Първият въпрос при формулирането на такава тема е за смисъла на съществуване на политически партии от класическия тип - с членски състав и ръководители. Това са партии, които имат своите структури, които са с доста подредена организация и чиято генеалогия виждаме в първите работнически партии от края на 19 век. Тази история не е без значение. Такива партии се появяват в онези социални среди, чийто представители не могат да се занимават с политика като с хоби, в свободното си време. Това са организации, които представляват социални слоеве, които не могат да живеят без да работят. Именно затова първите работнически партии са и първите партии, изобщо в историята, които имат платени лидери и платен апарат. Всички политически партии, съществували дотогава, са били повече или по-малко аристократични, съставени от хора, които имат доходи от които да живеят и се занимават през свободното си време с политика. Политиката за тях е била призвание, професия, но също така и хоби, занимание отвъд нужното за издръжката на човека.

Работническите партии не могат да съществуват по този начин. Те се нуждаят от съвсем друга структура. Те се нуждаят от хора, които да се посветят на организацията и съответно да получават възнаграждение за своята партийна дейност. Всъщност това е прототипът на членските партии - има членски състав, който плаща членски внос и от този събран членски внос се издържа партийният апарат. Напомням тази история на политическите партии, за да се иде по същество към въпроса, а именно за какво служат политическите партии.

1. Функции на партиите

На първо място се очаква партиите да агрегират социалните интереси да ги превръщат в политически. Обществото е шарено. Съществуват множество социални групи, индивиди с различни интереси, които искат да излязат на политическо равнище.

Политическите партии правят нещо важно, те произвеждат от това множество от интереси, по-малко на брой важни, релевантни за политическия живот интереси. Агрегират ги, събират по-маловажните интереси в по-важни.Те са нещо като инструмент за превръщането на разнообразието от индивидуални и групови интереси във важни и способни да бъдат реализирани политически интереси.

Функцията на политическите партии, естествено е да извършват селекция на политическия елит. В съвременната демокрация няма изработени други по-добри механизми от политическите партии за избора на политически лидери. Затова и във всички модерни демокрации една политическа кариера минава през политически партии. Няма как да се появи като политически лидер човек, който няма своята история в някоя политическа партия. Разбира се, нашият преход в България, както и опитът в други страни показва, че е възможно да се появят такива фигури. Веднага се сещаме за фигурата на днешния премиер, който е и ръководител на политическа партия, но който няма дълга история като такъв. Това донякъде е свързано с личната му особа на бивш цар, монарх, който разбира се никога не е управлявал. Но това е изключение. Правилото е, че всеки политически лидер в модерната демокрация започва своята кариера в една или друга политическа партия или организация.

Третата функция на политическите партии в модерните демокрации е във формулирането на политики, на публични политики, на последователност от действия, основани на някакви концепции, които трябва да доведат до една или друга промяна в живота, в социалната и в политическата действителност. Политическите партии са генератори на такива идеи, в техните среди се раждат такива идеи. И модерната демокрация не може да мине без участието на политически партии при формулирането на тези политики. За да може публиката да избира между една или друга политика трябва да има субект, който да стои зад тези предложения. В модерната демокрация тези субекти са политическите партии.

От друга страна виждаме общественото мнение не само в България, но и в много страни в Европа да гледа с нарастващо недоверие към политическите партии. Говори се, че има криза на партиите. Тази криза се изразява в това, че публиката все по-малко е склонна да се самоидентифицира с една или друга партия. Все повече се говори че трябва да се създадат други политически организации, че трябва да се променят старите традиционни партии. През последните 20-30 г. на политическия хоризонт в Западна Европа се появиха нетрадиционни по своя характер политически партии. Партията на зелените в Германия демонстрира съвсем друг тип поведение. Те нямаха дори постоянно лидерство. Имаше лидерски позиции, които се заемаха чрез ротация. Дори по ротационния принцип се заемаха и първите спечелени места на парламентарните избори в Бундестага.

Имаме много причини да говорим за криза на политическите партии. И тя е свързана с това, което теоретиците наричат легитимация на партиите. Мнозина в България казват, че „има прекалено много партии", че „нямаме нужда от толкова много партии". Въпросът е, че няма инстанция, която да каже: имаме нужда от 2, 3, 10 или 20 политически партии. Появата на политическите партии е един абсолютно хаотичен и естествен процес, който не може да бъде контролиран и ако той бъде контролиран, това е лошо за демокрацията.

Въпросът не е в това, дали в България трябва да има или да няма толкова много политически партии. Въпросът е друг - дали тези политически партии, които съществуват, са достатъчно представителни, дали успяват да представят всичките важни социални и политически интереси, всичките значими в политиката сектори на общественото мнение, на обществото в България. Дали успяват те съвкупно да формулират като политически раждащите се и появяващите се социални интереси. Дали са чувствителни към новите социални очаквания. Достатъчно ли са чувствителни, за да могат бързо да ги превърнат в политически, или не. Ако партийната система като цяло не е чувствителна към новите социални интереси, тя се делегитимира, губи своята легитимация.

2. Елитите на прехода

За да видим как партийните лидери вършат работата си, нека се опитаме да разсъждаваме дали има някаква особеност във функцията на елитите по време на такъв преход, който променя в крайна сметка всичко. Преходът променя обществото из основи. Не се променят само една или друга сфери на обществото, не можем да кажем, че някъде има дълбоки промени, а другаде нещата да са оставени такива, каквито са заварени. Социализмът беше едно цялостно общество, а онова, което виждаме да се ражда в прехода, е едно общество от западен тип, с пазарна икономика и политическа демокрация от либерален тип. Новото общество е също цялостно и различно от обществото на социализма. И за тези 10 г. на толкова динамични промени, особено се променя ролята на елитите и самите елити.

Част от старите елити се опитват да действат в новата ситуация. Това е огромна личностна промяна за всеки един такъв човек. На второ място има елити, които по някакъв начин можем да свържем със старите елити символично. Те се мъчат да се оттласнат, да се дистанцират от старото наследство, от старите елити и да действат в новата ситуация. Естествено има и съвсем нови хора в политиката. Хора, които преди не са участвали в политиката, не са участвали дори и в най-малката форма на обществена изява. Има и такива хора. Често казват за тях, че са случайни. Но дали елитите винаги трябва да носят връзка с предишни елити. Ако приемем последното ще идем до форма на потомствената аристокрация. Модерната демокрация обаче е несъвместима с това и според нея „всеки може да стане елит, стига да има амбицията и способностите да се пребори за това място. Модерната демокрация означава, че няма непроницаеми социални граници. Това много напомня приказката, в която ваксаджийчето станало милионер. Тук говорим за политически елит, не за икономически, за възможността всеки гражданин да може да участва в политиката и да стане политически лидер, стига да може да убеди публиката, че той наистина е способен и е част от елита. Тази характеристика на парламентарната демокрация е важна. Проницаемостта на социалните граници е особено видима в периодите на преход. Тъкмо в периодите на преход се губи всякаква представа както за стари, така и за нови социални граници. Всичко изглежда възможно, всичко изглежда позволено, всеки може да се издига.

Всеки има и правото да говори. Затова мнозина ще кажат, че има много случайни хора в политиката. Всъщност е добре, че много различни, включително случайни хора, влязоха в политиката, защото именно в това състезание могат да се селекционират, да се изберат хората, способни да участват в борбата на елитите. Защото политиката не е лесно занимание. Така тези бързи промени доведоха до голяма и бърза смяна на елитите, до тяхното разместване и разбъркване. Така че десет години по-късно ние можем да кажем, че има един нов политически елит, родил се вследствие на този врящ котел на промените и който се диференцира политически в една палитра близка до европейската. Има и стари и нови, млади и стари, леви и десни, либерални и консервативни, всякакви елити. Те не са по-различни от общата политическа палитра.

Елитите имат същата участ, която и политическите партии, публиката се отнася към днешните политически елити с нарастващо недоверие. Това не значи, че качеството на тези елити е по-лошо от европейското. Българският елит не се различава от политическия елит на която и да е друга европейска демокрация. Не можем да кажем, че нашите елити са от по-ниско качество, защото имат по-малко политически опит. Десет години са напълно достатъчни като опит. Няма в политическото пространство на Запад политици, които имат много по-дълъг политически опит.

Разликата е в това, как политиците успяват да оправдаят себе си пред публиката. Или как те се самолегитимират. Или как отговарят на въпроса: „Защо съм нужен."

3. Професионализмът на елита

Тук въпросът е, че публиката най-често подозира, че вместо да изразяват под една или друга форма някакъв публичен политически интерес, политиците се занимават с политиката като с частен бизнес. Вместо публични интереси преследват частни, групови или индивидуални интереси.

Това, че политическите елити не успяват достатъчно убедително да кажат, че това не е така, е част от проблема. Това е проблемът за тяхната легитимация.

Политическият лидер е част от политическия елит, защото публиката приема, че той е оставил настрани своите лични частни интереси, а се занимава преимуществено с публичните интереси. Политическата система не може по друг начин да заработи, ако елитът не успее да убеди публиката, че се занимава с публични интереси и ако, разбира се, по същество не го прави.

Има случаи при които политическите лидери могат да отстояват публични интереси, но публиката да не е убедена, че го правят. Това също е част от политическата игра и част от политическата практика. Всъщност няма идеален елит. Политически елит - това не са т.нар. „професионалисти". Често се казва: „нужни са професионалисти в политиката." Значи ли това, че министърът на здравеопазването се предполага да бъде доктор или министърът на образованието да е учител, министърът на отбраната на всяка цена трябва да е генерал. Не това се има предвид като говорим за професионализъм в политиката. Професионалният политик е професионален само тогава, когато успее да превърне определени социални интереси в политически. Ако дефинираме така професионализма на политиците, ще разберем, че в парламента могат да участват всякакви хора, от всякакви социални групи, че не е необходимо те винаги да са юристи, защото ще разбират от закони. Законът не е просто юридическа форма, превърнат е в норма като политическа воля, а това превръщане е политическо занимание. Юристите могат само да помагат за юридическата форма на закона. Така юристите действат като експерти в политическата работа. Затова не можем да очакваме депутатите да са само юристи или икономисти. Защото ако очакваме това, цели категории хора трябва да са извън политиката. Това би противоречало из основи на самата идея за модерна демокрация, която допуска участието на всички. И не само допуска, тя изисква гражданите да участват и да са ангажирани с политическите процеси. Така стигаме до отношението между политическия, партийния елит и масата. Тук ще се върна към класическата структура на една класическа политическа партия. Най-широкият кръг от поддръжници в един сектор от обществото, който се отнася със симпатия, наричаме „симпатизанти". Следва по-тясната група на избирателите, на онези хора, които на избори отиват и избират партийната бюлетина. Третият кръг са формалните членове на политическа партия, които плащат членски внос. Имаме още един по-тесен кръг който можем да наречем „активисти", онези хора, които се включват активно в различни мероприятия на политическата партия. И най-сетне виждаме конкретните лидери на всички нива на партията, това са „избраниците" - това е ангажирания постоянен апарат на партията. На върха е тесният политически елит.

Когато говорим за отношението на елита и масите, трябва да имаме предвид много сложното разслоение на една политическа партия, което отделя висшия партиен елит от най-широкия кръг на партийната маса. Всеки един индивид и гражданин може да бъде в различните „страти" на една партия, да променя своята позиция, от пасивна към по активна и обратно. Не е достатъчно да кажем: това е само висшият елит и членската маса. Взаимодействието често е далеч по-сложно, защото партиите действат едновременно като партии с членска маса или като електорални партии. Стана модно да говорим за електорална партия, за партия която се активизира само по време на избори. Дават често за пример американските партии. Но около тях съществува огромна мрежа от най-разнообразни организации, които на пръв поглед са далеч от партийната политика, но които държат непрекъснато активни в различни дейности голяма група сподвижници на тези партии. Всичко това е от значение, когато говорим за електорална партия не можем да сведем въпроса до просто взаимодействие между партиен елит и партийна маса. Ако една партия стигне дотам, че лесно може да бъде отделен един елит и една членска маса, тя няма да има дълъг живот. Това означава, че между най-широката група поддръжници и партийния връх е празно, а щом е празно, щом няма никакви, да ги наречем „тела", които да могат да създават тази връзка, значи връзката между елита и масата е само фиктивна, привидна, краткотрайна. Един пример за това от съвременната българска политика в момента е НДСВ. Структурата като сравнително организирана политическа партия има риска да изчезне също толкова бързо, колкото бързо се и появи. И това няма да е единствения пример нито в България, нито в Източна Европа, нито в много други страни. Много от първоначалните актьори на прехода, най-вече много от тези първоначални антикомунистически коалиции, давайки начало на цяла палитра от политически партии, изчезнаха. Давам пример с полската Солидарност. Същото важи и за Румъния с Румънската демократична конвенция на бившия президент Константинеску. Същото се случи и с Унгарския демократичен форум. Така, че няма такава политическа партия, която да е организирана вечно като политическо представителство. Бързо може да изчезне политическата партия, в момента в който между елита и масата се окаже вакум. Партийната маса на такава партия ще се окаже много променлива и бързо ще си намери друг партньор.

Тук ще завърша с кризата на лоялността към политически партии. Лоялността се опитват да измерят като последователност във вота. Това значи, че даден избирател на всички избори гласува за една и съща партия. Мобилността на избирателите е обратното на лоялността, това е склонността им да променят вота си. Тук има един много важен въпрос. Партийните етикети в хода на прехода, твърде много се менят. Само 5-6 партии в България са запазили досега партийното си име и етикет. А не по-малко от 2 милиона избиратели през всичките тези избори са променяли вота си. Въпросът е те ли са се променяли. Те ли са променяли своите предпочитания. Гласувалият за БСП през 1990 г., за същата ли БСП гласува през 2001 г. Един избирател гласувал за СДС през 1990 г., за същата ли партия гласува сега.

Партиите се променят, променят се и техните избиратели. Те печелят друг терен, може би и губят стар терен. Но динамиката във всеки случай е твърде голяма, за да можем със сигурност да кажем, че един избирател който гласува за един и същ политически етикет през всичките тези десет години на прехода е лоялен избирател. Може би тъкмо тези избиратели най-много се менят, може би те са истинските конформисти. Вярват на етикета, но не разбират какво има зад него. Това, разбира се, е само един въпрос за размисъл. Онова, което виждаме в примера на другите страни от Европа е, че все по-малко са избирателите, склонни да гласуват само защото веднъж са гласували за една партия. Избирателите стават все по-взискателни. Все повече са склонни да избират истински, да се въздържат, когато искат да накажат своята партия или да гласуват за други. Изобщо избирателят е все по-взискателен и все по труден за убеждаване. Това трябва да се има предвид когато говорим за отношението между елита и масите.

* Д-р Антоний Тодоров e преподавател по политически науки в Нов Български университет. Автор е на книгата "Модерната политическа мисъл", издадена през 2001 година. Статията "Партии, елити, маси" е публикувана в лявото списание "Ново време".