Media Times Review    Google   
___









Книги
 януари 2005

Една седмица в рая
В следващите няколко броя на МТР ще ви представим в продължения романа на Златко Енев „Една седмица в рая", който се появи през м. май тази година при издателство „Колибри"

Попаднали в Берлин за пръв път след падането на стената, тримата герои на този кратък роман преживяват множество смешни и тъжни приключения, но може би най-важното, с което те се сблъскват, са въпросите. Въпроси като: Кои мислим, че сме ние? Къде е нашето място в Европа и света? Какво ни прави уязвими? Или може би силни? Интересни? Особени?

Отговорите, както сигурно можете да си представите, понякога звучат не особено ласкателно, но - поне в очите на автора, - те винаги са истински.



* * *

     Тишина. Ранно лято, благодатна берлинска вечер. Наближава полунощ, а навън все още не иска да се стъмни напълно. Митко е вече в леглото, Боян се приготвя за лягане, а Теодора помага на Фрида да почисти кухнята. Само Владко, свит в едно ъгълче, настоява да поработи още малко.
     Днес не е писал нищо. А това го обезпокоява, кара го да се чувства неуверен, някак по-малко жив. Затова сега отваря омачканата стара тетрадка и се приготвя за работа. Воденето на дневник е едно от най-важните неща в живота му, то е неговото доказателство за съществуване a la Descartes.
     Ето, думите се зареждат една след друга и лека-полека го понасят със себе си – някъде там, където няма нито безпокойство, нито напрежение, нито пък големи амбиции.
     „Днес цял ден из главата ми се върти едно изречение от някакъв руски автор, но не мога да си спомня кой. Не мога да понасям когато паметта ми изневерява, опитвам се да си повтарям, че в това няма нищо особено, но все ми се струва, че започвам да остарявам и това ме изпълва със страх. Такива неща са като гвоздейче в обувката, щеш не щеш, не можеш да ги забравиш. А за нови обувки, тоест нова глава, вече май ти е поотминало времето, сега можеш само да се надяваш, че точно твоя модел няма да излезе от употреба така скоро. Ти си по-специален, разбира се.
     Някъде след обяд Теодора най-неочаквано ме попита как мисля, кой от двама ни ще умре първи. Без да се замислям, аз й отговорих, че, разбира се, това съм аз. Тя изглеждаше малко неприятно изненадана, дори ме изгледа нацупено, сякаш й бях развалил цялото удоволствие, после ме попита защо съм толкова сигурен. Аз й отговорих, че причините за това са две, едната морална, другата – физическа, после я попитах коя от двете иска да чуе първо. Тя каза моралната.
     Моралната причина, обясних аз, се състои в това, че на света съществува нещо като висша справедливост. Ние не можем да разберем в какво точно се състои тя, но всеки от нас я чувства, през целия си живот. И точно тази справедливост изисква мъжете да умират по-рано от жените, всяка статистика го показва черно на бяло. Баба ми надживя дядо ми с почти тридесет години. Не си спомням нито ден, в който да съм забелязал, че той или някой друг й липсва, тя живееше един напълно нормален живот, изпълнен с неща, които очевидно й доставяха удоволствие – шетането из двора, грижата за животинките, вечните караници със съседите. Майка ми също живее вече повече от десет години сама, без да дава никакви признаци на умора или отчаяние. От друга страна, главата ми е пълна със спомени за мъже, които бързаха да умират, колчем жените им бяха починали – свако Чано, дядо Пенчо, съседът бай Дельо … Сигурно тази справедливост изисква жените да получат поне малко компенсация за дългите години на слугуване и затова природата ги оставя накрая да си поживеят на спокойствие. Прочетох някъде, че броят на жените по света бавно, но сигурно се увеличава. Безспорно и в това има някакъв смисъл, който не можем да разберем. Джон Ленън казваше, че жената е негърът на света. Както изглежда, и самата природа е на негово мнение. Лека-полека тя намалява броя на мъжете, за да се възстанови равновесието в света, инак сигурно в най-скоро време от него здраво парче няма да остане.
     Добре, добре, каза Теодора малко сърдито, знам, че ако искаш да докажеш нещо, от девет кладенци вода ще донесеш, кажи ми сега коя е физическата причина.
     Физическата причина е много по-очевидна, продължих аз. Мъжете в семейството ми са разделени на две групи – едните с много хубави коси и здрави сърца, например чичо ми и брат ми, а другите – плешиви и със склонност към инфаркт. Плешивият ми дядо е починал на петдесет и осем години, докато играел кючек на сватба. Инфаркт. Жалко, че никога не успях да го видя, всички казват, че бил много добър човек. Баща ми, също плешив, стигна до шестдесет години, сигурно защото не умееше да играе кючек …
     Тук вече Теодора се ядоса и ми каза да престана да говоря като някакъв робот, аз човек ли съм бил или машина, как можело да бъда толкова безсърдечен към нея и към себе си? Аз я помолих за извинение, но все пак й припомних, че разговорът беше започнат от нея и, ако не иска да чува такива неща, най-добре ще е да не ми задава такива въпроси. Тя каза да, прав си, извинявай, не знам защо говоря такива глупости. Аз й отговорих, че няма нищо и това не са никакви глупости, Монтен три тома е написал на тая тема и хората още ги четат, петстотин години след него. Тя каза, че намирала Монтен скучен, предпочитала Камю, но все пак не е вярно, че мъжете умират по-рано от жените, ако не вярвам, да отидем на гробищата и да проверим. Аз й казах, че по принцип не обичам гробища, един приятел разправяше, че на входа на централното гробище в Ню Орлийнс имало голяма табела, „Моля не влизайте, опасност от нападения и обири!“, но ако тя настоява, нямам нищо против разбира се, все пак тук е Берлин, а не Ню Орлийнс.
     Утре отиваме на гробищата.“

* * *

     Ако се съди по вида на Митко, то последното нещо, което в момента минава през ума му е, че утрото било по-мъдро от вечерта. Вкопчен във волана на Тойотата, сякаш се страхува, че ей сега ще го грабне някоя вихрушка, той мрачно изчаква да се разчисти поредното задръстване и не проронва нито дума. Впрочем, Боян не се притеснява особено – самият той все още се бори с ракиените призраци, тъй че лошото настроение на Митко му идва като по поръчка. Само липсата на цигари го мъчи и накрая той се вижда принуден да наруши мълчанието.
     – Митак, тук къде се намират по-евтини цигари? Я спри някъде да купим един-два пакета, че без тях съм като без ръце.
     Сякаш чакал само това, Митко тозчас завива в първата пресечка и майсторски паркира Тойотата на празно място, голямо колкото пощенска марка.
     – Добре, че каза. Аз пък искам да пия едно кафе, та да живна малко. Ела, ще те запозная с един хубав човек.
     Той потегля напред без повече обяснения. Боян, не свикнал да бъде воден от други, напразно търси магазина, който Митко има пред вид. Отсреща се извисяват само високи каменни фасади, а между тях – спирка на градската железница, обозначена с голямо бяло „S“ на зелен фон. Той започва да влачи крака.
     – Митак, на гарата ще са много скъпи бе! Не можем ли да намерим някое по-евтино място?
     Митко се усмихва под мустак – за първи път тази сутрин.
     – По-евтини оттука никъде няма да намериш. Ела, ела сега, после пак ще приказваме.
     Междувременно те са стигнали до входа на гарата. Наоколо се мотае сума ти народ – най-вече забързани пътници и неизбежните пияници, но покрай тях се виждат и доста хора, които очевидно тук си печелят хляба: продавачи на вестници, цветари, зарзаватчии. От малкото турско магазинче се носи апетитна миризма на кафе. Дебел мустакат турчин приготвя инструментите за правене на дюнер-кебап, всичките грамадни, сякаш излезли от работилницата на циклоп. До него две млади германки вдигат рулетките на нов-новеничък щанд за печива. Отдалеч грабва очите ярката фирма, на която се мъдри неразбираемо френско име. Още един знак на новото време.
     Боян се оглежда предпазливо, обхваща го несигурност, а оттам – и раздразнение. Всички тия места му се виждат доста скъпи, пък и той търси цигари, а не закуска. Дали Митко не го подмята нещо?
     Но не – приятелят му подминава щандовете без дори да ги удостои с поглед и се отправя към един от по-далечните ъгли, където, подпрян на стената, стои дребен виетнамец. Когато съзира Митко, той се усмихва широко и помахва с ръка. Митко също се е ухилил сякаш насреща му е първата изгора, а не някакъв си виетнамец.
     – Moin’, Dentscho! – подхвърля той свойски, после обяснява на Боян: – Това тук е Ден-Ю, един мно-о-ого стар приятел. Прекръстил съм го на „Денчо“, че така ми е по-лесно.
     – Как върви днес бизнеса? – продължава той на немски, като безжалостно раздрусва ръката на малкия виетнамец. – Колко има още да трепериш? Ще можеш ли скоро да се прибереш във Виетнам?
     – Средна работа – отвръща Денчо на доста развален немски. – Полицията нещо взе много да дебне, трябва да внимаваме. Ти какво, да не би да си пропушил?
     – Аз не, но тоя приятел. Какво ще му предложиш? И дай малко по-човешка цена, ей! Нали знаеш, още не сме спечелили от лотото.
     – Цената е една и съща за всички – отвръща Денчо невъзмутимо. – Но ако купите повечко, може и да ви направя отстъпка.
     Боян размисля трескаво, после се отказва от примамливото предложение. Засега са му достатъчни два пакета. Той мълчаливо подава парите, виетнамецът отваря пеша на огромното си яке (вътре всичко е пълно с пакети) – и готово. Той недоверчиво оглежда пакетите – изглеждат като истински, но защо са така евтини? Дали не му пробутват някое менте?
     – Не се безпокой, цигарите са истински – обажда се Митко, сякаш прочел мислите му. – Само че са контрабанда от Полша, затова са толкова евтини.
     – Денчо, ще пиеш ли с нас по едно кафе? – пита той виетнамеца. – Хайде де, прежали се един път. Аз черпя.
     Денчо отново оголва пожълтели зъби, кима утвърдително. Тримата сядат на малка масичка в турското магазинче и започват да си бъбрят.
     – Денчо е много наше момче – обяснява Митко, докато бавно отпива от кафето си. – Що сол сме изяли заедно, не ти е работа. По гедеерско време, когато виетнамците още бяха хора, работехме в един и същ комбинат, аз кранист, а той – електроженист. Добре, но като се обърнаха нещата, нашия комбинат набързо го затвориха, дадоха ни там по някой лев колкото да не мърморим и – хайде на улицата. Всеки да се спасява както може. Та така аз от кранист станах келнер, а Денчо – човек на свободна професия.
     Той се ухилва и потупва по рамото виетнамеца, който слуша внимателно и току кима утвърдително, ако и да не разбира нито дума.
     – Продава тука контрабандни цигари преди да му е изтекла визата. И спестява всяка стотинка, за да може преди да се прибере във Виетнам да накупи каквито намери лекарства. А там, ако има късмет, ще ги продаде на черно и с парите ще си отвори малко магазинче. Такава поне му е сметката. Само че работата не става лесно. Първо, лъвския пай от парите отива за по-големите риби, а като стане дума за това кой е на топа на устата, то, разбира се, наш Денчо е първи в списъка. Полицаите непрекъснато дебнат, пипнат ли го, екстрадират го в срок от месец, а във Виетнам с прясна присъда от Германия сигурно го чака трудов лагер.
     Той отново се обръща към виетнамеца.
     – Така ли е, Денчо? Не се става лесно милионер в Германия, а?
     Денчо се усмихва добродушно и обяснява на заваления си немски, че не ще да става милионер, тая работа щял да остави за Митко. Двамата избухват в смях и свойски се потупват по гърбовете – види се, това им е отколешна закачка. После разменят още някоя и друга дума – как са жената и децата, много поздрави и прочие. Накрая, след нова поредица от потупвания и небрежни закачки, се разделят и си тръгват – приятелството си е приятелство, но и работа трябва да се върши. Денчо отново заема наблюдателния си пост, а Митко поема към Тойотата, като мърмори под нос:
     – И твоята не е лесна, Денчо, знам, знам аз. Де да можех и аз като Христос да ви нахраня всички със седем хляба, ама не мога. Хлебеца ми доникъде май няма да стигне, за вярата пък хич да не приказваме, Денчо …

* * *

     Тишина. В центъра на Берлин. Ако някой им го беше казал по-рано, Владко и Теодора сигурно щяха да помислят, че ги задява. А сега се разхождат омаяни, хванати за ръка – и дори лека-полека забравят за какво точно са дошли, толкова е хубаво тук.
     Заобикаля ги огромен парк, пълен с достолепни паметници. Всичко е потънало в зеленина – пищна, дъхава и дива, съвсем не като в обикновените немски паркове, подстригани и фризирани като пудели, чак да ти се отще от управлявана красота. Има нещо много истинско в цялата атмосфера – дърветата растат толкова нагъсто, че сянката им покрива и последното кътче в гробищата, див бръшлян е опасал всичко в жадна прегръдка, а пространствата покрай алеите са пълни със свободно растящи треви и цветя, направо да си легнеш и се отъркаляш, ако само не беше толкова много коприва. Впрочем, те очевидно не са единствените, които се чувстват привлечени от дебелия зелен килим – тук-там се виждат групички от хора, заети със съвсем светски, някак неподходящи за такова място занимания: тук младежи тихичко дрънкат на китара, там млада майка е разголила гръд и кърми бебето си, пияна от щастие, на друго място възрастна двойка разменя жадни целувки, ще речеш, че им е за пръв път … „Пъстър свят“, мисли си Владко. „Кой ти е мислил, че едно гробище може да бъде толкова приятно и примамливо място? Че и свободно от ограничения.“ Той си припомня малкото провинциално гробище, където почива баща му – пълно със забрадени бабички, които оглеждат изпод вежди всеки новодошъл, ще речеш, че мястото им принадлежи по наследство … „Но така е у нас“, продължава той, „всички се дебнем едни други, не дай боже някой да подаде глава по-нависоко, тозчас отвсякъде ще го наскачат поборници за ред и равенство. Не че не ни се иска да бъдем по-различни от другите, и ние сме хора като всички, но у нас за такова нещо бият, братко. Бият по принцип, не от злоба, но то пак същото си боли.“
     – Хе, това пък какво е? – Теодора го измъква от забвението, дърпайки го към една от страничните алеи. Охо, тук работата не изглежда добре: група полицаи опъват между дърветата цветни ленти, обграждайки един участък, където очевидно се е случило нещо. Навсякъде щъкат хора с фотоапарати, проблясват светкавици, млада дама в строг костюм, цялата професионален патос, говори нещо пред телевизионна камера.
     – Не знам, но не ми харесва особено – мърмори Владко, предпазлив както винаги. – Дали не се врем сами между шамарите?
     – Не се безпокойте, нищо няма да ви се случи – дочува се иззад гърбовете им глас, говорещ български, но с ясно доловим акцент. – Престъпниците отдавна са изчезнали, полицаите само отбиват номера.
     Сепнати, двамата се обръщат и се вторачват в симпатичната възрастна дама, която се намира току зад гърбовете им – зазяпани в навалицата, те очевидно не са я забелязали. Пък и, откровено казано, в нея няма нищо забележително – средна фигура, нито пълна, нито пък изящна; сива, средно дълга коса, пусната свободно, без претенции за фризура; простичка, практична рокля; голяма чанта, подходяща за всичко … Ако не беше ги заговорила, те сигурно така и не биха я забелязали, толкова естествено тя се вписва в спокойствието на онова, което ги заобикаля.
     – Приятно ми е, Хана Зингер – представя се госпожата и протяга ръка. – Извинете, че ви заговорих така направо, но тук толкова рядко срещам българи.
     Владко и Теодора се представят, все още малко объркани, после засипват Хана с въпроси. Какво е това, какво се е случило? Защо гробището е пълно с полиция и журналисти, за какви престъпници става дума?
     – Вие сигурно не живеете в Германия – отбелязва тя безпристрастно, а след това обяснява:
     – Виждате ли преобърнатите паметници, ей там? Това са еврейски гробове.
     Тя спира за момент, изчаквайки да види дали са я разбрали, после продължава:
     – В Германия, както сигурно знаете, евреите притежават един … малко особен статус. Всичко, което е свързано с нас – защото аз също съм еврейка, позволете ми да забележа –, е обект на особено, подчертано внимание. Особено когато става дума за пробуждане на призраците от миналото. – Тя с усилие поема дъх, едва сега двамата забелязват, че дишането й е неравномерно и трудно, очевидно я измъчва някаква астматична болест. – Тези паметници са били … а-а-а, geschandet, не мога да си спомня как се казва на български.
     – Поругани? – подсказва Владко несмело.
     – Да, точно така. Благодаря ви. Поругани еврейски паметници – днес цяла сутрин това е най-важната тема по всички медии. Затова и аз дойдох тук – инак не обичам много да ходя по гробища. Старешки фобии, нали разбирате?
     Двамата я гледат изтръпнали, не знаейки какво да кажат.
     – Съжалявам, много съжалявам – започва Теодора объркано. – Но нали това отдавна е отминало … Германия е свободна страна.
     – Миналото никога не отминава напълно, млади хора – започва Хана поучително, после се сепва и добавя: – Извинете, това са моите учителски навици. А всъщност истината е много проста – както навсякъде, така и тук има достатъчно нещастници, които търсят виновници за собствената си глупост. Свободата не прави хората по-умни, за съжаление.
     Настъпва мълчание, нарушавано само от суматохата около паметниците. Владко и Теодора се чувстват някак притеснени, кой знае защо ги изпълва неясно чувство за вина и срам, колкото и да се опитват да го пропъдят.
     – Къде сте научили така добре български? – пита Теодора, колкото да смени темата.
     – В България – отговаря Хана непринудено. – Моята … втора родина. И … повече обичаната от двете. Добрата, бедна България.
Почувствала, че може би е прекалила със сантименталността, тя добавя:
     – Това е дълга история. И не особено интересна. Аз прекарах годините около войната при роднини в България. Инак, предполагам, сега не бих разговаряла с вас. Като баща ми и братята ми, които не успяха да ме последват.
     Следва нова, още по-дълга пауза.
     – Как е сега животът в България? – пита Хана. – Тук не се чува почти нищо за вас, вестниците пишат само за Югославия. А по телефона всички мълчат – или се оплакват до безкрайност. Толкова ли е зле положението?
     – По-зле е – отприщва се Владко изведнъж, за свое собствено удивление изпълнен с парещо желание да отвори очите на тая жена, видимо живееща със спомените за едно време, което никой вече не познава. – Много по-зле. Животът поскъпва с всеки изминат ден, никой не знае как ще преживее следващите месеци. А сега е лято. Като дойде зимата, не знам как ще оцеляваме. България се превърна в … – той се запъва, после продължава, твърдо решен да бъде безпощаден – България се превърна в дупка. Но не каква да е дупка, а бездънна. Ние все падаме и падаме, и падаме, чакаме най-после да стигнем до някакво дъно, но то не иска и не иска да идва. Ей така живеем в България сега – падайки.
     Теодора, изненадана от порива му, го гледа удивено. Гледай го ти, писателя. Няма, няма, че като заима! Виж го какви картинки пръска, като фокусник. Изведнъж й се дощява да го зацелува, но присъствието на Хана я сковава. Тя с усилие потиска внезапното чувство.
     – Не бива … да говорите така! – Хана изведнъж се разпалва и това засилва астматичните й проблеми. Тя започва да кашля по малко, по лицето й се появяват розови петна. – Вашата страна е по-корава, отколкото мислите. България е малка и бедна, но тя заслужава повече уважение, отколкото получава … най-вече от българите. Не знам защо всички у вас искат да се гордеят с някакви големи постижения в наука и култура, да се сравняват с големите народи и държави. Не е ли достатъчно, че страната ви никога не е вършила нещо истински срамно? Погледнете Германия, погледнете съседите си!
     Но Владко и Теодора само стискат устни. Не сме вършили нищо срамно, голяма работа! Малък народ – малки поразии, то се разбира от само себе си. Я погледнете американците – не минава година да не нападнат някого и все пак целият свят ги зяпа с преклонение, всички американци искат да бъдат. Никой не се възхищава на скромните и тихите, всеки гледа скандалджиите.
     – Лесно е да се говори за гордост и достойнство когато човек живее в добре уредена страна – обажда се Теодора без да повдига очи от земята. – Но когато всичко около вас се руши, когато ден след ден затъвате в една незаслужена бедност …
     – Бедност има навсякъде! – прекъсва я Хана с тих, но решителен глас. – В Америка, тук или в България, навсякъде по света бедността е като море, в което плуват бляскави богати островчета. Погледнете мен – приличам ли на богат човек?
     – Е, да, но сигурно не се тревожите за това с какви пари ще си купите хляб, нали? – упорства Теодора.
     – Днес – не. Но и това ми се е случвало, при това по-често, отколкото си мислите. Треперила съм достатъчно, при това не само за хляба, а и за живота си. И макар че съм живяла в повече страни, отколкото вие сигурно сте посещавали, единственото място, където бях истински щастлива, беше България. Най-важните неща се виждат не с очите, а със сърцето.
     „Егзюпери“, мисли си Владко.
     – Егзюпери – допълва Хана.
     – Четирийсет и пет години ни учиха да гледаме в бъдещето, сега пък, оказва се, трябвало да гледаме в миналото – разпалва се Теодора. – Питам се дали някога ще дойде време, в което и ние като всички останали да гледаме просто в настоящето. А и какво толкова сме направили, та да се гордеем с това минало? Спасили сме евреите, Владко все това повтаря. Е и какво? Всеки може да го направи.
     – Das konnen nicht alle! – Хана е толкова поразена, че за момент забравя българския език. – Не всички могат това! Не омаловажавайте заслугата на народа си, има достатъчно други, които искат да го сторят! Миналото е важно, не го подценявайте!
     „Миналото, какво ме топли миналото?“, мисли си Теодора, стискайки зъби. „Аз сега живея!“
     После продължава на глас:
     – Дори и така да е, не виждам с какво може да ни помогне това. Баба ми живяла заради майка ми, тя – заради мен, сега пък и аз трябва да живея заради децата си. Всяко поколение в България живее заради следващото. А тоя по-добър живот все не идва и не идва, сякаш сме орисани. Тъкмо си речем, че сме постигнали нещо и – хайде-е-е, стана тя! Пак се обърна всичко с главата надолу, пак изгоря плевнята, запретвай отново ръкави и започвай най-отдолу. А живота си тече и отминава, докато се обърнеш – няма го, свърши се. Е, докога ще бъде така, докога ще градим мостове, дето все не им се вижда края?
     – Не мислете, че тук е по-различно – отвръща Хана замислено. – Всички градят мостове, това е неизбежно … и необходимо.
– Аз пък не искам да бъда мост! – отсича Теодора. – Нека други живеят заради бъдещето, аз искам да живея тук и сега! Един живот имам, един-единствен! С какво съм по-лоша от другите, та трябва го живея в очакване? Не искам, отказвам, не приемам! Кой каквото ще да прави, аз тор за историята не искам да ставам!
     Но Владко и Хана мълчат, загледани във върховете на обувките си. Никой не иска да бъде тор, то се знае. Но градинката все пак трябва да се тори, това също се разбира от само себе си. Е, какво да правим тогава?
     – Всеки си решава сам – обажда се Хана тихо. – Спасение така или иначе няма – нито в България, нито тук, нито където и да било другаде. Въпросът е само в какво да намерим надежда, за да изкараме и следващата нощ …
     „Защо ли всичко това ми звучи така лесно, така наготово?“, пита се Теодора. „Хубави, умни думи, да. Но все пак си предпочела да живееш в Германия, а не в България, нали? Въпреки българското щастие. И въпреки германското минало. Сит на гладен вяра не хваща, хайде да си дойдем на приказката. Ако ни разделят светове, можем да си говорим до утре – и все пак никой няма да разбере другия.“
     Сякаш прочела мислите й, Хана бърза да се сбогува. Въпреки че си дава усилие да изглежда приветливо, по лицето й се чете леко огорчение. Види се, тя също тепърва ще трябва да свикне с мисълта, че са се срещнали и разминали като комети – без да се докосват, без дори да повлияят малко на пътищата, които им е предначертала някаква неразбираема, космическа сила.
     – Много ми беше приятно – повтаря тя, докато протяга ръка за сбогом. – Толкова отдавна не бях говорила с българи.
     Но накрая все пак не издържа и добавя:
     – България заслужава повече, повярвайте ми! И ще го получи, рано или късно.
     „Заслужава, дренки!“, мисли си Теодора. „Говориш така, защото отдавна не си й яла попарата на твоята България. Но ела питай нас, дето всеки ден на българско слънце се печем. Пък да видим тогава каква песен ще запееш, сладка или кисела. Господи, колко лесно е да обичаш България когато си далеч от нея!“


Copyright © Златко Енев

Златко Енев е роден през 1961 година в Преслав. През 80-те години завършва философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин, където притежава малка фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Женен е, баща е на две деца. „Една седмица в рая" е третата му книга, издадена в България. Освен нея той е написал още „Гората на призраците" (издателство „ПАН", 2001) и „Паркът на призраците" (издателство „ПАН", 2002; Годишна награда на СБП за детска литература, 2003)


MTR книги
Можете да купите книгата "Една седмица в рая"
от електронната книжарница:
www.bgbook.dir.bg

… Неголямата кухненска маса е отрупана със салати и мезета, касетофонът, надут до последно, за пореден път повтаря „Руфинката“, всички бодро работят с вилиците и току се оглеждат с влажни от умиление очи. Чуват се пиперлии нашенски забележки, вицове, подмятания, гръмовити залпове от смях … Ех, живот!

… попадате в пулсиращото сърце на нова Европа, пригответе се за една странна смесица от вехто и свръхмодерно – очукани сгради и луксозни коли, руини от войната и лъскави стъклени кули, огромни паркове и задръстени улици, назъбени парчета от стената редом с гордия Райхстаг …

"Небето над Берлин сияе, сякаш излъскано от грижливи немски ръце…"
-----------
Звучи плоско, мисли си Владко, чист кич. Небе като небе, никъде не пише Made in Germany. Той отново се заглежда в плетеницата от стоманени конструкции, строителни кранове и рекламни пана, които едва оставят място за малкото парченце небе, което наблюдава от прозореца на купето си.