Интелектуалното завещание на Маркс

Маркс след комунизма*

Когато в края на 20-ти век съветският комунизъм се разпадна, никой не можеше да каже, че той се провали само технически. По-всеобхватен, по-срамен провал - морален, материален и интелектуален - едва ли можем да си представим. Комунизмът не само измъчваше и разоряваше хората, но и ги избиваше с милиони. Десетилетия наред в Съветския съюз и неговите сателити всеки намек за прокламираните цели на комунистическата доктрина - равенство, свобода от експлоатацията, истинска справедливост - предизвикваше само горчива усмивка. Накрая, когато в тези страни монументите започнаха да падат, статуите на Карл Маркс получиха същото презрение, което получиха паметниците на Ленин и Сталин. Комунизмът бе отхвърлен като теория и като практика; неговите герои бяха отхвърлени, интелектуалните му създатели и безумните му ръководители също.

Хората, живеещи на Запад обаче, чиято оценка не е повлияна от действителния опит на живота във вдъхновената от Маркс система, в по-голямата си част, се придържат към една по-безпристрастна позиция. Те са склонни да смятат, че Маркс е бил погрешно разбран. Комунизмът в Източна Европа и Съветския съюз, според тях, е бил извращение на неговите мисли. Това, което се случи в тези изостанали страни би ужасило Маркс, така както ужаси и нас - гражданите на демократична Европа и Северна Америка. Всичко, което се случи в Източна Европа и останалия свят, където имаше комунистически режими, в действителност не е било свързано с неговите идеи.

Така, тази разпространена позиция ни внуши, че Маркс всъщност е бил прав за много неща - за многото несправедливости на капитализма, например, за глобализацията и международните пазари, за бизнес циклите, за това как идеите се материализират в икономиката. Маркс всъщност е бил далновиден - това е точната дума, която ни идва наум. Разбира се, ние трябва да отхвърлим комунизма, така както бе практикуван в Съветския съюз и Източна Европа (в Китай, Северна Корея, Куба и фактически навсякъде, където е бил прилаган и се прилага). Но моля ви, не отхвърляйте Маркс.

Дайте на човека дължимото

Изглежда, не съществува риск той да не получи "дължимото" уважение. През 1999 година радио ВВС проведе серия от анкети, в които питаше хората кои са имената на най-великите мъже и жени на хилядолетието. През октомври същата година, само няколко седмици след честването на десетата годишнина от събарянето на Берлинската стена, ВВС обяви името на човека, който хората бяха избрали за "най-велик мислител". Това бе Карл Маркс. След него се нареждаха Айнщайн, Нютон и Дарвин. "Въпреки диктатурите на 20-ти век, които изопачиха оригиналните му [на Маркс] идеи - отбеляза държавната агенция - неговата работа като философ, социален учен, историк и революционер продължава да респектира академичните среди". Що се касае до втората забележка, в крайна сметка ВВС не греши: Маркс все още печели уважение.

Книгите върху Маркс, насочени към читателите студенти и специалистите, продължават да се продават добре в Западна Европа и Съединените щати. И се очакват още публикации. Например Verso наскоро публикува една гореща критика - "Отмъщението на Маркс" от Мегнад Десаи, професор по икономика в Лондонското училище по икономика и политически науки. В тази книга мистър Десаи твърди, че Маркс е бил погрешно разбиран и че великият мъж е бил прав за далеч повече неща, отколкото му се признава. През август 2002 Oxford University Press публикува "Защо четем Маркс днес?" на Джонатан Уолф - едно също очарователно четиво. Авторът, професор в Юнивърсити Колидж Лондон, е познат като особено надарен тълкувател на политическата философия. В своята книга, той твърди, че Маркс е бил погрешно разбран и че великият мъж е бил прав за далеч повече неща, от тези които му се признават.

Наскоро публикуваните мемоари на Ерик Хобсбаум, известният историк, дългогодишен марксист и непокаял се член на комунистическата партия, също заслужават внимание. Там критиката към Маркс е смесена, но фактически, зад нея прозира преди всичко симпатия. Мистър Хобсбаум твърди… добре де, той твърди, че Маркс е бил погрешно разбран и че великият мъж е бил прав за далеч повече неща, от тези които му се признават.

Някой може да каже, че по отношение на либералния капитализъм - един сравнително успешен икономически ред, Адам Смит стои приблизително там, където Маркс стои по отношение на социализма. Но търсачките на Amazon.com и другите електронни книжарници показват, че заглавията, в които присъства името на Маркс, превъзхождат с около десет към пет заглавията, съдържащи името на Адам Смит. В студентските списъци за задължителни книги лесно може да забележите, че предимство се дава не на Адам Смит, а на Маркс и то преди всичко като на икономист. Навсякъде в социалните и хуманитарните науки този превес е забележим. Смит се вижда по-рядко, докато от Маркс, от неговите тълкуватели и последователи, никъде не може да се избяга. Това е широкото, продължаващо и до днес влияние на Маркс - факт, който поразява, особено когато се сблъскаме с контраста между неговата неприложима теория и модерния икономикс.

Как може да се обясни това? Какво остава ценно, ако въобще има нещо такова, в работите на Маркс?

Да, Маркс беше Марксист

Маркс наистина беше неустоим писател, създаващ с лекота първокласни епиграми. Заключителните изречения на "Комунистически манифест" (1848) действително останаха вечни: "Работниците няма какво да губят, освен оковите си… Работници от целия свят, обединете се". Освен това, той имаше завиден нюх към истеричните нападки. В "Капитала" например той прави изумителни сравнения: "капиталистът", подобно на "вампир" живее "изсмуквайки кръвта на работника". Това бе не само незабравимо сравнение, но и много подходящо, за онези, които вярваха в марксовата теория на стойността. Винаги, когато е искал, Маркс е можел да изрази себе си и своите мисли брилянтно.

Въпреки това, той бе способен също на изумителна мъглявост и непроницаема сложност. В "Капитала", "неговата научна работа", както самият наричаше този труд, Маркс говори на жаргон, който би трябвало да бъде обяснен с огромните бележки под линия, но всъщност, който бе замъглен от тях още повече. В допълнение на мъглата бе и факта, че през 1874 Маркс очевидно не вярва в същите неща, в които бе вярвал през 1844, но пък не преставаше да ни убеждава, че винаги е казвал абсолютната истина и че последните му работи са съвместими с всичко, което е казвал преди. Ще допълним още, че най-публикуваните му неща, включително "Комунистическия манифест" и втори и трети том от "Капитала", бяха редактирани или написани в съ-авторство с Фридрих Енгелс. Това бе причината дълги години Маркс и Енгелс да бъдат разделяни, за да се изясни на света, какво всъщност да разбира под "Маркс" - опити, които, сами по себе си, станаха академична индустрия.

Все пак, по отношение на неговата теория, четири неща изглеждат решаващи и може да се каже, че почти всичко останало произтича от тях. Първо, Маркс вярваше, че всяко общество следва законите на движението и това прави дългосрочните прогнози за неговото развитие плодотворни. Второ, той смяташе, че тези закони имат преди всичко икономически характер: това, което дава форма на обществото, единственото нещо, което го оформя, са "материалните сили на производството." Трето, той вярваше, че тези закони са неизменни и затова ще се проявяват непрекъснато до настъпването на края на историята, ще се проявяват под формата на една горчива борба на класи срещу класи. И четвърто, той вярваше, че краят на историята, класите и държавата (чиято единствена цел бе да представя и защитава интересите на управляващата класа) ще настъпи със създаването на земен рай.

По какъв начин тогава тези негови възгледи бяха отклонени от съветския стил комунизъм, според преобладаващите Западни коментари? Главно, по начина, по който Русия премина към социализъм. Съгласно марксовия закон за движението, обществото първо трябва да преодолее феодалните форми на производство, после да премине към капиталистически, след което капитализма трябва да се превърне в социализъм чрез "диктатурата на пролетариата". Русия обаче, както всеки знае, скочи към социализма направо от феодализма. Тоест всичко стана прекалено бързо. Маркс, може би, е трябвало да каже на Ленин, че такова движение никога не би проработило.

Но казал ли е наистина това? Без съмнение, Ленин виждаше себе си като истински последовател на Маркс. В края на 19 век социалистическата мисъл бе разделена. Марксовите закони за движението не се потвърждаваха. Капитализмът все още процъфтяваше: нямаше знаци, които да подсказват, че той върви към своя край. Работническите класи получиха правото на глас. Започна да се оформя и социалната държава. Условията във фабриките се подобряваха, а работните заплати растяха. Всички тези факти не съвпадаха с марксовите закони.

В отговор на всичко това, социалистите се разделиха. От едната страна застанаха реформаторите и социал-демократите, които виждаха, че капитализма може да получи човешко лице. От другата страна онези, които вярваха, че системата на Маркс ще бъде развита и обновена на основата на нейната вътрешна логика и най-вече развита по революционен път, вместо по противоположния - еволюционен.

На чия страна би застанал Маркс, ако бе жив? Щеше ли да продължи да твърди, че вампирът трябва да бъде унищожен? Или щеше да стане реформатор, учтиво молещ капиталиста да сучи по-малко кръв? Последното изглежда по-малко вероятно. Маркс беше учен, но също така фанатик и революционер. Неговата неспособност към компромиси (не само спрямо опонентите му, но дори и към мненията на другарите му) беше патологична. И в предговора към руското издание на "Манифеста" (1882), Маркс се надява, че една революция в Русия може да стане "сигнал за революция на пролетариата на Запад, и така двете да се допълнят"; ако е така, Русия, въпреки своите пред-капиталистически характеристики, "може да послужи като начална точка за комунистическото развитие." Очевидно Ленин е бил напълно прав да вярва, че той, а не "буржоазните приспособенци", са уловили истината в думите на своя учител.

Далеч от Гулаг

Дори, ако съветския комунизъм съвпадаше с марксовите идеи, или поне се опитваше да ги приложи правилно, това не трябва да ни подтиква да отхвърляме мисленето на Маркс изцяло. Той може би е бил прав за някои неща, дори в главните неща.

Части от неговата мисъл правят впечатление. Все пак, неговите подбрани поговорки за достигането на глобалния пазар - едно любимо доказателство, че "Маркс е бил далновиден" - фактически не са най-добрите примери. 19 век беше ера на глобализация и Маркс бе един от многото, които отбелязваха това. Ускоряващата се глобална интеграция през последните 30 години на 20-и век просто възобнови тенденцията, която бе водеща по времето на Маркс и която в последствие бе пресечена с настъпването на Първата световна война.

Всъщност, Маркс бе много по-оригинален с погледа си към страховитата продуктивна сила на капитализма. Той виждаше, че капитализма може да пришпори иновациите до едно невиждано дотогава ниво. Той бе прав, че големите корпорации ще доминират световните индустрии (въпреки, че смисъла, който той влагаше в тази прогноза, бе различен). Той правилно подчертаваше важността на икономическите цикли (макар неговите оценки към техните причини и последици да бяха погрешни.) Централния парадокс в марксовите оценки - а именно, че самата продуктивност на капиталистическата система ще я постави на колене, правейки възможно съществуването на социализма и след това на комунизма - бе тяхното преобръщане в грешка. Все пак, на Маркс може да бъде признато, че той имаше много повече усет от другите теоретици, с предусещането колко далеч може да стигне капитализма в промяната на материалното състояние на света.

Но фактът остава - всичко най-значимо в неговата теория, бе погрешно. Реалната сила на неговата система бе предсказанието, но неговите главни предсказания се оказаха безнадеждни грешки. По отношение на перспективите на капитализма, винаги може да бъде казано, че Маркс е сгрешил само в преценката си за времето, през което трябва да се осъществи предсказанието: в крайна сметка, когато капитализмът си отиде, той ще излезе прав. Сложен в такава форма обаче, този аргумент, както и многото други извинения за Маркс, ще получи предимството да бъде защитен от погрешимост. Но това не би го направил правдоподобен. Бедата е, че този аргумент забравя за класата. Това е едно хитро пропускане. Класовият антагонизъм е главното в марксисткия светоглед. Без него, дори ако капитализма влезе в стагнация или упадък, механизмът за неговото окончателно премахване ще липсва.

Класовата война е sine qua non (задължително условие) за Маркс. Но класовата война, ако въобще някога е съществувала, е приключила. Кой в Западните демокрации днес избира? Кой управлява и за какъв период от време? Кой казва на правителствата как да бъдат регулирани компаниите? Кой в края на краищата притежава компаниите? Наемните работници - пролетариата. И това е благодарение на нещата, които Маркс осъждаше: частната собственост, либералните политически права и пазара. По тези въпроси Маркс очевидно сгреши дълбоко.

Точно в принципа

Все пак, марксисткото мислене продължава да има голямо влияние въпреки намаляващия брой хора, откровено определящи се като марксисти. Трудовата теория на стойността и останалата част от марксовия икономически апарат, в голяма степен, са в интелектуален брак, но много от неговите допускания, аналитични похвати и навици на мисълта, продължават да са широко разпространени в западните научни среди и отвъд тях.

Основната му идея - че икономическата структура определя всичко в социалния свят, нанасяше и продължава да нанася големи вреди. Съгласно този възглед, правото на частна собственост, например, съществува само за да обслужва буржоазните отношения на производство. Същото може да бъде казано за всяко друго право или гражданска свобода, съществуващи в едно общество. Съгласно Маркс, идеята, че всички права и свободи имат дълбоки морални основи, е илюзия. Моралът, сам по себе си, е илюзия, той е просто още едно оръжие в ръцете на управляващата класа. (Както каза Г. Лукач: "Комунистическата етика направи от злонамереното действие дълг от най-високо значение… Това бе най-голямата жертва, която революцията поиска от нас.")

Това, което се отнасяше за етиката, се отнасяше също и за историята, литературата, за хуманитарните и социалните науки. "Късният марксист" виждаше във всички тях не примери на безкористно интелектуално изследване, както се приемаха традиционно, но като форми за осъществяване на социален контрол. Според този светоглед вие не трябва да питате какво е мислил да прави един писател, драматург, архитект или философ. Вие знаете преди дори да сте хвърлил един поглед върху творбата му, какво наистина е направил: подкрепял е управляващата класа. Тази умствена нагласа нанесе дълбоки поражения най-вече в литературознанието, но не само там, а навсякъде в университетските департаменти на Западна Европа и специално в САЩ. Резултатът беше унищожително отдалечаване; отдалечаване не от държавата, а от възможностите за интелигентна беседа и загуба на вяра, че младите хора ще получат добро либерално образование.

Марксисткото мислене също така е и дълбоко Утопично - друга голяма заплаха. "Комунистически манифест", въпреки заглавието си, не беше програма за управление: той бе програма за взимане на властта, или по-скоро за разбиращо наблюдение как властта ще падне от едни ръце в други. Това бе коментар за дефектите и динамиката на капитализма. Никъде в "Манифеста" или където и да било другаде в своите трудове, Маркс не си прави труда да опише как комунизма, който предрича и защитава, в действителност ще работи.

Веднъж той каза това: "В комунистическо общество, където никой няма определена сфера на активност… обществото регулира общото производство и така ми дава възможност днес да върша едно, утре друго, сутринта да ловувам, следобед да ходя на риболов, вечерта да паса говеда и след вечеря да критикувам, така както си искам, без дори да съм ловец, пастир или критик." Дали говедата щяха да бъдат доволни да пасат вечер, е един от многото въпроси. Но този шарж е почти всичко, което Маркс някога е казвал относно практическия комунизъм. Останалото бе атаки към капитализма: към неравенството, което създава, експлоатацията, отчуждението, частната собственост и така нататък.

Прави впечатление, че днешните войнствени критици на глобализацията, независимо дали се определят като марксисти или по друг начин, вървят по същия път. Те не представят една достатъчно детайлна алтернатива на настоящия икономически ред. Вместо това, те призовават към една Утопия, в която няма проблеми на околната среда, където няма социална несправедливост и търговски спортни марки; те се връщат назад към пред-индустриалните златни години, които всъщност никога не са съществували. До този момент анти-глобалистите не са дали конкретна и ясна форма на алтернативното бъдеще, за което се борят, нито пък са предложили някакво стойностно обяснение.

Анти-глобалистите наследиха и други неща от Маркс. Например, самодоволния гняв, войнствената реторика, желанието да се прибягва към действително насилие (в отговор на "насилието" от другата страна), демонизиране на големия бизнес, разделяне на света на експлоататори и жертви, презрение към мирните реформи, жар в активността, нетърпеливост към демокрацията, презрение към либералните "права" и "свободи", подозрение към компромисите, нахално двуличие (или детска наивност) към аргументите, които защитават пазарния ред.

Анти-глобализмът е поредната светска религия. Такъв беше и марксизма: пълно доверие към пророка, свещени текстове и обещания за небесата, обвити в мистерия. Маркс не беше учен, както често твърдеше. Той създаде вяра. Икономическите и политическите системи, които вдъхнови, са мъртви или умират. Но неговата религия има зад гърба си една голяма църква, и тя е жива.

Copyright © The Economist Newspaper Limited 2002.

Статията е по материал на списание Economist, публикуван през декември 2002 година.