Media Times Review    Google   
___









перспективи
 януари 2002

<<< предходна страница
 
ІІІ.
Централен аргумент в неговата друга книга - "Политически ред", е Америка, която не разбира предизвикателствата в развиващите се страни. "Американците вярват в единството на доброто - пише той - те допускат, че всички добри неща вървят заедно - социалният прогрес, икономическият растеж, политическата стабилност и така нататък.
Но ако разгледаме Индия, ще забележим, че през 50-те тя имаше една десета от дохода в Аржентина и Венецуела и въпреки това бе политически по-стабилна. Защо? Част от отговорът е нещо, което се смята за "лошо" - неграмотността на индийците. Неграмотността в Индия благоприятстваше стабилността на демокрацията, защото селската неграмотност имаше малко претенции към властите в сравнение с новия образован градски пролетариат. Неграмотните и полуграмотните само гласуват; образованите организират и създават съществуващата система. Индия, настоява Хънтингтън, като се изключи нейната бедност, беше стабилна, демократична държава десетилетия наред, заради една необикновена комбинация от фактори: слабо образования електорат и високо образованият елит, бяха напълно достатъчни да управляват модерните държавни институции; докато сега новата образована, но бедна класа, появяваща се в Индия, прави политиците и управляващите далеч по-лоши. Друг проблем в американското мислене, продължава Хънтингтън, е че историята е учила американците как да ограничават правителството, а не как да го изграждат. Точно както сигурността на Америка бе подарена, бе продукт най-вече на географията, така и нейните институции и практики на управление са наготово наследени от Англия на 19 век. Конституцията на Америка е за ограничаване на властите; навсякъде из Азия, Африка и бившия комунистически свят трудностите произтичаха от изграждането на власти. "Проблемът - пише Хънтингтън - не е да се държат избори, а да се изградят устойчиви институции." В политически напредналите държави доверието е в институциите, а не в групите. Състоянието на САЩ е в резултат на един дълъг процес на урбанизация и просвещение, но този процес можеше да бъде дестабилизиран от несправедливостта, която съдържа в себе си. "Колкото по-бързо се просвещава населението, толкова по-нестабилно става управлението - забелязва той - Френската и мексиканската революции не се предхождат от бедността, а от едно незатихващо социално и икономическо развитие. Икономическият растеж, който днес е подкрепян от глобалния елит из целия свят, ще доведе до нестабилност и катаклизми, преди да доведе до политически узрели и напреднали общества." "Политически ред" показва, че голямата модернизация, която глобалните елити подкрепят, причинява на първо място корупция. През 18 век в Англия се забелязва безпрецедентно ниво на корупция, вследствие на започналата индустриална революция, а същото може да бъде казано и за Америка от 19 век. Но корупцията на тази сцена на развитие, вероятно е била и полезна, пише Хънтингтън. Корупцията, според него, помага да бъдат асимилирани новите групи в системата; продаването на парламентарни места, например, е типично за една изграждаща се демокрация и е за предпочитане пред въоръжените атаки срещу парламента. Корупцията, изтъква Хънтингтън, е по-малко екстремна форма от насилието. "Този, който корумпира служителите в системата е по-подходящ и близък на тази система, отколкото този, който щурмува устоите й." В края на 19-и век американските законодателни власти и градски съвети са корумпирани от различните компании - транспортни и други нови индустриални корпорации - същите сили, които осъществяват икономическия растеж и правят от Америка световна сила. В Индия днес, както и вчера, много от икономическите действия биха изпаднали в парализа, ако бъде забранен бакшишът. Корупцията в умерени дози може да превъзмогне студената и тромава бюрокрация и да бъде един от инструментите за прогрес. Същевременно врявата, която винаги съпътства модернизацията и корупцията, предизвиква пуритански реакции. Грозната страна на размяната, нужна за растежа и стабилността, се порицава фанатично и делегитимира политическия процес. Това се случва в Иран, например, десетилетие след публикуването на "Политически ред".
Съединените щати, казва Хънтингтън, имат проблем с разбирането на революционния кипеж в части от света, тъй като никога не са преживяли истинска революция. Вместо това Америка е имала една война за независимост, и то не война на "туземците" срещу "нашествениците", но война на колонизаторите срещу метрополията. Реалните революции са различни, те са лоши, изяснява Хънтингтън, и за щастие редки. Пишейки в края на шейсетте години, Хънтингтън описва света от началото на 21 век. За една революция трайната икономическа нищета "може да се окаже полезна за нейния продължителен успех." Идеята, че недостигът на храна и другите трудности, причинени от икономически санкции ще доведат до сваляне на революционни режими като този на Саддам Хюсеин или на Кастро е нелепост, твърди Хънтингтън. Материалните жертви, макар и непоносими в нормална ситуация, доказват и съвпадат с идеологическите послания на революционера. "Революционните режими могат да бъдат подкопани от охолството, но никога от бедността." Испанските и канадските предприемачи, които сега изграждат хотели в Хавана, вероятно по-добре знаят как се разрушава един революционен режим отколкото американското правителство. Хънтингтън описва проблемите на революциите, монархиите, военните режими и феодалните държави с богатство от примери, извлечени от целия свят. Той предлага една панорама на бъркотията, непокорството и сложността на нашия свят по един подреден и резюмиран начин. В едно изречение от "Политическия ред" той показва различните роли на военните през 20 век - "В светът на олигархията войникът е радикал; в светът на средната класа той е участник и арбитър; в масовото общество - той става консервативният защитник на съществуващият ред." И дава за пример ролята на турската армия и статуса на военните в Египет.
Американската увереност в демократичните реформи е неоправдана. "Реформите могат да бъдат повече катализатор на революция - пише Хънтингтън - отколкото неин заместник…" Във всеки случай реформите извършвани в неразвитите общества не са в резултат на прозрачност и голямо публично участие, но, както показва Ататюрк в Турция, а са по-скоро на "бързина и изненада - двата древни принципа на войната." Ако реформаторските програми се провеждат бавно и последователно свободната преса ще ги анализира и ще им създаде опозиция. Тъй като една част от обществото ще ги подкрепя, а друга не, реформаторът трябва да работи, изолирайки всяка своя стъпка от проблемите на следващата, разчитайки по-често на пукнатините в комуникацията, отколкото на отчета пред медиите.
ІV.
През шейсетте години Хънтингтън преживява трудни моменти. Той е преследван от демонстранти по Харвард Ярд, защото протестиращите са прочели в Harvard Crimson за неговата връзка с джонсъновата администрация. Центърът по международни отношения, където работи, е окупиран и атакуван със запалителни бомби. Една сутрин младият му син открива на входната врата на дома им изписани с боя думи: "Тук живее военнопрестъпник."
През 1981 година Хънтингтън пише книга за 60-те - "American Politics: The Promise of Disharmony". В нея той пита защо някой поколения не се съгласяват да се движат в установения традиционен ред; защо някои генерации са много по-различни? Отговорът му е, че 60-те години са белязани от един "период страстна вяра" - нещо, което изпитват много малко поколения в англо-саксонската култура и което има своите корени в гражданската война в Англия през 17 век; и което Новият свят изпитва при протестантското велико пробуждане през 1740-те години. Хънтингтън преобръща тълкуването на събитията от 60-те с главата надолу. Според него демонстрантите не са само "дрога и секс", а в своята същност са по-скоро пуритани, несъгласни с факта, че американските институции загубват верността си към американските идеали. Америка през 50-те и 60-те напомня на Англия от 17 век. Тогава Англия е била в родилни мъки от бързото си икономическо развитие и социална промяна. Резултатът е пуритански бунт срещу Короната с надеждата да се изгради общество, основано на морала.
Началото на 90-те бе период на триумф за Запада. Студената война е спечелена и неоконсерваторите смятат, че демократичните избори и разгръщането на пазарните сили ще подобрят живота навсякъде. Либералите смятат, че силовата политика и високите бюджети за отбрана са реликви от миналото. Медиите говорят за укрепването и повишаването на ефективността на ООН. Нововъзникналите транснационални елити от учени и бизнес-лидери, вярват, че светът е изправен пред една нова, истинска глобална култура.
Тогава Самуел Хънтингтън публикува статия със заглавие "Сблъсък на цивилизациите?" Статията се появява във Foreign Affairs през 1993 година и е частично извлечена от семинарите на Хънтингтън, в които се спори върху предизвикателствата на глобалния свят. Според него има малко доказателства за съществуването на някакъв тип универсална цивилизация извън границите на малкия, високо-образован глобален елит. Това, че САЩ и Китай, могат да общуват по-лесно, не означава, че са постигнали съгласие. Всъщност, глобалното медийно осветляване на места като Северна Ирландия и Западния Бряг често подсилва неразбирането и объркването. Като се имат предвид по-ранните идеи на Хънтингтън, тяхното противоположно на широкото мнение естество - добрият ефект на корупцията; разликата от демокрация и диктатура е по-малка отколкото се смята; радикалните движения на 60-те в САЩ са всъщност пуританска реакция срещу бързия икономически растеж и промяна - "Сблъсък на цивилизации?" не би трябвало да предизвика прекалено внимание и вълнение. "Моята хипотеза е, че фундаменталният източник на конфликт в този нов свят няма да бъде идеологически или предимно икономически; големите разлики в човечеството и доминиращият източник на конфликти ще бъде преди всичко културен. Националните държави ще останат най-силните актьори в световната политика, но принципните конфликти в глобалната политика ще произтичат от нациите и групите на различните цивилизации... Конфликтът между цивилизациите ще бъде последната фаза на еволюция на конфликтите в модерния свят." Тези думи обаче действително възбуждат страстите. Гневният отговор е незабавен. Оказва се, че думите на Хънтингтън предизвикват абсолютен интерес. "Сблъсък на цивилизациите?" е преведена на 26 езика; статията се дебатира на научни конференции из целия свят. "За разлика от предишните работи на Сам - ми каза Бжежински - заглавието на тази казва всичко. Така хората реагират спонтанно на заглавието, без да са прочели интересните нюанси в самия текст." Хънтингтовите твърдения извън университетите, луксозните хотели и бързо-растящите нови предградия на света бяха заредени с нова социална и културна изостреност, непрестанно подхранвана от новите политически конфликти. За елитите от Третия свят гледната точка на Хънтингтън беше предупреждение за крехкостта на техния статус в собствените им общества. Хънтингтън не каза просто, че части от света са в анархия, той каза също, че рухването на комунизма без съмнение освободи място за атавистичните териториални битки, които от незапомнени времена са характерна особеност на силовата политика. За тези, които смятаха, че краят на Студената война означава по-безопасен свят, този тип мислене бе оскърбяващ. Голяма част от последвалите критики към "Сблъсъкът" бе равна на чисти ценностни присъди - "морална опасност", "самозадоволяващо се пророчество", и по-малко на съществена критика. Централното обвинение бе, че Хънтингтън вижда нещата прекалено опростено. Например ислямският свят не е толкова еднороден, отделните мюсюлмански държави също воюват помежду си и се порицават взаимно. На това обвинение Хънтингтън отговаря със статия във Foreign Affairs: "Когато хората мислят сериозно, те мислят абстрактно; те правят прости картини на реалността, които наричат концепции, теории, модели, парадигми. Без подобни интелектуални конструкции, казва Уилям Джеймс, има само цветен шум и объркване." Парадигмата на Студената война, отбелязва Хънтингтън, не отговаря на много от конфликтите и насоките в периода между 1945-1989 година, но все пак тя обобщава реалността по един успешен начин.
"Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред" е книгата, която се ражда от статията и където Хънтингтън предлага богатство от други прозрения. (В България книгата е издадена през 1999 година от изд. къща "Обсидиан") В нея той показва, че докато Западът генерира идеологии, то Изтокът генерира религии и обяснява, че днес религията е по-опасната сила на международната сцена. Той подчертава, че комунизмът, който е бил централно-европейска идеология, е приближил философски СССР повече до Запада, отколкото източно-православна Русия е била способна да извърши това. Хънтингтън припомня, че Студената война е едно мимолетно събитие в сравнение с вековната битка между Исляма и Запада. Подобно на Средновековието, когато мюсюлманските армии нахлуват дълбоко в Европа през Иберийския полуостров до Франция и през Балканите до вратите на Виена, днес на Стария континент протича подобен процес, който обаче е демографски, а не военен. "Опасните сблъсъци на бъдещето - пише Хънтингтън - вероятно ще възникнат от взаимодействията между Западната арогантност, Ислямската нетолерантност и китайската самоувереност."
През годините, откакто бе публикувана статията и книгата, НАТО се разшири в три протестантско-католически страни и остави навън няколко източно-православни като по този начин географски военният съюз напомня на средновековния западен християнски свят. Същевременно християните продължават да бягат от Близкия изток; американски църковни групи, либерални и консервативни, в една и съща степен, са обединени в християнската борба за признаване на човешките права в Китай и срещу мюсюлманите, избиващи християни в Судан. Способността на Хънтингтън да събере тези и още много други феномени в една обща теория подчертава трайната важност на неговата работа. Същевременно къде останаха съветолозите, които по време на Студената война твърдяха, че в основата си Съветският съюз ще остане стабилен; или африканистите, които през 60-те и 70-те предричаха растеж и развитие на места, които и до днес остават разкъсвани от войни и конфликти?
Колко важни са идеите на Хънтингтън в настоящата криза, предизвикана от атаките в Ню Йорк и Вашингтон? В миналото Хънтингтън бе предупредил, че е безсмислено да очакваш от хора, които не са като теб, да ти станат значително по-близки; американският добронамерен инстинкт, според Хънтингтън, е причинил само вреди. "Във възникващият свят на етнически конфликти и цивилизационни сблъсъци Западната вяра в универсалността на западната култура съдържа три проблема: да се вярва в това е погрешно, неморално и опасно." В настоящата война, водена от САЩ, е изключително важно да се държи непрекъснато на фокус бруталния терористичен факт. Според него Осама Бин Ладен не от днес се надява и прави опити да възбуди цивилизационен конфликт между Исляма и Запада. САЩ трябва да предотвратят това развитие главно чрез създаването на многонационална антитерористична коалиция, пресичаща цивилизационните граници. Освен това САЩ трябва да направят всичко възможно, за да доведат две неща докрай: първо, да сплотят нациите на Запада; и второ, да се опитат да видят по-реалистично как изглежда света и в очите на другите хора. "Сега е време за реалистична скромност на целите ни и твърд подход в методите ни. [Светът] е опасно място, където много хора се възмущават от нашето богатство, сила и култура и енергично се противопоставят на нашите усилия да ги убедим или принудим да се съгласят с нашите ценности - човешки права, демокрация и капитализъм. В този свят Америка трябва да се научи да различава своите истински приятели, които ще бъдат с нея и тя с тях; подходящите съюзници, с които ще има подобни, но не общи интереси; стратегическите партньори - конкуренти, със смесени отношения; да различи противниците, с които е невъзможно да постигне споразумение; и безмилостните врагове, които ще се опитат да я унищожат, ако тя не ги унищожи първа."
Хънтингтън никога не бърка добрите намерения с чистия анализ. Той знае, че работата на един политически учен не е непременно да подобри света, но да каже какво смята, че се случва в него - и тогава, разбира се, да предпише действия, обслужващи интересите на неговото правителство. През 1997 година той публикува във Foreign Affairs статията "Ерозията на американските национални интереси", където пише: "В бъдеще комбинацията от заплахи за сигурността и моралните предизвикателства, ще принуди американците да преразгледат своите основни ресурси, за да защитят националните си интереси."
Реалният консерватизъм не може да се стреми към възвишени принципи, защото неговата истинска задача е това, което вече съществува. Консервативната дилема е, че легитимността на консерватизма произтича единствено от доказаният успех и правота на събитията, докато либерализма и неговите защитници имат винаги под ръка възможността да поправят грешките си, благодарение на универсалността на техните принципи. Хънтингтън винаги е държал на либералните идеали, но знае, че тези идеали не биха оцелели без сила, а силата от своя страна - от внимателна поддръжка.
Ако американската политика остане траен интелектуален монумент, работата на Хънтингтън ще бъде една от неговите колони. Един пасаж от заключението на неговата книга "American Politics", винаги ми е изглеждал съществен пример за добрата преценка и политическата чувствителност на Хънтингтън: "Критиците казват, че Америка е една лъжа, защото нейната реалност никога не е достигала до нейните идеали. Те грешат. Америка не е лъжа; тя е разочарование. Но е разочарование само защото е и надежда."