Media Times Review    Google   
___









перспективи
 юни 2002

Културата на мъченичество
Как самоубийствения атентат става не само средство, но и цел.
От кореспондента на Atlantic и главен редактор на The Weekly Standard Дейвид Брукс
Самоубийственият атентат е кокаинът на военното дело. Той не носи само смърт и терор на своите жертви, той опиянява хората, които го поръчват. Той отприщва най-дълбоките и пристрастяващи човешки страсти - жаждата за отмъщение, желанието за религиозна чистота, копнежът по земното величие и вечното спасение. Самоубийственото нападение не е просто тактика в една голяма война; то завладява политическите цели на които служи. То създава своя собствена логика и променя културата на този, който го използва. Това е, което се случи в арабско-израелския спор. През последната година самоубийствените атентати драматично промениха естеството на конфликта.
Преди 1983 година имаше няколко самоубийствени атентата. Коранът забранява отнемането на собствения живот и тази забрана все още се съблюдаваше. Но когато САЩ разположиха морски пехотинци в Бейрут, лидерите на ислямисткото съпротивително движение Хизбула (www.hizbollah.org) започнаха да обмислят завръщането на това крайно терористично оръжие. Религиозните власти в Иран дадоха своята благословия и през април 1983 вълната от самоубийствени атентати започна с атаки, които отнеха живота на около 60 човека, работещи в американското посолство и на близо 240 души от Военно-морския център, намиращ се на летище в Бейрут, през октомври същата година. Атентатите се оказаха толкова успешни за изтеглянето на САЩ от Ливан, а по-късно и на Израел, че повечето религиозни забрани бързо бяха оставени настрана.
В палестинските райони тази тактика беше внесена постепенно. През 1988 година Фатхи Шикуаки, основателят на Палестински Ислямски Джихад (http://web.nps.navy.mil/~library/tgp/pij.htm), написа една поредица от указания за използване на експлозиви за лични бомби и в тях той все пак определи действията на мъченичество като "изключение". Но в средата на 90-те групата Хамас използва самоубийствените атентати като начин за спиране на мирния процес, започнат с преговорите в Осло. После убийството на главният палестински атентатор Йахия Айаш, извършено най-вероятно от израелски агенти през януари 1996, получи в отговор серия самоубийствени нападения. Допреди две години този метод на действие все още оставаше относително рядък, но се възпламени, когато палестинският лидер Ясер Арафат напусна демонстративно мирната конференция в Кемп Дейвид - конференция, в която израелският премиер-министър Ехуд Барак предложи връщане на палестинските части на Ерусалим и почти целия Западен бряг.
Оттогава психологията се промени. Ние няма скоро да видим мир, смятат много палестинци, но когато той евентуално дойде, ще вземем всичко, което искаме. Ние ще търпим, ще се борим, ще страдаме за крайната победа. Оттогава (най-малко от палестинска гледна точка) борбата се води кой какво парче земя да получи, коя улица или река. Оттогава червените страсти на атентаторите задушават сивотата на мирния процес. Самоубийствените атентати станаха тактика на избора, дори в случаи, когато терористът можеше да постави бомбата и да избяга от мястото без да се нарани. Мъченичеството се превърна не само в средство, но и в цел.
Самоубийственият атентат е крайно комунитарно действие. Според Ариел Мерари, директор на Центъра за изследване на политическото насилие в Университета на Тел Авив и водещ експерт в проучването на този феномен, този тип насилие не означава просто, че един луд палестинец е взел бомба и е отишъл да се взриви сред израелците. Самоубийствените атентати започват с организациите, които наемат, внушават идеи, обучават и възмездяват атентатори. Тези организации не търсят депресирани или психично нестабилни хора за осъществяването на своите мисии. От 1996 до 1999 година пакистанският журналист Насра Хасан интервюира почти 250 души, които са били наети и тренирани атентатори или подготвени бойци за самоубийствена мисия. "Никой от самоубийствените атентатори (те са на години между 18 и 38) не отговаря на типичния профил на самоубиеца.- пише Хасан в The New Yorker - Никой от тях не е необразован, безнадеждно беден, малоумен или депресиран." Палестинските атентатори обикновено са вярващи, но религиозния фанатизъм не обяснява тяхната мотивация, нито липсата на бъдеще е причина за действията им, защото те обикновено са и добре образовани.
Често атентаторът вярва, че близък приятел или член на неговото семейство е бил убит от израелски войници и това е част от неговата мотивация. Съгласно повечето експерти обаче решаващият фактор, възбуждащ поведение на самоубийствен атентатор, е лоялността към групата. Той преминава през един системен процес на обучение, който е подобен на онзи, използван от лидерите на култовете Джим Джоунс и Слънчевия храм. Атентаторите са организирани в малки ядра и прекарват дълги часове в интензивно и дълбоко духовно трениране. Те са обучени подробно в детайлите на джихад, припомнят си постоянно нуждата от отмъщение и се уверяват отново и отново в наградата, която ги очаква в задгробния живот. Те казват на семействата си, че имат запазено място при Бога и също, че живите близки ще получат значителни награди, включително пари в размер на няколко хиляди долара, предоставяни от иракското правителство, някои саудитски милионери и от различните групи, симпатизиращи на каузата. Накрая, атентаторите казват, че раят е от другата страна на детонатора и че смъртта не е нищо повече от едно ощипване.
Членовете на тези групи играят различни сцени. Вербуваните понякога лежат в празни гробове, така че да видят колко спокойна може да бъде смъртта; те си припомнят, че животът ще им донесе болести, старост и предателства. "Ние бяхме в постоянно състояние на преклонение и молитва - казва на Хасан един самоубийтвен атентатор, който е оцелял по някаква случайност от своята мисия - Ние си казвахме един на друг, че ако израелците знаеха, колко сме щастливи, те биха ни пребили до смърт с камшици! Обучението и атентата бяха най-щастливите дни от живота ми!"
Атентаторите се инструктират да напишат или запишат на видео финалната си тържествена декларация. (В една типична декларация от 1995 година пише: "Аз ще отмъстя на синовете на маймуните и свинете, ционистките неверници и враговете на човечеството. Аз ще се срещна с моя духовен брат Хишам Хамед и с всички други мъченици и светии в рая.") Веднъж показал своята декларация, атентаторът би се унижил, ако не извърши мисията си. Той прави последното си пречистване и молитва и отива със своята бомба в определената пицария, кафене, дискотека или автобус.
За много израелци и западняци необичайният вид на феномена е показван по телевизията в интервюта с родители на атентатори, направени точно след клането. Тези хора разказват, че детето им се е самоубило и е убило други хора и все пак изглеждат щастливи, горди и - за да издигнат и себе си - подчертават, че са готови да изпратят и другото си дете в задгробния живот. Има два начина на обяснение на този феномен: родителите са толкова наранени и унижени от израелците, че са готови по-скоро да жертват децата си, отколкото пасивно да продължават да търпят. Вторият е култът към самоубийствения атентат, който така се е просмукал в масовата култура на това общество, че големи части от него, включително и родителите на атентаторите, са се пристрастили към възбудата от отмъщението и убийството. И двете обяснения могат да бъдат истина.
Случаите показват, че широки сегменти от палестинската култура са оставени за създаването и отглеждането на самоубийствени атентатори. Мъченичеството замести палестинската независимост като главен фокус на арабските медии. Самоубийственият атентат, в края на краищата, е съвършено подходящ за времето на телевизията. Сбогуванията на атентаторите, записани на видео, завладяват зрителите, както и интервютата с техните семейства. Атентатите се показват на изобразителни снимки, от които се виждат части от тела и разрушени сгради. Медиите показват и "сватби" между мъченици и чернооки девици в рая (обявленията за тях се четат като сватбени покани и се поместват в местните вестници, сякаш приятелите и съседите могат да се присъединят към тържествата), показват се маршове и празненства след всяка атака и се демонстрират нещата, които семействата са купили с паричните награди, дадени за извършването на атентата. Изтъкани умело, тези снимки се появяват по някои от арабските телевизии отново и отново.
Активистите подкрепящи атентатите стават все повече. Миналата година BBC показа части от така наречените Райски лагери - летни лагери, в които деца на възраст около осем години се тренират във военни упражнения и се учат за самоубийствени атентатори. Четвърти - пет клас деца учат поеми, които възхваляват атентатори. В университета Ал Наджах, намиращ се на Западния бряг, студентска проява миналия септември включваше пресъздаване на сцени от пицарията "Сбаро" в Йерусалим след самоубийствения атентат там през август - кръвта се плискаше навсякъде, във въздуха хвърчаха имитации на човешки тела.
По този начин самоубийствените атентати стават феноменално популярни. Съгласно анкетите 70 - 80 процента от палестинците днес подкрепят атентатите - което ги прави по-популярни от Хамас, Палестински ислямски джихад, Фатах или всяка друга група, която ги спонсорира, а също и далеч по-популярни от мирния процес, по което и време да е бил осъществяван. В допълнение на обилните вътрешни емоции, самоубийствените атентати дават не само на елита, но и на средния палестинец, шанса да играе някаква велика роля в битката срещу Израел.
Понякога опонентите на самоубийствените атентати повдигат глава. През последните две години палестински учители се опитаха да смекчат тона в учебниците с цел да намалят и в много случаи да елиминират реториката за свещена война. След като репортажът на ВВС бе излъчен, палестинските власти обещаха да затворят Райските лагери. Въпреки това палестинските деца растат в една културна среда, в която самоубийствените атентатори са рок звезди, спортни и религиозни герои едновременно. Репортери, които са разговаряли с палестинци за атентатите, са забелязали огънят и гордостта от тях в очите им.
"Ще бъда много щастлива, ако моята дъщеря убие Шарон - споделя една майка пред репортер на The San Diego Union-Tribune - Дори ако убие двама или трима израелци, аз ще бъда щастлива." Миналата година посетих едно нощно парти в Аман, в което шест високопоставени йорданци - бивши кабинетни министри, съдии и журналисти - разговаряха за атентата в дискотека на Тел Авив, който бе извършен няколко месеца по-рано. Те имаха някакви религиозни колебания относно самоубийството, но моралният аспект към убитите млади момичета - бъдещи майки на израелци - не получи внимание в дискусията. Те говориха за атентата с тихо чувство на задоволство.
Трудно е да се разбере как Израел и светът трябва да отговорят на безразсъдните самоубийствени атентати и привързаността на палестинския народ към тях. Опасно е да се възприемат някакви компромисни действия, които могат да бъдат сметнати за отстъпление и да провокират нови атаки, както това се случи вече в Ливан през 80-те, когато САЩ и Израел се оттеглиха. От друга страна израелските нахлувания в бежанските лагери дават на самоубийствените атентатори пропагандна победа. След като Ясер Арафат напусна мирния процес в Кемп Дейвид, той стана парии за много правителства за това че уби мирния процес. Сега, посред израелската реакция на бомбените атентати, международната общност все по-често осъжда действията на Израел.
По някакъв начин трябва да се изгради състояние, което да позволява безумните самоубийствени атентати да се самоунищожат сами. Началото може да бъде поставено ако палестинското и израелското население бъдат разделени, защото контакта между двете запалва страстите, подхранващи атаките. Това означава закриване на повечето израелски колонии, разположени на Западния бряг и в Газа и създаване на буферна зона между двете населения. След като бъде направено това палестинският живот скоро ще забрави празненствата около мъченичеството и ще бъде доминиран от ежедневните проблеми като търговията, администрирането и събирането на отпадъците.
Идеята за буферна зона, която в момента е печеливша за Израел, все пак не е безпроблемна. Например, къде може да бъде разположен буфера? Терористичните групи могат да започнат обстрел зад него. Но днес реалността показва, че главният източник на тероризъм е културата на мъченичеството. Тази култура сега е силна, но и потенциално крехка. Ако бъде пречупена, ако страстите намалеят, палестинци и израелци ще могат да се върнат към нормалния мирен процес на решаване на проблемите.

Дейвид Брукс е кореспондент на Atlantic, сътрудник на Newsweek, главен редактор на The Weekly Standard и политически анализатор в The NewsHour With Jim Lehrer. Неговата последна книга е Bobos in Paradise (2000).