Media Times Review    Google   
___









време и хора
 юли-август 2005

Спомени от годините на
Холокоста – 1940-1943

Кратка автобиография на Самуил Ардити

(четвърта част)


Ще разкажа моите преживявания, мисли и вълнения. Тези на едно седемгодишно еврейско дете в България през годините на Втората световна война. Ще дам много факти и образи на хора и приятели. Ще сравня тогавашните събития с исторически документи, на които попаднах наскоро. Старанието ми ще бъде да дам обективна картина на събитията, макар че част от тях ще пиша със субективния израз на личния разказ.


 

Семейство Ардити има древни корени в Испания. През 1492 испанците дават две възможности на евреите – или да се покръстят или да напуснат страната. Семейството, жители на малкото градче Ароди, решава уж да приеме християнството и да остане в Испания, но тайно да продължи да изповядва еврейската религия. Тези хора бяха наречени “Лос Маранос” (“свинете”) и бяха жестоко преследвани от инквизицията. Когато ги залавяли, те са били изгаряни на клада. През 1650 година няколко от мараните се преселват в Ливорно, Италия. Там местният дук срещу една хубава сума им дава право да се върнат към еврейството. Семейство Ардити също тръгва на изток, преместват се в Солун, оттам отиват в Одрин, после тръгват на север към Пловдив, после към Шумен докато накрая спират в Русчук, на брега на Дунава.

***

Намерихме убежище в къщата на дядо Йосеф. Той имаше една голяма къща в еврейската махала на улица Дондуков-Корсаков 27. Къщата имаше мазе, партер, таван и голям двор. В нея живееха дядо Йосиф и баба Белина, чичо Мони и леля Бети, чичо Пишко и леля Арнестина. На нас дадоха една стая, а Арнестина и Пишко живееха в коридора. По онова време майсторите строяха по-широки коридори. Въпреки че зданието бе голямо, то все пак бе тясно за четири семейства.

Дядо имаше шест братя и една сестра. Русе се оказа тесен за предприемчивостта на всички братя. Няколко от тях се преселиха в Манчестър, Англия. Манчестър беше център с голяма текстилна индустрия. Дядо стана вносител на прочутия английски плат. Беше едър търговец и русенска област натрупа сума ти и пари. Като млади живеели охолно – имали петима слуги и дори частен файтон с кочияш. Когато пристигнах в Русе той бе вече доста остарял. Смъртта гледаше в очите му. Сутрин седеше и четеше една енциклопедия. Следобед, заедно с неколцина старци, бяха основали един парламент и бистриха политиката. Един от тях бе Вентура – дядото на легендарната Анна Вентура. Анна бе родена в Русе, произхождаше от богато еврейско семейство и въпреки това се присъедини към Ремса и мина в нелегалност. Тя бе един от големите водачи на съпротивата в русенска област. За нея говорихме тихо, тихо, никой да не ни чуе. През зимата на 1944 година тя се скрива в хотел Метропол, но е предадена и пада убита от полицията.

Докато дядо Йосиф гледал търговията, баба Белина се занимавала с децата и домакинството. Русенските евреи не даваха голямо образование на девойките. Тя била пратена да учи в едно училище за “икономия” – учеха момичетата как се води къщата, как се гледат деца и приемат гости. По онова време браковете между евреите рядко бяха по любов. Родителите се срещаха в синагогата, където се извършваше сделката. Още в най-ранната възраст на децата, се казваше: моят син за твойта дъщеря, ти ще дадеш толкова и толкова жълтици, аз ще дам този имот. Баба Белина получава три магазина на улица Николаевска.

Нисим, бащата на Белина, е брат на Аврам, бащата на Йосиф. Любовта между братовчеди била забранена, но те водили таен роман. В онези години еврейската общественост в Русе бе доста консервативна и пуританска. Днес момите и младежите спокойно вървят по тротоарите и си гукат по мобилните телефони. Денят на сватбата на Белина с избрания вече младеж наближавал, тогава дядо ми Йосиф отишъл при родителите й Нисим и Ребека, вдигнал им скандал и им казал: “Ще убия Белина и себе си ще убия!” Нямало как, дали му я. Тя била само на шестнадесет години.

Матилда Канети е сестра на Белина. През 1981 година синът на Матилда получи нобелова награда за литература. Прочутият писател и публицист Елиас Канети е единственият роден в България нобелист. Той е евреин от Русе, член на семейството ни и когато днес в България се говори срещу евреите, трябва да си припомняме кой докара тази чест на родината. В автобиографията си Елиас описва баба ми като красива и щедра жена. Описва също и баща ми под името Бернард като водач на еврейските маси в София.

Въпреки че бях дошъл отскоро в Русе бързо станах любимия внук на баба Белина. Чичо Мони, малкият брат на баща ми, беше вечно засмян и луд фотограф. Баща ми го обожаваше. Но го и гледахме малко накриво. Преди години дядо Йосиф водил дела срещу брат си Изак. Двамата спорили за собствеността над прочутата фабрика за мъжки ризи “Арда” в Русе. Дядо ми загубил делото. Сега Мони работеше във фабриката. Изак, който беше доктор, живя във Виена до 1938, след като Хитлер влезе в Австрия избяга в Америка и там отвори частна болница. За нас “доктора” беше като червен чаршаф за бика. След години узнах, че за да привлече Мони в “Арда”, доктора му дал 4% от акциите.

В Русе имаше две еврейски общини: едната на шпаньолите, другата на ешкеназите. Шпаньолите бяха евреите дошли от Испания, а ешкеназите от Полша и Унгария. Бети произхождаше от семейство на румънски евреи. Един ден беше болна, друг ден недоволна, един ден имаше хрема, друг ден – мигрена. Ревнуваше ужасно чичо Мони. Може и да е била права, ако се имаше предвид факта, че в “Арда” работеха едно море от млади жени. Йожи и Моти ми бяха братовчеди. Те ни гледаха отвисоко, като че ли бяхме дошли от София да им развалим спокойствието и да правим тарапана в къщата на дядо ми.

Както вече казах, в коридора живееха леля Арнестина и чичо Пишко. Арнестина беше сестра на баба Белина. Тя бе стара мома и се ожени за заможния вдовец с чудното малко име. Разправяха, че натрупал много пари от търговия с чадъри. Арнестина бе бездетна и гледаше на баща ми като на син, а на мен и на брат ми като на внуци. Но от това нямаше голяма полза, защото бе ужасна скъперница. Наричахме я “Харпагон” по пиесата на Молиер. Да беше жителка на Габрово щяха да я назначат за председателка на “стипц” командата. Пишко бе болен от диабет. Почти бе ослепял от болестта. Като млад бил мобилизиран в балканската война и пратен на турския фронт. Там проявил геройство и получил кръст за храброст. В София бяхме станали свидетели на една случка: Днес отоплението в градовете става с електричество, но преди се отоплявахме с въглища. Имаше пернишки печки от дебел чугун. Всяко семейство трябваше да се снабди с тон-тон и половина въглища в началото на зимата. Леля Арнестина купи тон и половина въглища и някой трябваше да ги смъкне в мазето. Не че й липсваха пари или пък че нямаше хамали в София, но Харпагона не й стискаше да харчи пари. Бутна две кофи в ръцете на Пишко и му каза: “Това е за твойто здраве”. Той, едно време храбър смелчага, сега трепереше пред Арнестина като трепетлика.

По време на тревогите за въздушна атака бяхме забелязали, че чичо Пишко не се отделяше от бастуна си, когато се криехме в мазето. По-късно узнахме, че един стругар направил кухина в бастуна, за да слага там жълтиците си.

Преди изселването в Русе живееха около четири хиляди евреи. От София пристигнаха около хиляда и деветстотин изселени. Еврейската община веднага се зае да помага на братята си от София. Трябваше да се настанят в жилища, да се намерят извори за поминък, да се погрижат за възпитанието на децата. Една част от изселените като нашето семейство намериха убежище при роднини. Други взеха под наем квартири при еврейски семейства. Някои бяха настанени в класните стаи на едно училище. По мъчен въпрос бе поминъка. Болшинството от изселените живееха от готови пари, които бързо се свършваха. Еврейското училище прие към триста ученика, между които бяхме аз и брат ми. Но да си кажа правичката никой нямаше желание да учи. Докато русенските евреи се грижиха за своите братя, полицейският началник Стефан Симеонов ограничаваше евреите без никаква разлика. Беше въведен полицейски час. На евреите беше забранено да ходят по улиците между девет вечерта и шест сутринта. Всички евреи над десет години бяха задължени да носят жълта значка, забранено им бе да посещават известни паркове и градини, също така нямаха право да посещават след десет сутринта определени улици, булеварди и площади, нямаха право да влизат в дванайсет кафенета, сладкарници и бозаджийници, нямаха право да стъпват в пет хотела, нямаха право да пазарят преди десет часа сутринта. Когато живеех в София се чувствах сигурен. Скитах се в Борисовата градина, игрището на Левски и стадиона Юнак. В Русе се чувствах загубен и несигурен. Въртях се само в еврейската махала и къщата на дядо. До центъра на града отивах рядко и само придружен от баща ми или от дядо Йосиф.

Един ден стоях на портата на къщата на Дондуков-Корсаков. По улицата мина един бранник. Беше облечен като хвалипръцко – с пълна бранническа униформа. Той се отби от маршрута си, приближи се към мен и ми удари един юмрук. Може би за него представлявах международния еврейски капитал. Минаха години, не бях мислил, че някога ще разкажа тази случка; през 2004 година посетих Русе и я разказах на зрителите на русенската телевизия.

Имаше един ритуал, от който не се отказвах. Всяка неделя, следобед, отивахме в кино “Одеон”. Гледахме два филма с един билет. Това обикновено бяха филми снимани преди войната – разни приключения и комедии. На военните прегледи германската войска продължаваше да побеждава, но всички вече знаехме, че началото на края на Третия райх е започнало.

Една нощ цялото семейство слязохме в подмолието. Месото се продаваше с купони или на черна борса. Една жена беше отворила нелегален ресторант в къщата си. Нарушихме полицейския час и скачайки през дуварите, минавайки от двор на двор, стигнахме до ресторанта. Там ядохме един кефски кебап, който никога няма да забравя. Минаха години, посетих Площада на свободата в Русе, стоях в ресторант “Хепи” в Русе и си мислех: 50 милиона души паднаха във Втората световна война, бяха разрушени древни и богати на култура градове като Лондон, Берлин, Петербург, Дрезден и всичко това стана, за да може човек спокойно и пред всички да изяде една порция кебап, с тая разлика, че тоя кебап е от пилешко месо.

На север от Русе, в Плоещ, Румъния, бяха последните петролни кладенци на Хитлер. Англо-американците бяха построили летища в Южна Италия. От там излитаха хвърчащите крепости, за да бомбардират петролните полета. Самолетите минаваха над Русе. Няколко свалени, ранени пилота лежаха в русенската болница. Агенция ЕЖК (“една жена каза”) разпространи вестта, че ранените пилоти разправяли, че имало заповед да не бомбардират Русе. Въпреки това, когато имаше тревога, слизахме в мазето или бягахме към лозята. Един път самолетът слезе ниско над бягащите, също като по филмите. Майка ми ме даде в ръцете на един младеж, с когото се скрихме в една колиба. Друг път видяхме двубой между два самолета. Правиха лупинги и се стреляха един друг.

Изселените евреи нямаха право на свободно движение. Докато аз се движех предпазливо, баща ми, израснал в Русе, се чувстваше като хазяин. Понякога хвърляше значката и се движеше свободно. Един път, не знам защо, реши да тръгне за София. В столицата бяха започнали бомбардировките, предупредихме го да не ходи в Борисовата градина, защото там бе главната квартира на германците. Точно когато пристигнал, от посока Витоша се задал изтребител. Той описал кръг с бял дим. След това дошли ята от бомбардировачи, които изсипали бомбите в тоя кръг. Явно не са търсили известни цели. Бомбардирали на сляпо. От летище Божурище излетели няколко германски и български изтребители. Като видели броя на противниковите самолети се върнали обратно. Англо-американците имаха система за бомбардиране – първо пускаха разрушителни бомби, после фосфорни запалителни бомби. Къщите на София имаха много запалителни материали. Прозорци, врати, греди и дюшемета. Столицата се превърнала в голяма факла. Баща ми избягал точно в Борисовата градина, скрил се под един стол в една лафка. До него паднала фосфорна бомба, извикал “Слушай, Исраеле!” и хукнал да бяга преди бомбата да се запали. При тази атака гара “София” била разрушена. Софиянци тръгнали да бягат към провинцията. В Русе започнаха да идват бежанци от столицата. Стоях на гарата с една снимка на баща ми и им я показвах. Никой не го позна, нито каза, че го е виждал. Слава Богу, най-накрая той се върна.

Положението в къщата на дядо ставаше тежко. Баща ми нае една квартира в покрайнините на града. Едва се наредихме. И тогава, като гръм в слънчев ден…

Край на четвърта част. Следва продължение.


Самуил Ардити е роден в София. Произхожда от политическо семейство. Баща му е водач на ревизионистичната еврейска партия от дясното пространство в България. През 1949 година семейство Ардити емигрира в Израел. 1954-1956 Самуил Ардити служи в IDF. През 1960-та завършва Техническия университет в Хайфа. Днес е пенсионер, събира книги, вестници и статии, свързани с епохата на Холокоста. Изучава ролята на Цар Борис в спасяването на българското еврейство.

MTR връзки:

Към първа част на текста:

Баща ми беше кореняк русенец. Евреите от Русе бяха считани за аристократите на българското еврейство. Майка ми беше софийско чедо. Двамата с баща ми направиха компромис и се ожениха през 1928 година. Сватбата се състоя в шуменската синагога, на половин път между София и Русе. Произхождам от дребнобуржоазно семейство. Баща ми бе наследил от своя баща една голяма търговска фирма за платове. На 19 ноември 40-та година Никола Мушанов държа реч в Народното събрание, с която твърдо се съпротивляваше на Законопроекта за защита на нацията. В нея той споменаваше еврейските търговски къщи, съществуващи в Русе. Между споменатите бяха къщите на Ардити и Канети...

Към втора част на текста:

...Ние живеехме на кюшето на “Братя Миладинови” и “Нишка”. На първия етаж. Сградата вече я няма, била е разрушена заради маршрута на “Сердика” – първата подземна железница в София. Под балкона постоянно минаваха артилерийски полкове. Уморени коне дърпаха стари топове от Първата световна война. Хитлер искаше от Царя да прати българската войска на Източния фронт. Това означаваше българските младежи да бъдат пратени на сигурна смърт. За да се предотврати това нещастие измислиха ужким “турската опасност” и съсредоточаваха българската армия на границата с Турция. С това мога да си обясня честите движения на артилерията под наши балкон...

Към трета част на текста

Евреите от Беломорието бяха затворени в товарни вагони. На вагоните пишеше “Вагон за десет крави”. Комисарят Белев (някои евреи го наричаха “Чернев”) натовари във всеки вагон вместо десет крави петдесет нещастни евреи. По пътя за София влаковете минаваха през лагерите на трудоваците. Гръцките евреи пътуваха през месец февруари на отворени вагони. Там имаше деца, жени, старци. Трудоваците приготвяха пакети с храна, фланели, чорапи, за да ги хвърлят по влака, който караше техните братя към неизвестността. На завоите трудоваците лежаха в засада и хвърляха предварително приготвяните пакети, докато началниците с револвери в ръка ги заплашваха и дори стреляха над главите им...