Нихилизъм, манихейство, ценности

Цветан Тодоров

Нихилизмът, тоест радикалното отричане на ценностите, гледа на тях като на чист продукт на волята за власт, докато манихейството налага окончателно делене на хората на добри и лоши. Аз се пазя и от двете крайности. Дължа го на възпитанието си, което съм получил, понякога с нежелание, през първата част от своя живот, прекаран в България.

Тогава родната ми страна бе подложена на тоталитарна прокомунистическа диктатура, към която не изпитвах особена симпатия. Доброто и злото съществуваха, доколкото режимът бе въплъщение на злото. В същото време обаче самият статут на тези категории бе станал вече проблематичен. Защото тоталитарната мисъл се основаваше всъщност на едно втвърдено противопоставяне на добро и зло, а оттам и на приятел и враг. Тоталитаризмът не понася обикновените различия. Често се казваше: който не е с нас, е против нас. Тогава на всеки, който не проявяваше ентусиазъм, се гледаше като на неприятел, на всеки неприятел се гледаше като на враг, а врагът заслужаваше само едно - да бъде премахнат. Така че ако затварях тоталитарното мислене във фигурата на злото, аз не го отстранявах, напротив, продължавах да му бъда подвластен: щях да променя съдържанието на графата "зло", поставяйки там "комунизъм" на мястото на "капитализъм", но в своята структура нещата биха останали непроменени.

Тоталитарното мислене е форма на манихейство; а тоталитарната практика издигаше навсякъде непреодолими прегради. Една от тях опасваше страните от "социалистическия лагер". Така наричаната на Запад "желязна завеса" се възприемаше като идеологическа бариера; но за нас, жителите на източните страни, тя съществуваше осезателно: нейното преминаване криеше опасност за живота. Много по-късно, когато режимът беше вече донякъде отслабен, той възприе друго отношение - да прогонва тези, които го притесняваха.

По силата на едно щастливо обстоятелство аз минах от другата страна на желязната завеса и през 1963 г. се установих в Париж, Франция. Белязан от тоталитарната воля за издигане на непропускливи прегради, аз открих за себе си нещо като призвание да преодолявам прегради, заживях като посредник. Отначалото това бе необходимост: формиран в една традиция, работейки в друга, аз непрекъснато трябваше не само да превеждам мислено от един език на друг, но и да преминавам от един начин на възприемане на света към друг. Към това се прибави нуждата ми да прекосявам границите на дисциплините. Когато първоначално поисках да разбера какви са естеството и ролята на символите в човешките взаимоотношения, дадох си сметка, че идеите по този въпрос са пръснати в различни дисциплини, които не виждах защо трябва да останат разделени: логика, теология, реторика, херменевтика, естетика, лингвистика... Когато няколко години по-късно поисках да разширя областта на изследванията си и да включа други черти от поведението на хората, аз неминуемо трябваше да черпя от знанието, натрупано от различните социални науки: антропология, социология, психология и, разбира се, историята във всичките й разновидности.

Същата тази нужда да прекосявам границите - не за да ги премахна на всяка цена, а по-скоро за да позволя на разделени от тях територии да общуват помежду си - ме доведе до осмисляне на категориите, които структурират самото ни мислене. Откакто съществуват монотеистични религии, тоест от най-ранна древност, западното мислене издига непреодолима бариера между Бог творец на вселената - абсолютен, съвършен, безкраен - и света, земното съществуване, осъдено да бъде относително, несъвършено, трагично ограничено. Безкраят и безграничното, които езическите възгледи за света поставяли в началото на вселената и ги отъждествявали с хаос, който хората трябвало да овладеят и подредят, придавайки му форма, станали в монотеистката перспектива емблеми на непостижим идеал. И когато в края на ХVIII век хората се опитали да се освободят от позоваването на божественото начало, романтическата революция променила съдържанието, но не и структурата на тази представа. Сега геният - творец или философ - бил отделен зад непреодолима преграда от тълпата еснафи, а духовните му творения се противопоставяли радикално на нищетата от всекидневието - участ на невежите тълпи.
Наистина, този манихейски начин на мислене не е царувал безусловно над западната култура. Първо, защото тя не е била изолирана за досег с други култури. А в неевропейските традиции, особено в тези на Далечния изток, преобладава друга връзка между крайното и безкрайното и там изкуството или красотата вече не са отрицание на реалния свят, а негово оформяне и сбит израз. Там всеки жест може да се извиси до изкуство: да свиеш китка, да опаковаш предмет, да пиеш чай или да подредиш градина. Към това се добавя последицата от една основна черта на християнското учение - съществуването на богочовек, на същество, което принадлежи към двете природи. От силните реакции, които то предизвиква по онова време, може да се съди до каква степен идеята е революционна: тогава незабавно се появяват тълкувания на християнското послание (определени по-късно като еретични), отричащи божествената природа на Христос. Самата църква, макар и да приема догмата за въплъщението, споделя и някои манихейски възгледи, например, че човешкото съществуване е проклятие. Все пак фигурата на Христос си остава живо свидетелство за пропускливостта на границите между божественото и човешкото, между небесното и земното, което впоследствие ще позволи тази съществена част от христовото послание да се изтъква отново.

Благодарение на двоякостта на християнското учение манихейството ще бъде спорадично прогонено, но тази победа над него няма да разтърси самата вяра, нито пък ще премахне свързаните с нея ценности. Един от най-славните епизоди в преодоляването на разрива между небето и земята протича в холандската жанрова живопис от ХVII век. По принцип тогавашните картини е трябвало да илюстрират морални принципи, да възхваляват добродетелите и заклеймяват пороците; но междувременно художниците откриват красотата на всекидневието и решават да я възпеят. Подменяйки на пиедестала боговете, кралете и героите с обикновени занаятчии и хора от народа, с жени, премитайки двора или приготвяйки вечерята, с деца, играещи или гледащи ни тъжно от болестта, художниците от онази епоха ни внушават нещо много силно: красотата не стои нито отвъд, нито над обикновените неща, тя е в самите тях. Достатъчно е погледът ни да я извлече от там и я разкрие пред всички.

Как да мислим за доброто и злото днес? Аз лично не вярвам в божествената доброта, нито в изконната лошота на дявола, който се бил вселил в душите на някои хора. За мен човешките същества са първоначално неопределени в морално отношение; те не са добри или лоши, те стават такива. Защо? "Доброто и злото текат от един и същи извор", пише Жан-Жак Русо. Кой е този извор? В интелектуално отношение това е силният стремеж на всеки да получи признание за съществуването и за стойността си. В името на тази своя нужда ние сме готови на всичко. Но "средствата" за постигането на този наш стремеж са наистина много различни: можем да удовлетворим своята нужда както в обичта, с която другите ни обграждат, така и в унижението, което им причиняваме. На подобна двойственост се натъкваме и в колективните действия: най-големите злини за човечеството не са дело на някакъв зъл гений, а на държавници и управници, които искат доброто на своя народ или на цялото човечество и които в името на тази цел са готови да пожертват хиляди или милиони човешки същества.

Подобно разбиране за човешкия морал носи и някаква надежда: добродеянието вече не е запазена територия единствено за светците и героите, то е път, по който може да тръгне всеки. Аз не споделям разпространения възглед (застъпван между другото и от Кант), според който ние можем да сторим добро само ако превъзмогнем своите наклонности: това предполага, че всичките ни наклонности са лоши, докато всъщност ние сме склонни да обичаме хората около себе си и това е добър порив. Затова предпочитам да мисля като Русо, че можем да бъдем добродетелни от чувство за дълг и за наслада. Но в същото време тази перспектива буди тревога: тя ни разкрива леснотията - или, както също се казва, баналността - на злото.

Ние не роптаем, когато ни казват, че всеки може да върши добро, но държим да разсеем всяко съмнение, че и ние може да се окажем в плен на злото. Така по принцип предпочитаме да издигаме непреодолима стена между себе си и убийците, престъпниците, чудовищата, виновниците за една или друга проява на злото. По такъв начин възпроизвеждаме парадоксалния жест, който описах по повод на тоталитаризма: отказваме се от единството на човешкия род, а в същото време упрекваме другите в подобна дискриминация.

Искаме ли да предотвратим злото, на всяка цена трябва да се опитаме да го разберем - необходимо условие за всяко действие срещу неговите причини, а не само срещу неговите прояви. Ала противопоставянето ни на злото днес, а не утре, не може да се задоволи с позицията на съзерцателя, който го изучава; преди всичко със злото трябва да се борим. Средствата за тази борба се променят според нивото, на което заставаме. В света на личните, частните, интимните връзки човек не може да се позовава на закона; тук можем да се позовем на възпитание, което ще ни покаже колко са къси краката на егоизма и колко щастието ни зависи от това на другите. В публичната сфера трябва да имаме доверие в демократичните институции, призвани да предотвратяват изблиците на насилие между индивидите, както и посегателството от страна на държавата над правата на индивидите. И накрая, в областта на международните отношения ние не бива да забравяме, че употребата на сила си остава една възможност, защото въпросните отношения не следват закони, евентуално наложени от неутрална сила, а могат да изискват военна намеса. Изкушенията на пацифизма са пагубни: необходимо е да приемем трагичната истина на подобна констатация. Големият френски писател Ромен Гари, който се е сражавал през Втората световна война, преди да дойде като дипломат в София, казваше малко преди смъртта си: "Хитлер ни беше осъдил да убиваме. Дори и най-справедливите каузи никога не са съвсем невинни".
Отказът от манихейството означава да съзнаваме, че злото не ни е напълно чуждо и че неговият извършител не винаги заслужава да бъде унищожен. Отказът от нихилизма или от радикалния релативизъм означава, че сме тръгнали решително по пътя на определени ценности. Пътеката, водеща до този двоен отказ, е тясна и аз не съм сигурен, че винаги съм успявал да я следвам и че не съм криввал настрани. Убеден съм все пак, че я има и че можем да тръгнем по нея; тъкмо тази пътека бих желал да препоръчам на всички вас.

Превод от френски Стоян Атанасов