Media Times Review    Google   
___









ВРЕМЕ И ХОРА
 юли 2004

 

 Уроците на  рейгъномиката

  Уйлям А. Нисканин

  Cato Institute

 


Рейгъномиката беше най-сериозният опит за промяна на хода на икономическата политика в САЩ от страна на администрацията от времето на Новия курс на Рузвелт. "Само с намаляване на ролята на правителството, заяви Роналд Рейгън, ще увеличим ролята на икономиката." Обявената от президента през 1981 Програма за икономическо възстановяване имаше четири основни цели:

1. Намаляване на ръста на правителствените разходи.

2. Намаляване на подоходните данъци и за работещите, и за работодателите.

3. Намаляване на държавното регулиране.

4. Намаляване на инфлацията чрез контрол върху притока на свежи пари.

Очакванията бяха, че тези основни промени ще увеличат спестяванията и инвестициите, ще засилят икономическия растеж, ще възстановят финансовите пазари, ще намалят инфлацията и ще свалят лихвите.

Всяка оценка на икономическата програма на Рейгън обаче трябва да отговори на два основни въпроса - колко от предложените промени бяха одобрени и колко от очакваните икономически резултати бяха реализирани. Рейгъномиката продължава да бъде спорен въпрос. За онези, които не гледат на нея през идеологически очила, обаче оценката ще зависи най-вече от баланса на постигнатия икономически ефект.

Президентът се произнесе и по четирите главни цели на политиката си, макар и не в степента, желана от поддръжниците му. Годишното нарастване на реалните федерални разходи намаляха от 4 процента по време на администрацията на Картър до 2.5 процента по време на администрацията на Рейгън въпреки рекордното за мирно време нарастване на военния бюджет. Тази част от фискалната политика все пак беше по-скоро смекчаване, а не обратен завой спрямо предишните фискални тенденции. Рейгън не направи значителни промени и в главните програми - социалната сфера и здравеопазването. Нещо повече, растежът на разходите за отбрана по време на първия му мандат беше по-висок от предложените по време на предизборната кампания през 1980, а тъй като икономическият растеж беше по-бавен от очакваното, Рейгън не постигна съществено намаляване на федералните разходи като процент от националния продукт. През финансовата 1981 те се равняваха на 22.9 процента от БВП, повишиха се малко в средата на управлението му, за да спаднат до 22.1 процента от БВП за финансовата 1989. Именно тази част от наследството на Рейгън беше може би най-голямото разочарование за последователите му.

Промените във федералния данъчен кодекс бяха по-съществени. Таванът на подоходния данък за физически лица беше намален от 70 на 28 процента, а корпоративният подоходен данък беше съкратен от 48 на 34 процента. Съкращенията бяха съобразени с инфлацията. По-голямата част от бедните изобщо не плащаха подоходен данък. Тези мерки обаче бяха донякъде променени от последвалите данъчни увеличения. Увеличението на данъка за социално осигуряване, приет през 1977, но насрочен за прилагане през 80-те, беше леко ускорен. Други косвени данъци бяха леко увеличени, а някои облекчения бяха намалени или премахнати.

По-важна обаче беше промяната в отношението към бизнес доходите. Комплексен пакет за насърчаване на инвестициите беше одобрен през 1981, само за да бъде постепенно съкращаван с всяка следваща година до 1985. А през 1986 данъчната база на бизнес доходите беше съществено разширена, което намали данъчните предразсъдъци спрямо различните типове инвестиции, но ефективно увеличи данъка върху новите инвестиции. Като цяло комбинацията от намаляване на данъчните нива и разширяване на данъчната основа за физически лица и за бизнеса намали дела на федералните приходи от 20.2 процента от БВП за 1981 до 19.2 процента през 1989.

Намаляването на икономическото регулиране, започнало по времето на Картър, продължи. Рейгън облекчи или елиминира ценовия контрол върху петрола и природния газ, кабелната телевизия, междуградските телефонни услуги, междущатските автобусни линии и океанското мореплаване. На банките беше разрешено да разширят зоните на инвестиции, а сферата на действие на антитръстовото законодателство беше стеснена. Сериозно изключение в тази посока беше значителното повишаване на вносните бариери.

Монетарната политика, макар и с известни грешки, беше твърде успешна. Рейгън наложи намаляване на прихода на средства, иницииран от Федералния резерв през 1979 г., което доведе до сериозната рецесия от 1982 и намаляване на инфлацията и лихвите. Администрацията не се намесваше на пазарите по време на първия мандат на президента, но след 1985 интервенираше от време на време, за да намали или стабилизира обменния курс на долара.

Като цяло ефектът от водената политика беше добър, макар и не толкова, колкото администрацията предрече. Икономическият ръст надмина средния от времето на Картър, равняващ се на 2.8 процента. Реалният ръст на БВП на глава на човек в трудоспособна възраст нарасна с 1.8 процента. Ръстът на производителността беше още по-висок - 1.4 процента срещу нулев по времето на Картър. Производителността в промишлеността пък нарасна с 3.8 процента годишно - най-високият мирновременен ръст. Подобриха се и другите икономически показатели. Нивото на безработицата намаля от 7 процента през 1980 г. до 5.4 през 1988, инфлацията спадна от 10.4 процента на 4.2 процента.

Въпреки общите положителни икономически условия американската икономика имаше и сериозни проблеми в годините на Рейгън. Става дума за т.нар. съзидателно разрушение, характеризиращо всяка здрава икономика. В края на администрацията на Рейгън американската икономика беше изпитала най-дългата си мирновременна експанзия. Стагнацията, инфлацията и проблемите от 70-те бяха трансформирани от икономическата програма на Рейгън в период на продължителен ръст и ниска инфлация.

Рейгън все пак не успя да постигне някои от първоначалните цели в първоначалната си програма. В края на втория си мандат той остави три много спорни елемента от икономическото си наследство. Първо, федералният дълг към частни институции нарасна от 22.3 процента от БВП на 38.1 процента и въпреки рекордното увеличение на икономиката федералният дефицит в последния бюджет на Рейгън си остана 2.9 процента от БВП. Второ, неуспехът да бъде решен проблемът със спестяванията и заемите доведе до допълнително натрупване на дълг от 125 млрд. долара. Трето, администрацията вдигна повече търговски бариери от всяка друга американска администрация след времето на Хувър.

Икономическата програма на Рейгън обаче доведе до сериозно подобрение на икономическите условия, макар да е трудно да се говори за "революцията на Рейгън". Нито една федерална програма или федерална агенция не беше премахната. Политическият процес продължи да генерира искания за нови или за разширяване на съществуващите социални програми, но американските гласоподаватели продължаваха да се съпротивляват срещу увеличаване на данъците за подхранване на тези програми. За разрешаването на този характерен и за съвременната американска политика проблем е необходим широк обществен консенсус и участието на нова генерация политически лидери.

- - -

  • Авторът е президент на Cato Institute и бивш член на президентския икономически съвет от 1981 до 1985. Книгата му "Рейгъномиката: Оценка на един вътрешен човек за политиката и хората" (Reaganomics: An Insider's Account of the Policies and the People), публикувана през 1988, е призната за най-пълното и балансирано проучване на икономическата политика на Роналд Рейгън.

Публикувано в в-к Дневник


писмо до редакцията тук