Media Times Review    Google   
___









перспективи
 юли 2002

Начинът, по който живеем или когато "тук" се превръща в "там"

автор: Джордж Паркър

Наскоро, вследствие на извършено изследване върху масовите анти - израелски и анти - американски протести на египетски студенти, интелектуалецът от арабски произход Абдел Монем Саид заяви: "Основната им подбуда са образите, натрапени им от телевизията. Тяхната голяма мечта е да бъдат като рок-звездите." Вече всеки е наясно за начина, по който сателитната телевизия усили разделителните процеси в Средния изток. Но си струва да припомним, че не е било задължително нещата да се развият по този път.
Първоначалните очаквания са били глобализацията на медиите да доведе до по-тясното обвързване на света. Все по-големия обем информация, който получаваме за другите хора, да получи израз в по-добро разбирателство между народите. Несправедливост, проявила се спрямо някого в Тайланд, да бъде моментално разпространена и вследствие на това поправена от хора, живеещи в Лондон или Сан Франциско. Веднъж бащата на глобалната телевизия, Тед Търнър, бе казал: "Основната ми цел е да бъда от полза на целия свят, да изградя световна комуникационна система, която да подпомогне обединяването на хората." Сега сме свидетели на резултатите от тези опити - младежи в Сомалия наблюдават в пряко предаване атаката срещу кулите-близнаци в Ню Йорк, докато американците получат по-достоверна и актуална информация за развитията на военните акции в Кандахар и Рамала от населението на страните, разположени непосредствено до Афганистан.
Но това технологично съжителство не създаде предварително обещаваното сближаване на хората. В известен смисъл сателитните телевизии и интернет достъпът направиха от света по-малко разбираемо и толерантно място. Това, с което ни заливат сегашните медии можем да наречем с термина "повърхностна интимност" - образи извън контекста на събитията, негодувание без разрешение на проблемите. Проблемът не е толкова съдържанието на медиите, колкото факта, че докато разпространяваните образи стават интернационални, хорският живот си остава все така затворен и ограничен - в Арабския свят, а и където и другаде.
"Мисля, че най-добрите страни на страната ни не се показват пред света", кавза Франк Холиуел, американски антрополог в предговора на "Знаме на изгрева", новела на Робърт Стоун от 1981 година за Централна Америка. Тази мисъл изплуваше постоянно в главата ми по време на пътуванията ми през Африка; в моментите, когато гледах от най-различни места - от Бутаре, Руанда и до Бурао, Сомалия - отразяването на CNN на Войната с тероризма.
Всичко бе показано под формата на мини-сериал със зловещ край. Три месеца след атаките срещу Световния търговски център седях в лоби-бара на хотел край езерото Виктория и наблюдавах Лари Кинг, водещ специално възпоменателно предаване, на фона на кулаж от изкривени от скръб американски лица и изпълнението на "Heal Me" на Мелиса Етеридж. При прибирането си вкъщи щях да пролея необходимото количество сълзи. Но в тогава аз бях в Африка, и единственото, което исках, бе да престанем да говорим за себе си пред напълно непознати нам хора. И което бе още по-лошо, угандийците, гледащи с мен репортажите, очакваха да слушат само за това. Подобно на вечерен гост, който внезапно е осъзнал, че се е превърнал в тема на целия разговор, исках да се обърна към някой от домакините и да кажа: "но достатъчно за мен - какво интересно се е случило на Вас напоследък?" В създаденото от CNN глобално село, всеки, без значение дали желае това или не, става неволен слушател на разговорите на съседните му семейства.
Това, което всъщност Америка показва на бедните страни посредством вездесъщите медии - картини на лъскаво охолство и национална самозабрава - разгневява тези, които не успява да депресира. Младеж тинейджър от Сиера Леоне, затворен в лагер за разоръжаване на населението, се бе опитал да ми обясни причините, които са го подтикнали да се включи в едно от най-бруталните в наши дни въстанически движения: "Гледам по телевизията, че вие имате мотоциклети, коли. Показват някои от вашите деца толкова високи," - той задържа ръката си на височината на своя кръст - "които имат собствени велосипеди. А ние тук, в Сиера Леоне, нямаме нищо." Неспособен да придобие всичко това, което е видял като образи, разпространявани от сателитите по целия свят, младежът взима автоматичната пушка и насочва своя гняв срещу сънародниците си. Във въстаническите лагери, скрити дълбоко в джунглите, фантазиите на такива момчета - бойци се подсилват с гледаните чрез захранване от генератори видео-филми за Рамбо. За по-голямата част от света Американската действителност се изразява в комбинация от тежко въоръжен екшън герой и реклама на новата "Лексус".
Междувременно, в Америка след 11 Ноември значително се увеличи телевизионното време за чуждестранни новини. А как изглежда свет в очите на американците? Като място на безбройни прояви на човешко насилие. По същия начин, по който най-хубавите чери на американското общество не могат да бъдат показани на останалия свят, така и картината, представяна всекидневно на средностатистическия американец едва ли е показва достойнствата на другите държави. Естествено, по света постоянно се извършват насилия, и е доста спорно дали е добре за американците, при всичката сила на страната им, да узнават за тези неща. Но това, което ме интересува в много по-голяма степен, е психологическия ефект от познанието. Един ден научаваш за взрив на военни складове с амуниции, при който са загинали 600 нигерийци. На следващия ден прочиташ, че броят на жертвите е нарастнал до 1000. А на по-следващия - нищо. Новината изчезва - с изключение на малки остатъци, хиляда мъртви нигерийци, съществуващи единствено в потайните кътчета на съзнанието, призоваващи погребалния звън на камбани. Натрапена ти е една крайна човешка нищета, а не сторил нищо, за да я поправиш. Няма и да сториш. Чувстваш - може би дори несъзнателно - безсилна вина, и тази ти безпомощност те прави раздранителен и гневен, едва ли не си мислиш, че тези хиляда нигериййци са виновни за това, да се превърнат в проблем за теб. Целият ни живот се съпровожда от натрупане в паметта ни остатъци за съдбите на милиони страдащи хора, за които не сме си помръднали дори пръстта.

Разбира се, съществуват начини медийното внимание да се трансформира в конкретни действия. Благодарение на публликувана в пресата снимка, много състрадателни хора изпращат чекове или събират подаяния. Като цяло познанието е за предпочитане пред невежеството; при всички случаи няма връщане назад. Но, разположено на равни разстояния между взаимното пренебрегване и пълното разбирателство, "глобалното село" се приближава повече не към идеала за утопична общност, обещавана ни от поддръжниците на глобализацията, а до типично провинциално място, изпълнено с най-различни подозрения, мълви, негодувания и полуистини. И ако в последно време света е повече или по-малко изпълнен със злоба, твърде вероятно е това да е до голяма степен свързано с образите и представите, стаени в душите на всички нас.

* Джордж Паркър е автор на книгите "Селото на очакванията" и "Кръвта на либералите".