения като допълнение към канала web сайта на ZDTV. Редакторът ми щеше да ми изпраща по факс email писмата на читателите, заедно с разпечатки на web сайта.
Иронията отново не ме оставяше на спокойствие. Щях да пиша за мрежата, а това на момента ме поставяше в странната ситуация да коментирам и давам мнение на публика, която имаше по-свободен достъп до суровите факти от мен (дори без да споменавам за директния достъп до водената от мен колона в интернет).
Осемнадесет месеца след моето освобождаване, с оставащ едногодишен изпитателен срок, моят надзорник реши, че вече съм подготвен за срещата си с интернет. Но предложението му бе придружено от едно условие: трябваше да си намеря доставчик, който да се съгласи да наблюдава действията ми и му предоставя при поискване достъп до отчетите за направения от мен трафик.
Да! Бях реабилитиран. Знаех достатъчно за мрежата от медиите и си мислех, че свързването ще е лесна работа.
Взех телефонната слушалка, като се свързах с малък доставчик в лос Анджелис.
"Какво искате да направим?"
Обясних ситуацията ми и техникът със неубедителен глас ми каза, че ще попита колегите си. Два дни по-късно той ми се обади, за да ми съобщи, че съжалява, но че нямат средства, с които да наблюдават действията ми в интернет.
"Вие искате ние да Ви наблюдаваме? Не правим такива неща, господине. Ние уважаваме личното пространство на нашите клиенти."
За момент се появи надежда, когато позвъних в EarthLink, където отдела за сигурност се ръководеше от Дан Фармър, добре-известен хакер и създател на прочутия UNIX софтуер за проникване в чужди компютри Satan. Ако въобще съществуваше някой, който да е в състояние да ме контролира, това бе той. Дан помисли известно време, прехвърляйки възможностите в главата си, и след няколко секунди се предаде. "Наистина не мисля, че мога да използвам нещо, което да не си в състояние да заобиколиш", ми каза той. Стори ми се дори, че го каза като комплимент.
Но Дан ми предложи алтернатива: WebTV - технологично решение, което, въпреки че нямаше да осигурява мониторинга, който изискваше моя надзорник, беше дотолкова ограничено функционално, че правеше възможността да прониквам в web сайтове достатъчно минимален.
Това предложение се превърна в чудато зрелище в момента, в който аз и моя надзорник посетихме веригата за електроника "Good Guys!", за да проверим WebTV системата. Продавачът включи един модел, демонстрира безжичната клавиатура и я подаде на надзорника ми, който скоро след това беше вече напълно погълнат от някакви бейзбол ни статистики, който откри на един спортен портал. Пристрастяващият потенциал на мрежата в действие!
Докато той сърфираше, аз започнах да разпитвам продавача. "Ако наистина искам, дали с това устройство мога да проникна в компютрите на Пентагона и да изстрелям ядрени ракети?"
Продавачът се засмя с безпокойство. "Не, не, разбира се", отвърна след малко, като добави: "Освен ако не сте наистина добър."
Надзорникът ми се ухили и ми връчи клавиатурата, и аз бързо написах URL адреса на ZDTV, за да проверя собствената си web страница. Изглеждаше доста прилично, като се изключеше отвратителната ми снимка.
Когато напуснахме магазина, надзорникът ми заключи, че не мога да причиня никакви проблеми, ако използвам WebTV системата. След което загрижеността му се прехвърли към моето отношение. По негово настояване му предоставих копия от моите статии в ZDTV, и той ми обясни, че намира някои от мненията ми за обезпокоителни. В една от въпросните статии аз твърдях, че проникването в web сайт на индонезийското правителство през 1997 година в знак на протест срещу окупацията на Източен Тимор представлява легитимен политически акт. Заради такива идеи, въртящи се в главата ми, надзорникът ми реши, че няма да е обмислено ако ми разреши да използвам интернет.
Беше късната пролет на 1998, и аз почти завършвах втората година, откакто бях държан по принуда "offline". Седях си в моя апартамент - прочувствено опитвайки се да симулирам интернет сърфиране чрез едновременното четене на вестници, слушане на радио и гледане на водещите новини по канала - когато телефонът иззвъня. Беше моята нова интернет връзка, подмолен web дизайнер, който отговаряше само на псевдонима Ротън. Плащах интернет достъпа на Ротън, а като в замяна той поддържаше моя интернет сайт и ми разпечатваше получените email-и от неговите увеличаващи се читатели.
Същевременно, Ротън ме държеше и в течение на последните новини. В средата на май, той ми каза: "Ей, чу ли? Митник загубил в апелативния съд."
Естествено, не бях. Кевин Митник бе героя на нашумялата книга на експерта по компютърна сигурност Цутому Шимомура и репортера от "Ню Йорк Таймс" Джон Маркоф, която щателно документираше електронното преследване и залавяне на "Най-търсеният в Америка компютърен хакер". По времето, когато през 1995 книгата излезе на пазара, Митник вече беше освободен и поставен под наблюдение заради проникване в компютърните системи на DELL няколко години по-рано. И имайки предвид неговото досие, съдържащо и предишни провинения, не се очакваше към него да бъде проявена снизходителност.
Ротън ми изпрати по факса три страници решение, отбелязано с щампа "Не за публикация". Девети окръжен апелативен съд бе постановил, че запрещението на Митник от "online" обществото не е рестриктивна мярка, а по-скоро наложителна: когато най-после той бъде освободен от затвора, щеше да му бъде забранено да ползва компютри, интернет, клетъчни телефони, както и да дава съвети на компютърни потребители - без наличие на писменото одобрение на неговия надзорник. И за разлика от моя случай, на Митник щеше да му бъде забранено да взаимодейства с компютри чрез трети лица - ограничение, което означаваше, че му се забранява каквото и да е web присъствие, дори и web страница.
Междувременно, интернет инвазията продължаваше. Открити бяха терминали в библиотеки и летища, URL адреси - по телевизионни или печатни реклами - се набиваха на очи навсякъде. Започна да се забелязва склонност към изпускане на "http://" в рекламите, някои фирми не изписваха дори инициалите на световната мрежа в адресите на своите сайтове. Имена на домейни като "Amazon.com" и "MSN.com" се бяха превърнали във думи от всекидневието. Някъде по това време думата "yahoo" се превърна в глагол.
Но аз се нагодявах, научих се да живея в хармония. Факс машината ми се превърна в моята линия на живота. Бюрото ми бе постоянно покрито с нагънати жълтеникави свитъци термална хартия - малки поточета от информационния океан, останал отвъд хоризонта ми. Имаше хора, на които се обаждах с молба да ми разясняват мистериозния нов жаргон, който постоянно изплуваше от мрежата.
Омразният въпрос "какъв е Вашия email?" ми бе задаван дори по-често отпреди. Но сега, без притеснение отговарях: "Не ползвам интернет". Когато ме питаха "Защо?" или "Как е възможно?", вече не се притеснявах да отговарям. Само се усмихвах и казвах: "проверете моята web страница".
Епилог: Моят надзорник реши да сложи край на моето електронно заточение. Имайки предвид идващия през юни край на изпитателния ми срок, той бе размислил, че би било по-разумно моите първи, експериментални стъпки в мрежата да бъдат направени под негово наблюдение. По-добре така, отколкото по-късно, когато моят дълг към обществото щеше да е напълно изплатен. Дотогава обаче, едно нещо няма да бъде променено - той все още щеше да проверява моите телефонни сметки, за да се уверява, че звъня единствено на основните интернет доставчици, а не на компании, предлагащи прехвърляне на телефонни линии.
За моя изненада, чувствам силен прилив на нетърпение да прочета последните новини. След като най-накрая свикнах с моя досегашен "offline" статут, сега нямам и представа какво ще ми донесе моята първа напълно свободна разходка из интернет - има толкова неща, които да наваксвам, и толкова много възможни места, от които да започна.
Чувството е същото като онова от онзи ден преди две години, когато стоях на алеята край предградията, застанал пред портите към свободата. И отново откривам, че се чудя накъде да поема отсега нататък.
Скоро след това Кевин Поулсен си купува обикновена факс машина.