Media Times Review    Google   
___









време
 юни 2002

На оръжие, другари!

Напоследък в България отново се зашумя около личността на Георги Димитров. От няколко седмици паметника на вожда лежи в една градинка в Перник в очакване отново да бъде изправен. В Димитровград също ще поставят монумент. "Повечето димитровградчани са от работническата класа и затова одобряват повторното монтиране на паметника" - каза преди седмица председателят на "инициативния комитет" за издигане на монумента в малкото българско градче. Социалистическата партия, въпреки опитите си да се представя за партия от социалдемократически тип, не може да се раздели с образа на бившия комунистически вожд. Все още е тайна защо нашите социалисти продължават да увъртат въпроса за мястото на Георги Димитров в българската история и най-вече защо се страхуват да кажат, че не искат вече да бъдат свързвани с известния сталинист. Media Times Review предлага откъс от "Култът" на Георги Марков и една статия на Джонатан Хари, който наскоро е посетил сбирка на Сталиновото общество в Лондон. Статията излезе в популярното ляво британско списание New Statesman и ни подсказва, че сталинизмът все още е жив, дори и в Британия.

Другарят Председател е много ядосан. Тялото му е старо, но в очите му тлее омраза. Той ударя с юмрук по масата и започва: "Трябва да подредим къщата си! Да четем лъжите за Другаря Сталин в капиталистическата буржоазна преса е очаквано, но да ги четем в нашите собствени вестници..! Това заблуждава добрите другари и руши социалистическата кауза! Това е недопустимо! Троцкистите ни нанасят огромни щети!"
Сцената изглежда странно позната. Но тя не е от някой стар кинопреглед или от документален филм за тиранията: това е среща на "Британското Сталиново Общество" в една слънчева неделна утрин.
Някои хора сигурно още помнят марша на сталинизма, започнал преди половин век от управляващата идеология на една суперсила и стигнал до претъпканите обществени центрове в Кингс Крос (Лондон). Сталиновото общество бе създадено през 1930 година и все още е живо. Един бледен стар мъж ми каза, че е останал верен на организацията, защото "още има Куба и Северна Корея". Никой в двучасовата среща не каза и дума на съжаление за сталинистките времена.
Ние сме се събрали да дискутираме "медиите в периода на Мао и Съветския съюз", каза първият лектор, Хари Поуъл, бивш преподавател в колеж, и сподели увереността си, че епохата на Съветския съюз е била "първата социалистическа вълна в света, която ще бъде последвана от други".
Никой не се учуди на това. После Поуъл насочи вниманието си към автобиографията на Юнг Чанг "Диви лебеди", станала бестселър, и я определи като "вредна и непочтена книга", която "не прави нищо друго освен да рисува негативна картина на социалистическият период на Китай… Как хората ще разберат за големите постижения на Председателя Мао, ако чуват само подобен тип лъжи?"- попита той.
Лекторът се измъчваше и от други неща. "Всеки път, когато по Радио 3 на Би Би Си прозвучи руски композитор от социалистическия период, някой самодоволен водещ не пропуска да отбележи "тиранията" или "тоталитаризма" на времето, когато е създавана творбата." Поуъл каза, че "че изкуството процъфтява по времето на Сталин". Новелата на Джорж Оруел "Животинска ферма" е била, според него, "груба анти-сталинистка пропаганда на човек, работил в пропаганден съюз с враговете на пролетариата". А когато Поуъл се насочи подигравателно към една сцена от Enemy at the Gates, последният холивудски филм за Сталинград, в който се внушава идеята, че Сталин е преследвал евреи, публиката подхвана думите му със сподавен кикот.
На събранието имаше около 30 души, повечето от тях, както може да се очаква, толкова стари, че едва се движеха. Група възрастни жени беше окупирала първата редица. Те клатеха сериозно глави, винаги когато някой споменаваше за "неразоблечените лъжи за Сталин." За тези хора сталинизмът бе станал навик, от който не можеха да се освободят. Достигнали своята седемдесет годишнина, вече бе невъзможно да преосмислят вяра си.
Но по-интересни бяха младежите, участващи в сбирката. В групата на дискутиращите една млада азиатка, на около двайсет и пет години, обясняваше как е била привлечена към каузата: "Отне ми доста време докато стигна до истината. Винаги съм искала да зная какво се е случило в Съветския съюз. Доброто в "Сталиновото общество" е, че то ни дава чистата истина." Един мъж до нея енергично кимаше в съгласие. Те изглеждаха доволни от моралната неизбежност на сталинизма: "Ние можем да направим хората по-добри - каза мъжът - Вие имате нужда от това. Сталин правеше хората по-добри."
Всичко това може да изглежда неуместно подобно на вярата на Flat Earth Society или на феновете на Елвис, които още твърдят, че Кралят на рока е жив. Защо трябва да ни е грижа за тези нещастни и изолирани фигури?
Има един човек, който доскоро бе много известен в Англия и който е близък съюзник на тази общност. В едно обръщение към членовете на своята партия, направено през 2000 година и получило ентусиазирана подкрепа, Артур Скаргил, след думи на почит към Октомврийската революция, каза: "Повръща ми се, когато чуя как така-наречените "експерти" да критикуват Съветския Съюз и особено Сталин." Има огромно сходство между членството в Социалистическата партия на труда, чийто лидер е Скаргил, и Сталиновото общество и то се проявява винаги в политическите кампании на СПТ.
Всички, които от десетилетия твърдят, че Скаргил представлява легитимната част от левицата в Англия, навярно ще се отрекат от думите си. Знаци винаги е имало, например, когато Скаргил срещна Хрушчов през 1956 година и го смъмри за това, че се опитва да се раздели със сталинизма, казвайки му: "вие не може да отървете от него само като изнесете тялото му от мавзолея." И днес политическият лидер Скаргил продължава да показва своето почитание към може би най-лошият тоталитарен диктатор на 20 век. Да не забравяме, че Сталин уби повече хора от Хитлер.
юни 2002

Из "Култът"
От Георги Марков
(откъс от "Задочни репортажи за България")
Култът на личността в България пристигна със самолета, с който дойде Георги Димитров. Никога преди това нашата страна не е била свидетел на такъв вулгарен маскарад на човешкото унижение. На изграждането и насаждането на култа трябва да се гледа изключително като на част от общото явление, духовно и физическо, с което се целеше сриването на самостоятелността, човешкото достойнство и самоуважението на всеки отделен българин. Култът за огромното мнозинство от нашия народ не бе израз (с изключение на шапа партийни фанатици) на фанатична почит, страстна вяра или безкрайна привързаност, а на страх. За много хора произнасянето на думите "нашият любим учител и вожд, бащата на цялото прогресивно човечество, другарят Сталин", беше нещо като ваксина срещу терора.
Спомням си колко изумен бях по онова време, когато се появиха първите атрибути на нахлуващия култ, съветско производство. Най-напред бяха агитките: "Сталин-Тито-Димитров". После Тито излезе от обръщение. Свидетел съм бил на нескончаемо реване: "Сталин-Сталин-Сталин!" Това маршируване на човешките гласове винаги бе организирано, никога не бе спонтанно…
Другият ритуал на култа у нас бе цитатничеството. Цитираше се до посиняване. Не си спомням събрание или заседание, на което всяка минута някой да не произнесе златното клише "Както казва другарят Сталин…или Димитров… или Червенков… Впоследствие започна да се появява името Ленин, а днес като чета българските вестници виждам, че нещата много не са се изменили, защото е "както ни учи другарят Живков".
Цитатничеството трябваше също да се приеме като доказателство за вярност. Зная толкова много хора, които за да останат в университета или за да получат работа биха се съгласили да повтарят цял живот "както ни учи другарят…" Същевременно вървеше и друг поток - на гаврата. Той бе особено добре регистриран в кандидат-студентските писмени работи, където поголовно се цитираха несъществуващи цитати, или пък се цитираха в такъв двусмислен или многосмислен порядък, че всичко се превръщаше в явна подигравка. Много често това, което "другарят" бе казал, си беше - по критерия на нормалното човешко мислене - чиста глупост. Понякога много ми се искаше да направя каталог от пълни безсмислици, от мегаломански фрази, от неинтелигентни изрази на всички тези бивши и днешни божества. Но пък си мисля, че режимът съзнателно настояваше да повтаряме глупости, просто да убие и последната съпротива на собственото ни достойнство.
Една от най-големите изяви на култа към личността бяха тъй наречените "червени кътове". Всяко учреждение, всяко предприятие, а също и в домовете на по-фанатизираните партийци, човек можеше да види неизбежно ъгъл, покрит с червен плат, пред който стоеше малък бюст на Сталин, Димитров, Ленин… според случая. Понякога всички светци бяха заедно. Когато нямаше бюстове, слагаха се барелефи или пък просто портрети. Отгоре на "Червения кът" винаги имаше някакъв лозунг. Това бяха своего рода комунистически олтари на култа, които впоследствие потъваха в дълбок прах…
Но може би най-унизителната и античовешката проява на култа бяха манифестациите… Всеки по-възрастен българин помни, че явления от подобен род не бяха познати на нашия народ пред 1944г. Вие трябва да се строите в редица, да заемете своето място в стадото, след това заедно със стотици хиляди същества като вас да преминете покрай някоя далечна и висока трибуна, да се обърнете към нея, да си свалите шапката и да размахате за поздрав ръка, като лицето ви произведе възможно най-угодната усмивка. Вие трябва като дресирана маймуна да се преклоните пред други човешки същества, които често не ви превишават с нищо, освен с властта, която имат, и която са взели без да ви питат… От всички страни ви ограждат портрети на хора, които поне по биология са като вас, които вие лично не познавате, нито сте убеден в техните качества, но трябва да им се покланяте така, както не сте се кланяли на майка си и баща си. И точно този поклон е смъртта на вашето достойнство… Да признаеш и цениш качествата на едного или другиго, е нещо в реда на нормалните човешки отношения, но да паднеш на колене пред някого и да скимтиш името му, това е отрицание на всичко което си ти. Аз посочвам само този момент - на унижението, което е някакъв вид смърт. И това е главният удар, който култът на личността нанесе и продължава да нанася върху душевността на нашия народ.
Една от най-трагикомичните прояви на култът към личността бяха наименования на улици, градове, села, фабрики, болници, училища и дори планински върхове. Смешното беше, че те получиха имена на живи партийни ръководители. Нямаше български град без улица "Сталин" или "Георги Димитров"… Спомням си, че карах стаж в завод на гара Костенец, който се казваше Антон Югов, посетих фабрика на име Цола Драгойчева, вървях по улица Вълко Червенков…
Ако отдолу отправяха фанатични погледи шепа осакатени човешки същества с партийни билети, за които партията се отъждествяваше с вожда и ако чувството на вяра и привързаност към този вожд идваше само за да запълни тясното пространство на един ограничен и празен живот, ако той удовлетворяваше инстинкта за служене и сервилност, то какво да кажем за тези, които бяха отгоре? Много пъти, наблюдавайки всички тези самопроизвели се светци, съм се питал дали те вземат насериозно цялата тази комедия? Дали вярват, че са изключителни представители на човешкия род, та трябва да им се кланя като на божества? За съжаление, отговорът е ДА. По своя характер тия партийни херцози, маркизи и барони бяха и са посредствени хора, често пъти с интелигентност под средното равнище за страната. Те бяха заели тези места по ироничната игра на случайностите, но нямаха необходимия ум да оценят това, а приписваха положението си на своята изключителност. Те си вярваха, че са нещо повече от обикновените хора и настояваха да бъдат смятани за нещо повече. Така може да си обясните цялата им недостъпност, цялото им нетърпимо понякога позьорство, ограждането с раболепни слуги, насърчаването към всякакъв вид поклонничество към тях… Прибавете в картината и факта, че те издаваха официално и български календар, в който бяха наблъскали рождените си дати и по-важните събития от живота си, внушавайки си по този начин, че са изместили напълно свети Илия, свети Никола или свети Димитър. Ние четяхме в техните календари: "роден другаря Райко Дамянов…" или "…роден другаря Добри Търпешев."
Тъкмо провеждането и налагането на култа към себе си беше доказателство за собствената им посредственост. Нито един от тях не беше личност.