Media Times Review    Google   
___









време
 януари 2003

Каква е била тактиката на римляните, за да покорят всички народи

Шарл Монтескьо

В хода на толкова сполуки, които обикновено водят до пренебрегване на дребните неща, сенатът винаги е действал с една и съща задълбоченост; и докато армията е поразявала всичко, той държал в подчинение вече разбитите народи.
Той си присвоявал ролята на трибунал, който съди всички народи; след свършването на всяка война вземал решения за наказания и награди, които всеки е заслужил. Той отнемал част от земята на победените народи и я раздавал на своите съюзници; с това постигал две цели: привличал към Рим ония царе, от които се страхувал малко и очаквал много; отслабвал други царе, от които не очаквал нищо и които му внушавали само страх.
…Когато (римляните) имали пред себе си няколко противници те сключвали примирие с най-слабия, който се чувствал щастлив от това и се надявал да отсрочи гибелта си.
Когато били заети с някоя голяма война, сенатът търпеливо понасял всяка обида, очаквайки мълчаливо момента за наказание; ако някой от народите му изпращал виновни, той се отказвал да ги накаже, предпочитайки да държи виновна цялата нация и запазвайки възможността да й отмъсти с полезна цел.
Макар римляните да причинявали на своите врагове невъобразими злини, все пак срещу тях не се образували никакви съюзи; защото този, който бил най-далеч от опасността, не искал да се приближи до нея.
По такъв начин на тях рядко им обявявали война; но те винаги започвали войната в най-подходящият момент, по най-подходящият начин и в съюз с тези, на които този начин най-подхождал; и сред народите, които те нападали, имало много малко, които да не понесат всякакъв вид оскърбления само и само да ги оставят на мира.
Понеже никога не сключвали мир с добра воля и се стремели да завладяват всичко, техните договори, собствено казано, представлявали само съглашения за временно прекратяване на войната. В тях не винаги включвали условия, служещи като начало за гибелта на държавата, които ги приемала; те правели така, че гарнизоните да излязат от крепостите, броят на сухопътните войски да бъде намален, или искали да бъдат дадени коне и слонове; и ако народът е бил силен по море, те го заставяли да изгори корабите си…
След като унищожели войската на даден господар, те съсипвали финансите му чрез прекомерни такси или данъци, които са събирали под предлог, че трябва да възстановят военните разходи; това било нов вид тирания, която го заставяла да потиска своите поданици и да губи тяхната любов.
…Макар титлата съюзник (на римския народ) да била в известен смисъл робска, тя била много желана; защото този, който я получел, можел да бъде сигурен, че няма да бъде оскърбяван от друг освен само от римляните и да се надява, че тия оскърбления няма да бъдат големи. Така че не е имало нито една услуга, която народите и царете да не могат да им направят; не е имало нито една низост, която те да не извършат, за да получат тази титла.
Римляните имали няколко вида съюзници. Едни те привличали, давайки им привилегии и участие в тяхното влияние, като например латините и херниките; други като техни колонии считали за съюзници още от самото им установяване. С някои сключвали съюз, като с това им правели услуга, както е било с Масиниса, Евмен и Атал, които дължели на римляните своето царство и своето въздигане; с други сключвали доброволни съюзи; но когато тези съюзи се запазели за дълго, съюзниците ставали поданици, както било с царете на Египет, Витиния, Кападокия и повечето гръцки градове; и най-сетне на много от тях те налагали договори и закон за подчинение, както станало с Филип и Антиох; защото те никога не сключвали мирен договор с неприятел, който не желаел да стане техен съюзник; а това значи, че всеки покорен от тях народ им служел като оръжие за покоряване на други народи.
Когато давали свобода на някой град, те най-напред предизвиквали възникването на две партии; едната защитавала законите и свободата на своята страна, другата поддържала гледището, че единствения закон е волята на римляните; понеже втората партия била винаги по-силна, ясно е, че такава свобода съществувала само на думи.
… когато побеждавали някой силен владетел, те сключвали с него мир при условие, че той няма да разрешава чрез война споровете си със съюзниците на римляните (т.е. обикновено с всички техни съседи); но че трябва да признае римляните като арбитри - нещо, което му отнемало възможността да използва военна сила.
За да си запазят изключителното право на война, те отказвали това право даже на своите съюзници; щом между последните възникнел спор, те изпращали посланици, които ги заставяли да сключат мир…
…Като знаели колко са пригодни за война народите на Европа, те приели закон, според който никой цар на Азия няма право да нахлува в Европа и да подчинява който и да е народ там…
Ако видели, че два народа водят война помежду си, те, макар да не се намирали нито в приятелски, нито във враждебни отношения с нито един от тях, все пак не пропускали възможността да се появят на сцената и - както нашите странствуващи рицари - винаги взимали страната на по-слабия. У тях било стар обичай, казва Дионисий Халикарнаски, винаги да се притичват на помощ на този, който ги е помолил за това.
Тези обичаи на римляните съвсем не били нещо случайно, към което са прибягвали само в отделни случаи; те се основавали на постоянни принципи; и това лесно може да се докаже; защото правилата, към които се придържали по отношение на най-великите държави, били съвсем същите, както тези, от които те се ръководили в началото на своята история по отношение на малките народи, които се намирали в съседство с тях.
… Те никога не водели война с отдалечени народи, без да си осигурят съюзник близо до противника, който би могъл да присъедини свои войски към изпратените там части; и понеже армията, никога не била многочислена, те винаги държали една втора армия в провинцията, която била най-близо до врага, и една трета в Рим, която винаги била готова да тръгне на поход. Така те не излагали повече от една незначителна част от своите сили, докато техният противник поставял на карта всичко, с което разполагал.
…Всички народи - негови приятели и съюзници, се разорявали вследствие на огромните дарове, които му правели, за да запазят благосклонността му или да я засилят; половината от парите, които му изпращали, били достатъчни, за да бъдат победени.
… Но от нищо друго римляните не извличали такава голяма полза, както от респекта, който внушавали на народите. Преди всичко той карал царете да замлъкнат, сякаш ги вцепенявал. Вече не ставало въпрос за тяхната власт; самата тяхна личност била атакувана; да обявят война означавало да се изложат на риска да бъдат пленени, убити или унизени при победата. Така царете, които живеели в охолство и наслади, не смеели да погледнат в очите римския народ; загубили смелост те се надявали с търпение и низост да забавят нещастията, които ги застрашавали.
Обърнете внимание, моля ви, на поведението на римляните. След победата на Антиох станали господари на Африка, Азия и Гърция, без почти да притежават градовете; сякаш са побеждавали само за да дават. Но те ставали такива господари, че обявявайки война на някой владетел, стоварвали върху него, така да се каже, тежестта на цялата вселена.
… (Не бързали да завладяват всички покорени страни) Трябвало да се почака, докато всички народи привикнат да се подчиняват - като свободни и като съюзници, преди да им се заповяда като на поданици; преди да изчезнат малко по малко в римската република.
… Те извършвали завоеванията постепенно; когато победели някой народ, задоволявали се само с това да го отслабят; и му поставяли такива условия, които го минирали незабелязано; ако някой се опомнел, те го унижавали още повече; той ставал поданик, без да се разбере точно в кой момент.
…Безумие на завоевателите е това, че те искат да наложат на всички народи своите закони и своите обичаи; това не допринася нищо; защото хората са способни да се подчиняват при всеки вид управление.
Обаче Рим не налагал никакви общи закони, затова народите нямали помежду си никакви опасни връзки; те образували общо тяло само в смисъл на общо подчинение; и без да бъдат съотечественици, всички те били римляни.
… Няма нищо така противоположно едно на друго, както устройството на римляните и устройството на варварите; и, казано накратко, едното било продукт на силата, другото- на слабостта; в единия случай съществувало изключително подчинение, в другия - изключителна независимост. В страните, завоювани от германските народности например, властта се намирала в ръцете на васалите и само правото в ръцете на владетеля; в Рим всичко било обратното.
 
 
Превод Тодор Чакъров.
 
Текстът е от "За духа на законите" - издание на "Наука и изкуство", София 1984