| Последните
избори показаха грозното лице на управляемата демокрация,
при която малка група от хора доминират обществения избор.
Ако прибавим към 60 процента негласували и близо 15 процента
гласували за по-малкото “зло”, се получава картина на контрол
на нашия вход в ЕС от малцинство, което контролираше входа
на прехода. Онези, които се прецелват в ДПС, като архетип
на това явление, са само частично прави. Коректната формулировка
е, че ДПС е малцинство, което контролира друго малцинство,
което от своя страна контролира мълчаливото мнозинство.
Това е дефиницията на българския олигархичен модел. Нещо
като матрьошкина демокрация.
Подобна режисура не само е лишена от въображение и интелектуален
заряд, но неизбежно с времето свива ефективността на публичното
и корпоративното управление, а заедно с това е перспективата
пред личността - права, свободи и благоденствие. Достатъчно
е да погледнем публичните търгове или конкурси, в които
се “оглежда” “управляемата” демокрация. Пример са решенията
по магистрала “Тракия”, в която иначе глобална практика
на публично-частно партньорство се изроди в приватизаран
публичен бизнес. Така е в АЕЦ “Белене”, в който близо един
републикански бюджет инвестиции се решават от един борд
на компания между явен фаворит и кандидат с поддържаща роля.
Проектът може и да се окаже логичен и защитим, но рефлексът
на публичната отговорност отсъства. На задължението да се
“печелят сърца и умове” сред обществеността се гледа като
на досадна подробност. Ражда се проектна пирамида, споена
с прекия интерес на силно мотивиран затворен кръг компании
и подизпълнители, които планират да разпределят няколко
милиарда поръчки или еврофондове. Казват, че в България
сто милиона евро могат да спечелят всеки избор. Толкова
е необходимо за да си държи мнозинството в изолация и апатия,
а да се мобилизира 25% от електората в полза на “правилния”
кандидат.
От едната страна на уравнението на българската демокрация
стои организиран, сплотен заинтересован кръг политически
фигури, административни служители, компании, обществени
струкутри, които нямат нужда от социално балансирани решения,
от мнението на мнозинството избиратели. Те имат нужда от
безропотни потребители и данъкоплатци, които да покриват
сметките на “излишните” или “скъпи” свръхпроекти, да гарантират
– в случая с АЕЦ “Белене” контролния пакет ядрената енергетика
и нейното лоби в европейския проект, като се блокира преструктуриране
на електрогенерацията в полза на възобновяеми източници
на енергия /ВИЕ/, ко- и три генерация, биоизточници и други
алтернативи. “Тънката” разлика между ядрената и малките
нови “енергетики”, че тя е свръхцентрализирана система,
чрез която се контролира публичното управление, докато ВИЕ
и новите енергоефективни технологии дават властта на индивида
и локалната група. Крайният ефект е “пленяване на държавата”
и преразпределение на “бъдеще” не чрез пазарна или политическа
конкуренция, а чрез договаряне в тесен кръг.
Приблизително подобна картина разкрива и ”битката” по предоговарянето
на газовия договор с Газпром – предварителното медийно разгъване
на “драмата” между “ужасите” на 2010 година – високи цени,
нулев транзит, “България в ъгъла” – от една страна, и “трудното,
но мъдро” решение на предоговарянето. Всичко е корпоративна
тайна, само финансовият ефект от над два милиарда лева е
за публична консумация.
Или проблемите на софийския боклук, в което кризата е медийно
ясна. Остава да узнаем “изстраданото” решение в полза на
конкретни компании и фигури.
Да прибавим милиардните приходи от най-скъпите в Европа
мобилни телефонни услуги, възможни само благодарение на
политическите протекции и пасивния потребител. Тези протекции
имат политическа цена, а ресурсът се генерира от монополите.
Или бюджетът, чрез който се разпределят рекордните 43% от
Брутния национален доход, значителната част чрез излишък,
неконтролиран от Парламента. Отново в полза на “нашите”.
И така нататък и така нататък. Това е формулата на “контролираната”
или “Политбюро” демокрация. - фасада, зад която се шири
корупция, арогантност и групов егоизъм.
В управляемата демокрация ключова роля играе втория или
паралелен план. Има правителство и парламент, но има съвет
на коалицията - неформален център на власт. Има партии,
но има инициативни комитети и граждански сдружения. Има
формални и неформални лидери. Има малък и среден бизнес
и пазар, но има и държавен капитализъм, поръчки и политическа
олигархия. Има престъпност, която се преследва и отчита
пред ЕС, но има и “босове” които са недосегаеми. Над 150
неразкрити убийства, редица странни самоубийства и нито
един реален опит да се стигне докрай, дори случайно или
“по грешка”. Нашата полиция и разследващите органи не са
нито некадърни, нито непрофесионални, те просто са “спънати”
от “недосегаемите”. Има убийство – публиката се задоволява
с дежурното обяснение – за възможни връзки с криминалния
контингент и анонси за възможно “тъмно минало”. Първата
вълна на протеста е овладяна, останалото са подробности
– разбити семейства, коруция, безнаказаност. Информационната
“патица” е изиграла своята роля, общественото внимание притъпено.
Тази “тъмна” сила, която стои зад неразкритите убийства
и самоубийства, е опората на “управлямата” демокрация. Отначало
бяха силовите групировки, които трябваше да гарантират “контролирания”
преход чрез “управление” на страха.
Паралелно влезна в действие анестезията чрез масовата субкултура
– чалгата и реалити шоу. Втренченият в социалното пийпшоу
по телевизора електорат, който удовлетворява “мечтата” да
се надзърне в дома на съседа, се превръща “тайно и полека”
от ресурс на Промяната в държател на Статуквото. Крайният
ефект е изолацията на “вируса” на демокрацията и освободено
пространство за управляемост чрез ерзац политика и декори.
Като в истинско “потьомкинско село”.
След масовите митинги на демократичните сили в началото
на българския преход, които изкараха на улиците милиони
“недоволни” бе форсиран проекта за дезактивация на “протестния”
потенциал чрез контролирано изпускане на налягане - емиграция
на младите и недоволните. Ерозията на протеста бе допълнена
от информационно и медийно “упоената” вяра на останалите
“у дома”. Колцина от съвременните избиратели пазят в съзнанието
си мярата на кризата от 1996 и 1997 година, на фона на която
могат справедливо да оценят управленския цайтнот на правителството
в края на 70-те. Не става дума за индулгенция на греховете,
а за историческа пропорция и балансираност на оценката.
Без тях изглеждат “естествени” арогантните критика за приватизацията
на Нефтохим от хора, които потопиха в дълг и де факто банкрутираха
“индустриалната гордост” на България край Бургас.
Лидерите на демократичните сили дадоха своята съществена
лепта в наслагването на апатия, разочарование и “умора”
от реформите. Вместо критичен самоанализ и самолечение,
се впуснаха в бланкетни отрицание или защити, в борба за
миналото, като забравиха дневния ред на българина и грижата
за неговото бъдеще. В този смисъл те се присъединиха към
статуквото, объркани от микса между собствената си значимост
и маргинализацията на заобикалящите ги проблеми.
Паралелно с последната предзиборна кампания, се организира
антикампания, която трябваше да отведе масовия избирател
в паралелната реалност на реалити шоу в най-гледаното време
и покрие информационно плахите опити за конкуренция и избори.
Електронни и печатни медии почти солидарно отразяват всяка
въздишка, дума или проява на “новите” реалити герои. Медиите
правят рейтингите, създават популярност на мними герои,
а след това оправдават избирателността си със “нуждите”
на пазара.
Джордж Оруел предположи идването на “Големия брат” през
1984 година. У нас “контролираната демокрация” закъсня с
22 години. Биг брадър дебне и Ви внушава, че е грехота да
не го гледате, а да предпочетете среща с приятели, с книга,
с жива или записана музика, камо ли да потърсите самоусъвършенстване
и отговор на своите въпроси в публистична и разследваща
журналистика. Току виж сте излезли от зададената матрица.
Всяко съмнение в ерзац демокрацията се неутрализира чрез
маргинализация на инакомислещите, чрез медийно мълчание
или информационно припокриване с нови месии, пророци и теми.
Основна версия и бак ъп.
Всеки път, когато останалите на инат избиратели и данъкоплатци
започнат да излизат от пълната упойка се прилага нова доза
политически наркотик с програмирано действие – национализма
на Атака, отровните двойници на “земеделските” и “демократически”
формации, досиетата, еврофондове и т.н. Колко национализъм
от всякаква проба се изля по време на президентските избори,
при това не само от самите кандидати, но и от институции,
партии и отделни “герои на деня”. Голяма част от най-активните
националисти, именно защото са програмирани– мълчат по драмата
с българското момиче в Гърция /нито Министерства на външите
работи, нито Правителство, нито Президент, нито Парламент
имаха реакция/, мълчат когато ни тропат по масата с поредната
доза политическа арогантност близки и далечни енергийни
партньори, когато “приятелски” ни наричат “троянски коне”,
а заплашват с ембарго ЕС заради България.
Моделът на управляема демокрация все пак е безнадежно закъснял
за бъде успешен и траен. Той е антитеза на глобалната мрежа,
в която се развива Европейски съюз. Равнището на конвергенция
между отделните страни-членки неизменно води до по-високи
равнища на взаимовлияние. Както посочва известният британски
дипломат Робърт Куупър – “Европейският съюз представлява
високо развита система за взаимна намеса във вътрешните
работи на всеки участник.” Възникналата в този процес взаимна
уязвимост се съпровожда от взаимна прозрачност, които синхронизират
не само политическия и стопански цикъл, но и ценностната
база.
Идва Втората вълна. Тази която ще ни освободи от зависимостите
на прехода и от неговите сценаристи. Тя ще дойде по-бързо
и по-радикално отколкото се представяме. Няма как да станем
по-богати и по-свободни, ако не си върнем правото на избор.
Авторът е досегашен посланик
в Руската федерация и Почетен Председател на Българския
Икономически Форум.
Блогът на Илиян Василев може да четете на този адрес: http://idvassilev.blog.bg/
|
