Кен Скуланд - Приключенията на Джонатан Гълибъл в света на свободната пазарна икономика

Приключенията на Джонатан Гълибъл в света на свободната пазарна икономика ГЛАВА 5 Свещи и палта
Джонатан придружи отчаяната жена и момчето на няколко мили до къщата на роднините. Те му благодариха сърдечно и го поканиха да остане. Бегъл поглед бе достатъчен, за да разбере, че къщата и бездруго е претъпкана с хора, затова внимателно отказа и продължи пътя си. Шосето отвеждаше до мост над някаква река, отвъд която се виждаше град, ограден със стена. Насред моста внушителна бариера преграждаше пътя. Табела в дясната лента сочеше към града: “ТЪПОГРАД, ОСТРОВ КОРУМПО: ВХОД” Друга табела зад бариерата информираше насрещните sминувачи от лявата лента: “ИЗХОД, НЕ ВЛИЗАЙ.” Но не това бе най-странното. Платното към града бе затрупано с купища ръбести скални отломъци. Виждаха се странници, които се катерят или се провират между тях и упорито продължават нататък, след като са изоставили багажа си край пътя или са го хвърлили в реката, че да не им пречи. Други, предимно по-възрастни, просто се връщаха обратно. Джонатан тръгна след слабичък човек и забеляза котарака на жълти ивици с разкъсано дясно ухо. Беше наврял муцуна в някакъв изоставен вързоп, откъдето накрая измъкна парче сушено месо. Изходната лява лента на пътя обаче беше гладка и чиста. Търговците, които изнасяха стоки от града, го напускаха безпроблемно. Джонатан се почуди: “Защо ли ще е толкоз трудно влизането в град, от който се излиза лесно?” Тръгна напред, като преодоляваше с мъка грамадните скални късове. Накрая стигна до яка дървена двойна врата, отворена широко в широката градска стена. Улиците вътре бяха изпълнени с ездачи, пешеходци с пакети и вързопи, всевъзможни каруци и двуколки. Джонатан се изправи, понамести раздърпаната си риза, стегна каиша на панталона и понечи да се слее с навалицата. Котаракът се шмугна покрай него. Но още на градската порта го спря някаква жена. На импровизираната й сергия бяха подредени значки. – Моля – каза жената, като се усмихна широко и посегна да го закичи с една от тях, – ще подпишете ли моята петиция? – Ами не знам – смути се Джонатан, а като поокопити смутолеви. – Чудя се дали бихте ми показали накъде е центърът на града? Жената го изгледа с подозрение: – Не познавате града?! Джонатан усети студенина в гласа и още повече се обърка: – Добре, къде ви е петицията? Дайте да я подпиша. Усмивката се върна на лицето й. – Подпишете точно под последното име, ето тук. С това помагате на много хора. Джонатан сви рамене и пое писалката. Жената бе навлечена до врата и се потеше обилно в иначе приятния слънчев ден. – За какво е петицията? – опита се да прояви съпричастие той. Тя вдигна очи към него, събра пръстите на двете си ръце един срещу друг и плавно поднесе костно-ставната конструкция пред изпъчения си корем – досущ като сопрано преди централната ария в операта. – Това е петиция за закрила на заетостта и промишлеността. Вие подкрепяте заетостта и промишлеността, нали? – попита тя. – Разбира се – каза Джонатан, като си спомни за предприемчивата млада жена, която беше арестувана за това, че е застрашила работата на дърварите. Последното, което искаше точно сега, бе да покаже незаинтересованост спрямо трудовата заетост на тукашните. – А това как ще помогне? – продължи той със загриженост, докато издраскваше името си достатъчно нечетливо, че да не може никой да го прочете. – Съветът на Лордовете закриля родината от чуждоземния внос. Както виждате, вече сме постигнали напредък с моста, но има да се прави още много. Ако достатъчно хора подпишат моята петиция, Лордовете обещаха, че ще забранят всичко чуждо, което е пречка в моя бранш. – А какъв е вашият бранш? – запита Джонатан. Жената гордо обяви: – Аз представлявам производителите на свещи и палта. Тази петиция призовава за забрана на слънцето. – Слънцето? – Джонатан пое дълбоко въздух. – Как...ъ-ъ...защо да забраняват слънцето? Тя го зяпна с изумление: – Знам, че изглежда малко драстично, но не виждате ли? Слънцето ощетява производителите на свещи и палта. Хората не си купуват свещи и палта, когато им е топло и светло. Със сигурност разбирате, че слънцето е много евтин източник на светлина и топлина. Е, това просто не може да се търпи повече! – Но светлината и топлината от слънцето са безплатни – възрази Джонатан. Жената изглеждаше обидена и възрази: – Ами именно това е проблемът, нали разбирате. Извади тефтер и започна да му цитира извадки от бележките си: – Според моите изчисления евтиният достъп до това чуждо топло и светло намалява потенциалната заетост и заплатите с минимум петдесет процента - поне в отраслите, които аз представлявам. Това положение може лесно да се подобри с един висок данък върху прозорците... Или може би с пряка забрана на прозорците. Джонатан хлъцна и изпусна петицията върху масата. – Но ако хората плащат за светлина и топлина, тогава ще имат по-малко пари за други неща, да речем, за месо. За питиета или за хляб... - Аз не представлявам месарите, пивоварите или хлебарите – рязко му отвърна жената. Джонатан явно не спадаше към нейните потенциални политически поддръжници и тя дръпна петицията от ръцете му. – Очевидно вас повече ви интересуват прищевките на потребителите, а не закрилата на работните места и сериозните инвестиции. Желая ви приятен ден – каза тя хладно, с което даде да се разбере, че разговорът е приключен. Джонатан се отдръпна от масата. “Да забранят слънцето?- помисли си той. - Какви щури идеи! Първо брадвите и храната, сега пък слънцето. Какви ли още ще ги измислят?”

* Текстът от книгата се публикува с разрешението на: Българско общество за индивидуална свобода