Media Times Review    Google   
___









Политика
 юни 2003

Политиката и забраната
Дон Бодро *

     Пишейки през декември 2001 година в Atlantic Monthly съдията Ричард Познер призова за край на "войната с наркотиците". Той е сред малкият, но нарастващ брой изтъкнати учени и длъжностни лица, които открито защитават идеята държавата да прекрати забраната на наркотиците. Милтън Фридман и Уилям Бъкли младши отдавна настояват да за спиране на забраната на наркотиците. Към тях се присъединиха в последните години, сред останалите, и бившият държавен секретар на САЩ Джордж Шулц, бившият балтиморски кмет Курт Шмоке, губернаторът на Ню Мексико Гари Джонсън и издателите на списание "Economist".
     Съдията Познер цитира новата война срещу тероризма като надигаща се практическа причина за прекратяване на войната с наркотиците. Той посочва, че така наречените "наркотични престъпления" са без жертви. Всички опасности, появили се заради желанието на терористи да убиват невинни хора, са неизмеримо по-сериозни отколкото опасностите, които могат да възникнат от страна на хора, които доброволно купуват, продават или използват наркотици. И тъй като увеличените усилия за закрила срещу тероризма изискват ресурси, които досега са били използвани за други цели, един смислен начин да се постигне необходимото преразпределение на ресурсите е да се спрат опитите да се защитават хората от самите тях, така че да можем по-добре да защитаваме хората от насилието, инициирано от другите.
     Бях окуражен когато прочетох призива на Познер да се прекрати войната с наркотиците. Въпреки че съм срещу забраната на наркотиците принципно на етични основания - вярвам, че всеки възрастен притежава себе си и трябва да бъде свободен да прави със себе си каквото пожелае - аз съм съгласен, че по-скоро практически нужди, отколкото базирани на морала разсъждения, дават най-добрата надежда за прекратяване на войната с наркотиците. Може би ... вероятно ... възможно е повишената необходимост, която американците изпитват да се отърват от тероризма да ни доведе до разбирането, че продължаването на войната с наркотиците е твърде скъпо.
     Но аз се съмнявам в това.
     Освен че е неморална, войната с наркотиците е и твърда скъпа още от началото й. Тази "война" дълго време консумира ресурси на стойност милиарди и милиарди долари, всички похарчени без никакъв забележим ефект. Всъщност единственият несъмнен резултат от войната с наркотиците е отвратителното потъпкване на свободите. Конфискацията на собственост, правителственото шпиониране на собствените граждани и расовото разделение са само най-безочливите атаки към нашите свободи, отприщени от войната с наркотиците.
     Ако нуждата да се правят смислени замени и компромиси наистина движеше избирателите и политиците, войната срещу наркотиците щеше да е свършила много отдавна.
     Проницателните читатели може да отговорят "Не! Забраната на алкохола свърши само след 13 години когато американците разбраха, че тя се проваля".
     Това е популярното схващане. То е погрешно.
     Националната алкохолна забрана в САЩ започва на 16 януари 1920 година, следвайки ратификацията на осемнадесетата поправка на конституцията и влизането в сила на закона "Волстед". Контрабандните питейни заведения и гангстерското насилие стават обичайни през 20-те години на 20 век. А американците продължават да пият. Но, противно но модерното схващане, през 20-те години е имало много малка подкрепа за прекратяване на забраната. Нито гражданите като цяло, нито политиците по това време стигат до извода, че заради очевидния провал на забраната тя трябва да се прекрати. Както пише историкът Норман Кларк:
               Преди 1930 година малко хора призовават за
               пълна отмяна на [осемнадесетата] поправка.
               Нито една поправка не е била отменяна и е ясно,
               че малко американци са подтиквали за
               политически действия заради частичните успехи
               или провали на осемнадесетата поправка...
               Движението за отмяна, което от началото на
               20-те години е потиснато и безнадеждно
               изражение на несъгласието на малцинството,
               смая дори своите най-отдадени последователи
               когато изведнъж спечели политически импулс.
     Какво се случи през 1930 година, което изведнъж даде политически мускули на движението за отмяна? Отговорът е Голямата депресия и опустошенията, които тя нанесе на федералните приходи от подоходни данъци.
     Преди създаването през 1913 година на национален подоходен данък около 1/3 от годишните приходи на Чичо Сам идват от данъци върху спиртните напитки. Не е така след 1913 година. Особено след като подоходният данък сюрпризира политиците по време на Първата световна война с неговата невероятна способност да събира данъчни приходи, важността на данъците върху спиртните питиета спада рязко.
     До 1920 година подоходният данък носи 2/3 от приходите на Чичо Сам и пет пъти повече приходи отколкото носят общо данъците върху спиртните питиета и митата. В изследването, което направихме, Адам Притчард и аз открихме, че приходите от подоходния данък направиха възможно Конгресът в края на краищата да се предаде на десетилетното движение за забрана на алкохола. Преди подоходния данък Конгресът ефективно игнорира такива призиви, защото забраната на алкохолните продажби тогава би ударило силно Конгреса по мястото, което той пази най-ревниво: неговия портфейл. Но след като един нов и по-опияняващ източник на приходи е открит, цената за политиците да подпомагат пуританите и други анти-алкохолни лобита драматично спада. Забраната е въведена.
     Въпреки апелите през 20-те години от Х.Л. Менкен и шепа други разумни хора да се спре безумието на забраната, Конгресът не дава никакъв знак, че ще преразгледа своите усилия да забрани продажбите на алкохол. Забраната изглежда, че е тук завинаги - докато приходите от подоходния данък спадат през 30-те години. От 1930 до 1931 година приходите от подоходния данък спадат с 15%. През 1932 година те спадат с нови 37%, така че през 1932 година приходите от подоходния данък са 46% по-ниски отколкото са само две години по-рано. И до 1933 година те са с пълни 60% по-ниски отколкото през 1930 година. Невиждайки скорошен изход от депресията Вашингтон е силно загрижен да намери заместващ източник на приходи.
     Този източник са алкохолните продажби. Жует Шус, президент на Асоциацията срещу забранителната поправка, е силна фигура в Демократическата партия, която току-що е номинирала Франклин Рузвелт като неин кандидат за Белия дом. Шус подчертава, че прекратяването на забраната ще увеличи правителствените приходи. А един от конгресмените в Камарата на представителите и лидер на успешния опит да се предложи прекратяващата забраната 21-ва поправка казва през 1934 година, че "ако ние [противниците на забраната] не бяхме имали възможността да използваме аргумента, че отмяната означава необходимите приходи за нашето правителство, ние нямаше да имаме отмяна поне за още десет години."
     Няма никакво съмнение, че широкоразпространеното разбиране за безсмислието на забраната и нейните отвратителни неочаквани странични ефекти улесниха Конгреса при отмяната на осемнадесетата поправка. Но тези обществени мнения са били недостатъчни, сами по себе си, да спрат войната с алкохола. Спирането й изисква огромен шок в приходите на американското министерство на финансите.
     Така че, въпреки че аплодирам съдията Познер и всички останали, които защитават прекратяването на войната с наркотиците - и въпреки че горещо се надявам, че техните призиви ще успеят - ако историята със забраната на алкохола служи за водач, забраната на наркотиците няма да свърши просто защото има много добри, солидни и смислени причини за прекратяването й. Вместо това тя ще свърши само ако и когато Конгресът отчаяно се нуждае от друг източник на приходи.
     Това е част от жалката логика на политиката и забраната.

* Дон Бодро е декан на икономическия факултет на университета Джордж Мейсън и бивш президент на Фондацията за икономическо образование. Настоящата статия е публикувана в
списанието Ideas on Liberty през март 2002
Превод: Георги Ангелов

писмо до MTR: editor@mediatimesreview.com