Media Times Review    Google   
___









мастило
 януари 2003

Принцеса
ИЯСИНТА-МАРИ

Никита Нанков*


   През Тридесетгодишната война по бойните полета на Европа паднали безчет най-храбри и доблестни мъже. Сред тях бил и крал Густав-Адолф, владетелят на Швеция. В знак на вечна признателност верните му съюзници го изписали в черквите си като светия на бял кон. Ала това не било кой знае каква утеха за Иясинта-Мари, принцеса на Швеция и негова дъщеря, която останала кръгло сираче.
Тя била девойче тъй крехко и нежно, та изглеждала направена от прозрачен китайски порцелан. В буйните й руси коси дишали ветровете, а в огромните й сини очи припкали и се стапяли облачетата на безчет изречени и неизречени пощявки. По нрав била като пролетно небе: сега иска едно и се къпе в светлина и нежност, след миг й хрумва друго и се чумери, а още по-сетне сама дори не знае какво й се ще и от очите й бликват бистри порои.
Ето такава била принцеса Иясинта-Мари, която баща й, кралят на Швеция, обичал до самозабрава. Той бил заповядал дванайсет най-лични придворни дами да изпълняват и най-малката прищевчица на щерка му. Горките придворни дами - те търчели от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, за да смогнат да изпълнят приумиците на принцесата, сипещи се като снежинките от хладното шведско небе. Когато следобед те се сбирали край камината, за да глътнат на крак по чашка чай, имали време само да въздъхнат и то съвсем тихичко, тъй като се боели да не ги чуе отнякъде кралят:
- Ах, принцеса Иясинта-Мари ще ни умори. . . - и отново хуквали.
Привечер, когато крал Густав-Адолф привършвал кралските си дела и сменял короната, мантията и чизмите с домашна перука, халат и пантофи, той викал при себе си Иясинта-Мари, турял я на коленете си и докато тя си игаела с буклите му, той й казвал:
- Скъпа Иясинта-Мари, Господ те е създал на този свят за едно-единствено нещо - да показваш капризи.
И като я провождал да спи, той я целувал по челото и й давал било диамант, било рубин.
Ала всичко това било така докато крал Густав-Адолф бил жив. След като паднал на бойното поле, шведските поданици една седмица говорели шепнешком и носели траурни панделки на шапките си, а втората седмица хвърляли шапки във въздуха и крещели "Уррраа!" за новия крал.
И всичко си потекло по старому.
Само животът на дванайсетте придворни дами се променил. Вече нямало защо да се трепят ден и нощ и те взели да прекарват следобедите си край камината на сладък чай и солени приказки. А това станало, понеже новият крал, който бил много строг, установил абсолютна кралска власт - с други думи, не търпял ничии други капризи освен своите собствени. Принцеса Иясинта-Мари била изпъдена от двореца и трябвало да поеме по пътища-друмища. . .
Отпърво на нея й било много весело и можело ли да бъде иначе, щом светът се оказал пълен с неподозирани и чудно интересни неща? В дърветата пеели птици без кафези; цветята растели направо от земята, а не в японски вази; водата не бликала от фонтани, а лъщяла на локви по пътя и в нея не плували рибки-златоперки от загадъчното Жълто море, а подскачали простодушни шведски жабчета. Иясинта-Мари разменяла диаманти за захаросани бадеми, замеряла врабците с рубини, усмихвала се на чудния Божи свят и била щастлива.
Докато един ден диамантите и рубините не свършили.
В полето падал мрак. Заквасил хладен дъжд, задухал пронизващ вятър. Иясинта-Мари, зъзнеща и гладна, се сгушила до един крайпътен камък и за пръв път в живота си заплакала с истински сълзи.
Тъкмо тогава по друма се задал студент, загърнат във вехтичкия си плащ.
- Защо плачеш, девойче? - спрял той до Иясинта-Мари.
- Студено ми е, гладна съм, а и няма къде да пренущувам - отвърнала тя.
Младежът свалил плаща си и загърнал Иясинта-Мари, а сетне изтупал джобовете си, та сбрал половин шепичка трохи и й ги подал.
- Но коя си ти? - повторно запитал той.
- Принцеса Иясинта-Мари, дъщерята на покойния крал Густав-Адолф. Но новият крал ме изпъди от двореца. . .
- Аха, Иясинта-Мари. . . И как живееш сега, как си вадиш хляба? Умееш ли нещо?
Двамата вече крачели към една страноприемница, чиито светлинки се мержелеели сред дъжда и мрака. Иясинта-Мари се замислила, ала колкото и да се мъчела, не могла да се сети за нищо, което умее да прави и затуй рекла:
- Май не умея нищо. Но помня, че вечер, когато татко ме вземаше на коленете си, все ми повтаряше: "Скъпа Иясинта-Мари, Господ те е създал на този свят за едно-единствено нещо - да показваш капризи."
- Е, това е все пак повече от нищо - казал студентът и се замислил.
Само след миг обаче той се засмял, затанцувал около девойчето и радостно затананикал:

От утре, от утре, от утре,

училището за капризи ще открием!

И докато влизали в страноприемницата, студентът разказал на Иясинта-Мари как самият той се препитава като дава уроци по красноречие и танци на няколко богати търговски щерки, чиито мамички са си наумили непременно да ги омъжат за барони и графове.
- А какви баронеси и графини ще бъдат тези дебеланки, ако не се научат да показват истински благороднически капризи? - смеел се студентът. - Ти, Иясинта-Мари, ще им станеш учителка по капризи, искаш ли?
Принцеса Иясинта-Мари много се зарадала и се съгласила.
На другия ден студентът я завел в близкия град и я представил на ученичките си. Техният възторг нямал граници. Как? - капризи ще им показва истинска принцеса? О-о-о, та с такава учителка те съвсем сигурно ще се омъжат за барони и графове. А кой знае - може дори и за някой приказен принц?
Уговорили се първият урок по капризи да започне на следващия ден подир пладне, защото принцесата предупредила, че капризи може да показва само онзи, който се въргаля в леглото до обяд.
В уречения час дебеланките очаквали принцеса Иясинта-Мари наконтени с най-тънките си дантели и окичени с най-лъскавите си накити. Някои били довели даже мамичките си, за да видят и те отблизо истинска принцеса.
И ето - урокът по капризи започнал.
Принцеса Иясинта-Мари се изправила пред ученичките си. Ах колко хубава и нежна била тя! Косите й затрепкали на руси вълни, от очите й надникнали палави слънчеви дяволчета.
Търговските щерки замрели на местата си - не мръдвали, не мигвали, не дишали. Някои дори престанали да хрупат орехови и лешникови ядки. Всички се превърнали на уши и очи, та да не изтърват нищичко от капризите на принцесата.
Ала Иясинта-Мари стояла отпред окаменяла. Сърцето й се било свило на стафидка, устата й била заключена със седем катинара, а огромните й сини очи, помътнели от страх и мъка, били впити в часовника, отмерващ учебния час, за който ще платят търговските щерки. Пясъкът там се изнизвал като нишката между пръстите на неумолимите парки.
- Aма, ти капризи ли че ни покaзуеш, или че гледаш като прецицaло мачe? - провикнала се накрая една мамичка, чиито очи също били в часовника, и замерила принцесата със захаросан лешник.
- Но уважаема госпожо, какво правите! - скокнал студентът и понечил да защити злочестата учителка. - Та това е дъщерята на. . .
Но Иясинта-Мари вече била избягала от стаята и плачела горчиво, свряна в тъмното слугинско ъгълче под стълбата.
Изведнъж в мрака грейнала ярка светлина и пред девойката застанала жена с неземна красота, окръжена с венец от лъчи.
- Скъпа Иясинта-Мари, - рекла хубавицата и по чудодеен начин пресушила сълзите на принцесата - Господ те е създал за едно-единствено нещо - да показваш капризи. Аз съм Феята на капризите и дойдох да те отведа.
И Феята хванала принцеса Иясинта-Мари за ръце и двете полетели към незнайното царство на капризите.
 
Лято на 1985 г., Лайпциг
3 март 2001 г., Блумингтън
 
Copyright © Никита Нанков

*Авторът преподава сравнително литературознание в Indiana University, Bloomington, IN, US; има редица публикации в областта на българската и чуждата литература и в интердисциплинарните изследвания - естетика, семиотика, изобразително изкуство, кино и теория на превода. Негови са книгите "Празни приказки" (2000) и "В огледалната стая" (2001). Двете книги могат да бъдат купени директно от издателя, адрес за връзка: sonm@astratec.net
Други произведения на Никита Нанков можете да намерите на http://grosni-pelikani.cult.bg/