Media Times Review    Google   
___









икономика
 май 2005

Стопанският ХХ век на България

Румен Аврамов

Текстът е размисъл върху философията на българското икономическо развитие – особено духовно поле, на което ще се разиграят много от най-съществените конфликти на бъдещата ни среща с Европа.


<< към Част V
 
4. Различна ли е България?
 
4.1. България и Европа
 
     В една от най-обсебващите теми на прехода се превърна проблематиката на приобщаването на България към Европа. Това е днешната формулировка на “вечния” проблем с културната идентичност на нацията. Проблем, присъщ на всяка кръстопътна страна, изпитвала противоречиви и често отричащи се влияния.
     В публичния дебат от последните години често беше изказвано твърдението, че България винаги е принадлежала към Европа. В същото време, това въпиещо невярно твърдение се опровергаваше от всяко събитие през последните години. Ако то беше истина, страната нямаше да подхожда с очевидния комплекс за малоценност към подстъпите на Европа. Тя нямаше да бъде неизменно класирана във “второстепенни” ешелони при приобщаването си към европейските институции. На България нямаше да бъде налаган огромен и строго формализиран “конспект” за условията, които трябва да бъдат изпълнени за това приобщаване. При това, важен е не толкова обема на изискванията, колкото дълбочината на пластовете, които те преобръщат.
     България в нито един момент през ХХ век не е била пълноценна част от “Европа”, поне в смисъла, който се влага в това понятие днес. Далечните корени на цивилизационните различия се отнасят към разделянето на Римската империя, Византийското влияние, религиозната схизма, османското владичество. Във всички тези континентални и глобални събития България е попадала “от другата страна”, не там, където се е формирало днешното понятие за европейска културна идентичност. Такива хилядолетни цикли не могат да останат без следи и претенциите за “европеизъм” дори не само на България, а и на целия регион, са напълно безпочвени. На тези земи липсват няколко културни слоя развитие в посоката, в която те са протичали на Запад.
     Неслучайно въпроса за противопоставянето между Изтока и Запада пронизва цялата българска следосвобожденска култура. В интелектуалния дебат европеизацията е ту недостижим копнеж, ту обреченост и съдба, “повеля на здравия разум”, която обаче ще бъде трудно (ако изобщо) осъществима. [К.Гълъбов, Психология на българина, Българска мисъл 1934/1; Защо сме такива, с.222] Силна традиция има и в демонизирането на Запада. Авторитетни интелектуални среди гледат на западното влияние като на прокоба [Н.Шейтанов, Преображение на България, Златорог 1925/4; Защо сме такива, с.267], или в най-добрия случай - като на модел, чието подражание не може да донесе нищо положително. [Я.Янев, Изток или Запад, Златорог 1933/4; Защо сме такива, с.340]
     Ако цивилизационният аспект на проблема е добре известен и описан, то стопанската му страна е по-често интуитивно почувствана. Безусловно е обаче, че въпроса за европейската или неевропейска икономическа идентичност стои за България както в началото, така и в края на столетието. “Европа” е отдавна метафорична категория в българското обществено съзнание, която обозначава едновременно националните ни комплекси на не-модерност и изостаналост и аморфно дефинираните обобщени стремежи на нацията. В това болезнено съотнасяне има едновременно и страхопочитание и недосегаемост и смесица от агресивно самоутвърждаваща се враждебност с уважението и страха от по-силния. ХХ век започва и завършва с мъчителното икономическо противопоставяне на България и Европа. Това става по два много различни начина, но корените на проблема остават идентични, защото се касае за културен проблем. [Вж. Ст.Бочев, Капитализмът в България, С.1998. Разглеждам подробно този проблем в уводната студия към текстовете на Ст.Бочев.]
     В началото на века Европа е противостояща сила, наводнила българския пазар със стоки, за които потребителят отдавна (без дори да е знаел) копнее, а производителят проклина. При това много бързо по- прозорливите умове разбират, че европейската култура и европейските стоки са свързани. Именно тази раздвоеност при възприемане на “европейското” (в качеството му на “модерно”) раздвоява националното съзнание. “Европа” е от една страна враг, който разорява. В същото време тя е еталон на прогреса и трудно достижима културна цел на елитите.
     Запълването на тази пропаст е може би основният “екзистенциален” проблем на българското икономическо развитие. Във всеки случай, тя създава един постоянен еталон за самооценка и самосравнение с външния свят. “Как ни гледа Европа” и “доколко сме възприели нейните ценности” се превръща във възлов въпрос на столетието.
     Нагласите от началото на века са уловени много точно от уязвено- честолюбивото отношение на такъв интелигентен наблюдател като А.Ляпчев. “Докато политическата карта на разчленената Турска Държава, пише Ляпчев, отбелязва нови единици, икономическият облик на всички тези страни представлява една просторна картина, на която Европейците четат Ориент”. Ориентът е колония. Той “не е способен на друго освен да прави износ на своите природни богатства и да се приучава на чужди фабрични изделия, без той да може сам да си ги набави”. [А. Ляпчев, Каменните въглища като предмет на износ, СпБИД, 1900/1, с.128]
     Седем години по-късно, в един от класическите “манифести” за философията на българска икономическа история, Кирил Попов отива по-далече като не разсъждава дали европейската култура трябва да прониква в страната, а задава съществения въпрос доколко дълбоко е това проникване.[К.Попов, Поглед върху икономическото развитие на България, СпБИД 1907/4-5] “Историческият прогрес в България през 30-те - създаване на атмосфера у нас за западноевропейска култура и в единични и изолирани сонди, опити, факти от такава култура. България се разтвори в западно Европейското културно влияние и европейския културен вятър лъхна нашия живот и поразбута где по-плитко, где по-дълбоко повърхността му. Но да се мисли, че този вятър е бил буря, която е разклатила, разрушила и изкоренила от основите старите фирми и отношения - е повече от илюзия.” [с.211] “Европейската индустриална атмосфера лъхна и подрови нашата домашна индустрия, ала тя нито я разруши с някоя особена бързина и сила, нито пък създаде до нея нещо ново, модерно. Еснафска доосвободителна България закрея бавно и заизчезва, обаче тя още се крепи и държи позиции с някои не особено големи видоизменения...Еснафското здание се поразклати, полегна, поразруши се тук-там; ала то съществува на своето място, даже с позамазани и позакърпени кюшета и части и не е позволило още да се съгради до него и го затули някое ново грамадно модерно здание...[с.213] Страна на повсеместна дребна земеделска собственост преди 30г., България и днес си е останала същата, без да е изменила общата си физиономия.”[с.218]
     Есето на К.Попов е образец на сравнителна социална динамика между балканските страни.[с.228-231] Тезата е, че тези държавици са периферия на Европа и тя има към тях колониална политика, пречеща им да станат конкуренти. При тази прилика обаче, икономическата политика в останалите страни е по-целенасочена и смислена. Нещо повече, “Темпът на икономическото ни развитие, сравнен с темпа на развитието на силно прогресиращите страни е миниатюрен, постигнатото ни през 30г. сравнено с постигнатото от тези стаени е повече от малко.” [с.228] “Истината е, че... напротив, при своите условия нашата страна е и могла и трябвало да се развива и по-бързо” [с.211]
     В оценката на външните и вътрешните движещи сили на модернизацията превесът е безусловно на вътрешните. “Икономическото развитие на България е станало под стихийното въздействие на западно европейската култура, възприемана непосредствено от населението по частна инициатива, станало е за сметка и на средствата на самата маса. Държавата не му е дала онова организирано съдействие, което тя е повикана да му даде, и което другаде дава” [с.239]
     Тук отново и в неочакван ракурс, се появява проблема за “качеството” на проникване на западната култура. “Докато в Румъния икономическия и културен прогрес изпъква по-силно но е по-концентриран в изолирани класи и слоеве, в България той е по-слаб, но по-масов.” [c.233] Тези два модела имат далечни последици. Румънският води до образуването на олигархична прослойка и до появата на “конвертируема” на Запад буржоазия. Едрият капитал в тази страна е действителна икономическа сила, която тежи в европейски мащаб. В България буржоазията никога не достига тези стандарти, като и най-изтъкнатите й представители не се отърсват от провинциалните си комплекси.
     Масовото, но и повърхностно, проникване на западната култура е ключовият проблем. И дори две десетилетия по-късно Ст.Бочев да има известни основания да твърди, че българската икономика “с ускорен темп” е преминала фази, които други са преминали по-бавно, или че европейското производство е помело основите на предходния стопански строй, то и в неговите оценки ударението пада върху повърхностното проникване на тези ценности, органичното им неприемане, “несимпатичността” на капитализма за българина. На Ст.Бочев принадлежи непреходната формула, че “нам се иска... да получим благата... на капиталистическия строй, но без капитализма”. [Вж. Ст.Бочев, Капитализмът в България. С. 1998, с.253]
     Така, в началото на века България е една повърхностно модернизираща се страна. В края на века, проблемът е съвършено същия, макар контекста да е коренно променен.
     Днес отвън отново ни противостои “Европа”. Но дори нахлуването на нейните стоки и капитали да изглежда значително по-приемливо за българина, отколкото в началото на века, усещането за бариера е не по-слабо. Цялата механика на приобщаването към това културно пространство днес придобива скучна и педантична форма. То е сведено до бюрократизиран механизъм на присъединяване към една организация, разписан и облечен в планини от напълно формализирани и сиви изисквания. Всичко това налага на културния проблем оловния отпечатък на процедурата. Няма го стихийното - но и живописно - противопоставяне от началото на века. Има сблъсък на две бюрокрации, който само прикрива истинския проблем и същевременно дава възможност на Европа да държи в ръце скоростта на процес, от който самата тя се страхува и не желае истински.
     Промяната във формата не може да скрие, че днес нищо не ни поставя много по-горе, отколкото в началото на века. Проблемът с повърхностното възприемане на ценностите остава, въпреки промените от последното десетилетие, а самооценката на българина, както и оценката на европееца за него не са прогресирали особено. Културната пропаст между Ориента на Ляпчев и Европа се запазва. Въпреки мощната интегрираща сила на стопанските събития през този век, страната си остава на същото относително стъпало, както и преди 100 години.
     Това може да се разбира в тесния смисъл, като степен на икономическо развитие. През цялото столетие България не се е изместила от последните места по доход на глава от населението в Европа. Това се констатира както от чужди така и от български икономисти, като този факт често е използван от българска страна като “смекчаващ” аргумент в международни преговори. Според твърде приблизителните оценки на К.Попов за 1911г. годишният приход на лице в страната е 2.7 пъти под този на Англия и около 1.8 под съответния показател за Германия и Франция. [К.Попов, Стопанска България. С. 1916, с.460] Тези цифри изглеждат значително завишени. По-късните данни за 1926г. вече показват, че националния доход на лице в България е 13 пъти по-нисък отколкото в САЩ, 7.7 пъти под английския и 4 пъти под германския и френския. [J.Koszul, Les efforts de restauration financiere de la Bulgarie. Paris. 1932, p. 60] За приблизително същия период А.Чакалов дава малко по-различни оценки. Според тях разривът между дохода на човек в България и в развитите страни се движи между 3.1 и 9.5 пъти. [А.Чакалов, Националният доход и разход на България 1924 -1945. С. 1946, с. 146] А.Чакалов привежда и сравнения със съседни на България страни, които показват, че дори в региона страната изостава. През предкризисната 1928г. дохода на глава в България е 93% от този в Румъния, 59% от Югославия 81% от Гърция. Депресията води до изравняване на равнищата, като приблизително изравнява показателя за България и Югославия, а Румъния дори изостава от българското равнище. [с.143-145]
     Но относителната позиция на България не се променя и качествено. Днес ние сме все още далече от “икономическа Европа” (Европейския съюз), но България остава отделена и от “санитарния пояс” на страните от Централна Европа. Сега с нежелание всички са принудени да признаят, че - въпреки сходството в непосредственото минало - Запада третира по различен начин Централна от Източна Европа, като геополитически и културно той е склонен да приеме първата, но не и втората.
     Подобни признания са правени и миналия век (неявно - с назначаването например на К.Иречек за министър) и през настоящия - с многократната “въздишка” през 1919, 1939 и 1989г., че страни като Чехия, Унгария или Полша превъзхождат с качество икономическото равнище на България.
 
4.2. Уникалност и тривиалност на стопанска България
 
     И все пак ситуацията в началото и в края на столетието не е напълно идентична. Ако в началото на ХХ век България е без никакво съмнение периферна, “варварска” страна, то през изтеклите сто години формата на това варварство се промени. Социализмът реши редица модернизационни проблеми, но го направи по уродливия начин на една затворена схема, подчинена на изкривени относителни цени и автархичен растеж.
     В края на XX век България е чужда на Европа не толкова с патриархална архаичност, колкото с отсъствието в стопанската й култура на базисни рефлекси, стандарти и институции на една пазарна икономика.
     По какво се различава България? С какво е интересна? Кое учудва в нея при поглед отвън? Това са въпросите, които помагат да се очертае “особеното” на българския казус през изтичащия ХХ век.
     В стопанския мир една страна може да остави забележими следи с периоди на забележителен растеж. Историята на века помни не едно “чудеса”, проблеснали в различни части на света. В тази позитивна хроника името на България би могло да се спомене само два пъти - със “златното десетилетие” от началото на столетието и с годините на ускорен растеж през апогея на социализма. И двата примера са нееднозначни, с дълбоко разминаване между приличните количествени параметри на растежа и повърхностните (дори негативни) промени в манталитета и институционалните устои на икономическия живот. Отделен въпрос е, че има редица съмнения доколко дори официално регистрираните темпове са забележителни в сравнение с тези на съседи или съпоставими държави. Нищо не дава основание тези две “български чудеса” да останат в световните стопански анали.
     Има държави, които свързват името си с дълбочината на стопански катастрофи и страдания. Но България няма да се нареди и между тях. Въпреки кратките и интензивни инфлационни епизоди през 1919 - 1922г. или през 1996 - 1997г. големите хиперинфлации на столетието, които ще се запомнят имат друг адрес - това са германската и австрийската през 1923 - 1924г., унгарската през 1946г., израелската през 1982г., боливийската през 1985г., югославската през 1993г... България е от силно засегнатите страни през годините на Великата депресия. Но и тук мащаба на бедствието едва ли надхвърля съществено това на страни със сходна икономическа структура и ситуация.
     В обществената памет често като връх на несправедливо страдание се посочва договора от Ньой. Оставям настрана неуловимото и нерационално понятие за справедливост в подобни конфликти. Но не мога да не отбележа, че между емблематичната “назидателна” сума, която фигурира в договора (2.5 млрд. златни франка) и фактически платеното от България е налице огромна пропаст. Зад безкрайно усложнените перипетии около преговорите по външния дълг и репарациите винаги прозира невидимата ръка на стопанските реалности и на дисконтиращия пазар, която нагажда прекомерните претенции на кредитори и длъжници към обективно възможното. Но то не се дава наготово - “възможното” може де бъде постигнато единствено ако има кой да се бори интелигентно и с въображение за него.
 
*******
 
     Една страна би могла да стане по-забележима, ако се превърне в поле на интересен социален или икономически експеримент. В известен смисъл (за България, както и за повечето малки периферни страни) нишата на оригиналност не е в генерирането на модели, а именно в тяхното изпробване и в играта на прецедентите.
     Първоначалното изграждане на българските икономически институции след Освобождението е ставало на празно място и - както често в такива случаи - чрез копиране на готови образци. България “се сродява” по много линии с Белгия, а първоначалното търсене почти на всички равнища е вървяло чрез пряко и хаотично “напипване” опита в една или друга Западна страна. Механичното копиране е типично за маргинални общества, които се конституират и правят опит да “влязат в модерността”.
     Но в редица моменти от изтичащото столетие България е бивала избирана за “експериментални” цели.
     Стабилизационните планове на ОН от 20-те години са важен пример в това отношение. Те са прилагани в относително тесен кръг държави преди да се превърнат в макроикономически стандарт. България е сред тези страни, наред с Австрия, Естония, Гърция, Данциг... Тогава тестовата група е била много по-ограничена отколкото днес и в този смисъл - по-”елитна”. От онези години е останало впечатляващото лично свидетелство на Ж.Рюеф, описал собствения си опит на международен експерт, който - последователно в Гърция, България и Португалия - уточнява детайлите на икономическата си идеология. (J.Rueff, De l’aube au crepuscule. Autobiographie, Oeuvres completes, t.1. Paris, 1977, pp.63-64) Идеология, която този знаменит френски икономист прилага три десетилетия по-късно в стабилизацията на френския франк. В неговите мемоари България изплува като полигон на амбициозен млад технократ, които “кове” нова доктрина и житейски опит върху опита си в една малка държава.
     България е вплитана неведнаж и в двойнствени игри с прецедентите. Така, при решаването на репарационния въпрос през 20-те години, българският казус се превръща в неотделим от този на останалите победени държави. Няма и не може да има “българско” преди и встрани от “германското” решение. По начало, основните принципи за решението на репарационния въпрос трябваше да бъдат апробирани първо за големите победени страни. Но това беше правилото, което не изключваше възможността по отделни въпроси да се експериментира върху малките. Споразумението на България по репарационния въпрос от 23 март 1923г. съдържаше все още неприлагани принципи, които впоследствие бяха вплетени в решенията за други страни.
     В “доминото” на прецедентите България бе въвлечена и при верижните мораториуми по външния дълг от началото на 30-те години. В световната дългова верига всеки казус е важен сам по себе си именно като възможен прецедент. Битката на кредиторите се води страна по страна защото става дума за принципа, че “когато се пристъпва легалността от значение е само първата крачка”. А ако такава крачка все пак е направена, тя не трябва да се допуска масово. В тези отношения е изключено да се изгражда позитивен образ на неизправен длъжник.
     Всеки бой е решаващ - на последния, който не е преминал Рубикон тази възможност не трябва да се предоставя, така както тя е била отказвана до последна възможност и на първия. Серията от мораториуми започна от Южна Америка и продължи през други европейски страни (Унгария) преди да достигне България на 15 април 1932г. Но въпреки че тя бе от последните държави обявили неплатежоспособност - и борбата всъщност бе ариергардна, защото фронта вече беше пробит - предисторията на българския мораториум бе епична битка с кредиторите. Тяхната настървеност бе такава, като че ли България е първата страна, която обявява мораториум по външния си дълг.
     По време на дълговата криза от 30-те години България се опитва по собствена инициатива да стане прецедент като плахо артикулира решение, което по редица точки се доближава до съвременния план “Брейди”. Но на конференцията в Стреза през септември 1932г. проекта на Н.Стоянов потъва, без да бъде сериозно обсъден, за да докаже още веднъж, че една малка страна не е в състояние да играе ролята на лидер в решаването на глобалните икономически проблеми.
     Излъчването на България като “модел” нарасна - колкото и парадоксално да е това - в малкия затворен свят на социалистическия лагер. В тази изкуствена сива общност националните особености все пак се запазваха, като в ограденото пространство те придобиваха илюзорния и незаслужен печат на оригиналността. В известен смисъл всяка страна беше отделен казус и в един или друг период върху нея фокусираха напрежения или надежди, свързани с промяна в цялата система. “Българският модел” в тези условия представляваше хибрид на безапелационно подчинение и дребнаво хитруване, което оставяше определен периметър за социални “иновации” в рамките на системата. Ако те придобиваха познатите ни уродливи форми, то проблемът беше по-скоро в идеологическото заслепение, в липсата на замах и въображение, в истинското скудоумие на националните “иноватори” през всички тези 45 години.
     Днес международните финансови институции са по-трудно подвижни и доктринално по-консервативни, отколкото през 20-те години. Периметъра на експериментите е много широк, а осмислянето на грешките и съответните идеологически промени стават по-бавно. И въпреки това, последното десетилетие на 90-те години отново постави България в относително малка група “наблюдавани” страни.
     Преходът в Източна Европа се превърна в едно от големите начинания на социално инженерство през ХХ век. Разслоението между привидно хомогенната начална група постсоциалистически икономики настъпи бързо. България веднага зае добре дефинираната второешелонна ниша и нищо не предвещаваше превръщането й в особен казус. Само крайно неудачния преход предопредели особеностите на българския случай. Преживяната в една или друга форма от всички източноевропейски страни финансова криза тук бе почувствана драматично остро. Характерните навсякъде трудности с инфлацията в България дегенерираха в хиперинфлация. А институционалната незрялост доведе до срив във всички основни икономически институции. Всичко това роди едно наистина екзотично решение каквото се оказа Паричния съвет.
     В самия край на столетието България за първи път се превърна в действително интересен експериментален казус, следен под лупа от икономическата теория и международните финансови институции. Вероятно България никога не е бивала толкова подробно описвана икономически отвън, както през последните години. Върху българския прецедент в момента, както никога досега, се апробира нова икономическа парадигма. Това се почувства отчетливо, когато финансовите кризи в Юго- Източна Азия и в Русия насочиха вниманието към приложимостта и устойчивостта на Паричните съвети. Сред стилизираните факти на тези кризи ще се намерят всички “микроикономически” причини на финансовата криза в България, свързани с кредитна инфлация, слаби надзорни регулации, вътрешни кредити, корупция, insider trading, симбиоза между бизнеса и държавата.
 
*******
 
     След като България не може да свърже името си със забележителни събития и факти в стопанския ХХ век, особеното остава да се търси в културата и манталитета на стопанското поведение. Спецификата на нацията най-добре се долавя в погледа отвън и в стопанската самоидентификация на българина.
     Подминавам образа на България през комунистическите години, който е плътно покрит от идеологически наслоения и зад който се размива представата за специфично националните черти. Истинското отношение към стопанска България е това отпреди 1944г. и след 1989г. През всички тези години, от гледна точка на Запада, то е било поглед от висотата на огромна културна пропаст, макар и да не се е покривало напълно с отношението на метрополиите към колониите им.
     България (вероятно като всяка страна) има своя “добър” и “лош” образ навън.
     В негативната картина прозира отношението на “гражданина” сред “варварите”, на Кандид сред диваците. Със стопанските си нрави България без съмнение е извън Европа, тя е една вечно закъсняваща нация, макар че й се признава, че в началото на века е направила заявка за ускорен преход към цивилизация.
     Тази гледна точка се засилва след края на Първата световна война, когато отношението към икономиката е това на победителите пред капитулирала жертва. Позицията на окупатора (доловена например в протоколите от заседанията на Междусъюзническата комисия) е, че България никога няма да се оправи сама и някаква форма на попечителство е задължително. Безспорно тук присъства емоцията, свързана с войната, но дори тя да се отстрани дълбоката отчужденост остава. Тя почива на убеденост, че България не е правова държава, че в страната не се респектират договорите, че всеки напредък, реформа или споразумение могат да бъдат изтръгвани единствено с принуда и че страната разбира само езика на силата.
     В острите конфликти с кредитори (или победители) образа на България е бивал нерядко демонизиран. По повод различни решения на икономическата й политика България е представяна като двулична, неблагодарна, продажна и перфидна страна, готова да е дръзка, когато има временната подкрепа на силен покровител или когато други са направили първата стъпка, но нямаща смелостта да предприеме сама решаваща крачка. Този образ е близък до създавания от пропагандата на съседни балкански държави, но в случая той е обобщен върху съвсем конкретни спорни ситуации.
     Усещането за “особеност” на българския стопански характер идва и от установеното от проницателни външни наблюдатели по-високо интелектуално (дори и административно) равнище на стопанската инфраструктура от икономическия и финансов потенциал на страната. Мотивът за “способностите” на националния човешки капитал и неспособността на социума да го оползотвори не е тема на 90-те години. През ХХ в. България редовно е свръхпроизвеждала образовани хора, които обаче са били по-подготвени за умозрителни, абстрактни дейности, отколкото за прагматично водене на политика или за компетентна професионална реализация. Обществото не е успявало нито да оцени реалните потребности от образовани индивиди (30-те години раждат уникалната категория на “безработните интелигенти”, които са държавно подпомагани!), нито да съчлени ефективно възможностите на образованите си членове.
     Не е учудващо, че един от привидно “бюджетните” конфликти през 30- те години е именно по този повод. При обсъждането на неизбежните икономии по време на Депресията, сред най-спорните въпроси между българското правителство и ФК е орязването на бюджета за образованието. Посягането отвън към нещо, което и се е превърнало в национална идеологема се възприема от общественото мнение като обида постоянно се жалва от масовото генериране на полуинтелигенти и от отсъствието на истински духовен елит в страната.
     Повтарящите се черти в благосклонния външен поглед към България са патернализмът, високомерието и снизходителността към една бедна страна. В периоди на “послушание”, към България са отправяни немалко похвални слова. За кратко време (след 23 март 1923 и през 1924г.) страната е наричана vaincu-modele. Подчертавана е добросъвестността в посрещането на задълженията й, обстоятелството че тя не е прекъсвала нито платежите си, нито контактите с кредиторите си. В периоди на добри отношения изплува стандартизирания положителен образ на България, включващ фундаментален оптимизъм поради благоприятни природно-човешки дадености, слабата индустриализация, представяна като актив, редица тривиални и пасторални човешки добродетели... Нерядко всичко това се защитава от същите тези хора (Буске, Шарло), които при други (конфликтни) ситуации са автори на най-черните портрети на страната.
     В тази полярна външна представа за икономическия живот на България, стопанско-културното самоидентифициране се е разделяло на няколко, често изключващи се, позиции.
     “Ура-патриотарското” шовинистично настроение се е проявявало в две посоки. Едната - “позитивната” - е превъзнасянето на българските “успехи”, които впрочем са действителен факт в много по-редки случаи, отколкото го е представяла пропагандата.
     По-интересна е “негативната” патриотарска нагласа, наслоявала самовнушенията за “прокълнатост” на България. Поводите за това са немалко и около тях постепенно се изгражда цяла митология с мартирологичния образ на страната и с представа за нея като вечно губеща. Често се прокарва и мотива за световен заговор срещу България. В основата на повечето от тези образи лежат репарациите след националните катастрофи и в по-общ смисъл - дълговете на България. През цялото столетие, историята на преговорите по външния дълг е низ от конфронтации, в които кредиторите доказват потенциала за плащане, а българската делегация (кога оправдано, кога неоснователно) се стреми да покаже точно обратното. От многократно повтаряне пред външния свят и в страната, тази соморефлексия се превръща в устойчива нагласа, подхранваща българския нихилизъм.
     Една от производните черти на това негативно настроение е икономическата ксенофобия на българина, изливала се в протекционистка търговска политика и в дълбоко залегнала боязън към чуждите инвестиции.
     Обратната страна на патриотарските ексцесии е неизличимият комплекс за малоценност и провинциалност в чисто стопанските му измерения. Едва ли някой по-точно е изразил това чувство от Вл.Моллов през 1928г. Използвайки обезличаването като аргумент, той се провиква в Народното събрание: “Да бъдем скромни, меридианът на нашия авторитет, на всички нас, които разсъждаваме тук, в това число разбира се и аз, се простира от Свиленград до Драгоман. Не ние с този меридиан на нашия авторитет ще предписваме на другите как ще се реши монетния въпрос в Европа и света”. [Стенографски дневници на ХХII Об. Народно събрание, I редовна сесия, 75 заседание, 13 април 1928, с. 1426]
     За Моллов това е тактически риторичен похват в една борба, която иначе той води безкомпромисно и може би най-ефективно от гледна точка на българските интереси. Но в тази сентенция той е формулирал блестящо една от най-устойчивите нагласи на българина. Партията на конформистите, които добре знаят кой е силният на деня и как да не му се противопоставят винаги е била мощна не само в битов и вътрешнополитически план, но и в отношението към външния свят. Неслучайно метафората за “снишаването” се роди през 1988г., в края на един режим, който беше превърнал позицията на притаена безличност в държавна политика в течение на четири десетилетия.
     В същия този дебат в Народното събрание комплекса за неевропейска идентичност бе блестящо посочен - по друг начин - и от Ат.Буров. За него Стабилизационния заем окончателно възстановява правовия ред, външния престиж на страната и укрепва българската икономика след режима на Стамболийски. Земеделското управление е аберация, близка до комунистическата, която напълно е отхвърлила България извън Европа. Затова със заема страната влиза “в голямото семейство на европейските народи... Говоря за морално (не формално) влизане, за едно общение, което да ни направи сродни и главно да създаде у европейския свят чувството, че тоя измъчен народ е решен да върви... с манталитета на Европа... с изпитаните средства на културното човечество... да мисли като тях, да чувства като тях, да разбира като тях, да действа в кръга на силите си като тях, да бъде гледан от тях не като някаква чуждица в тялото на Европа, някак случайно влязла, която винаги ще поражда гангрени, ще поражда конвулсии, която трябва да бъде отблизо наблюдавана, контролирана, а често пъти и връзвана... А да бъде гледан като един изстрадал народ, който след тази Голгота... е дошъл единодушно до убеждението, че пътища освен европейската цивилизация и европейската демокрация няма, че лудите идеи на болшевизма, червен и зелен... на борба против установените форми, системи и разбирания от всички културни народи са изчезнали”. [Стенографски дневници на ХХII Об. Народно събрание, I редовна сесия, 75 заседание, 13 април 1928, с. 1429]
     Тук има много патетика, но при всички случаи тази тирада е нещо повече от упражнение по политическо красноречие. Тя е вопъл на човек, който разбира истинската отдалеченост на България от Европа. Въпреки че пряко визира земеделската власт, на Буров е ясно, че режима на Стамболийски не е границата на “варварството”, а че то (може би в други форми) се простира много по-назад във времето. Това, което все още остава трагично скрито е какъв огромен отрязък от столетието предстои да бъде запълнен от икономическо и политическо варварство.
     Една много и често унижавана нация не може да има нито самочувствието, нито замаха за полет в икономическите си отношения със света. Твърдението, че “тук не е Западна Европа” се е превърнало в стандартно и универсално обяснение за всички несполуки, без нужда от доказателства. Още по-смазващо е, че от икономическата си история малка страна като България може да извлече единствено поуката, че тя практически никога не е в състояние да се откупи “завинаги” с добро поведение по един или друг повод. От малкия всеки взима максимума.
     Подобни страни - за България това е особено ясно - са търсели друг тип “компенсаторен” рефлекс в стопанските отношения със света. Опитите за блъфиране са една възможност, но тя не може да се прилага нито дълго, нито често срещу по-силни партньори. А удачното й използване изисква умение, такт и безпогрешно познаване на световните реалности и конфликти, каквито българските “актьори” рядко притежават. Хората, които са умеели да използват световната конфигурация на силите и конфликтите между тях в полза на България винаги са били единици и рядко са се появявали в точния момент.
     Въображението на българските управници рядко е отивало по-далече от организирането на съшити с бели конци дирижирани кампании (например срещу репарациите), които са имали за последица ново настървение срещу България. Компенсаторни механизми се развиват и чрез перченето, “бабаитлъка”, “батакчийската” философия, опитите чужденците да се уязвят на дребно, кухата грандомания. То се проявява особено често през 20-те години с опере(т)ните искания за прекратяване на плащанията по репарациите и по външните дългове. Тези искания намират широк и евтин популистки отзвук, а започват ли да се проповядват и от политици, отговорните публични фигури, които им се противопоставят са малко.
     Типичната “лява” и “национална” позиция е във въпросите на Н.Сакаров - “Само ние ли ще плащаме? Другите победени страни действат, а ние?... Ние мълчим, бездействаме и плащаме. Защо не надигнем глас и да заявим, че не можем да плащаме? Това може да е неудобно на някое правителство, но ние не трябва да бездействаме”. [СпБИД, 1928/9, Дружествена среща, с.565] “Ние”, това са групата интелектуалци, събрали се на редовната “дружествена среща” в БИД. Те неведнаж са поставяли по този начин въпроса, като в определени моменти (като например при изказване на К.Попов през 1923г.) се е стигало до дипломатически скандали.
     На тази, изглеждаща съвсем проста позиция единственият достоен отговор идва от Ст.Бочев. Привеждам го изцяло, тъй като в него се вписва една достойна и отговорна, рядко срещана у нас, позиция за ролята на “икономическата интелигенция” в публичния дебат. “Г-н Сакаров иска да повдигне репарационния въпрос и да заявим, че не можем вече да плащаме. Но тоя въпрос не принадлежи на отделни лица, нито на отделни групи, съсловия и партии... Този въпрос е общонароден, но той е и политически и то от най-голям размер и най-паляща форма. Повдигането на въпроса за отлагане или анулиране на репарациите не може да се прави по всяко време и от когото и да било, а още по-малко като средство на опозиционна борба. Тъкмо така ние бихме влошили положението си. Потребна е сигурна предварителна дипломатическа подготовка, която само едно правителство може да стори. Бих желал, когато правителството, което и да би било то, счете, че е време тоя въпрос да се постави на дневен ред, нашето дружество да поеме ръководенето и организирането на общественото мнение, всички ние да станем апостоли; да вземем тоя въпрос от ръцете на партии и съсловия и като носители на българската икономическа мисъл, да издигнем въпроса високо над партизанските страсти и да пледираме най-благоприятното за нас разрешаване; ще издадем 2-3 специални книжки на списанието за да дадем материал по въпроса за пресата и сказчиците и ще организираме тъй общественото мнение, че да се чуе като един общонароден глас. Но това... само като правителството, което единствено може да представлява страната, би пожелало да използва нашето сътрудничество.” [с.567]
     И действително, когато събитията опрат до конкретни решения и излязат от евтината риторика, нещата стават по-сложни. Готовността да се обяви мораториум по външните плащания винаги е била разделителна линия за българските управници. През 1928г. Ляпчев, като премиер, уморено признава, че “ние не се наемаме - аз поне не се наемам - да се борим против репарациите и да казваме, че няма да плащаме... Тези, които седят тук или ще седят на моето място, те да му мислят как ще излязат и ще кажат: ние в България не приемаме и не признаваме” [Стенографски дневници на ХХII Об. Народно събрание, I редовна сесия, 72 заседание, 10 април 1928, с. 1335] През 1932 и 1990г. се намират други министър-председатели да ги обявят.
     Опити да се преодолее комплекса за малоценност в драматичното стопанско общуване със света са се правели и в друга насока. В България никога не е изчезвала илюзията, че Запада може да бъде “изхитрен”. Най- често резултатите от тази Андрешковска психика са бивали плачевни и не в полза на България. Десетки пъти дребната краткосрочна печалба е водела до много по-сериозни макроикономически загуби или до тотално подкопаване доверието към страната.
 
*******
 
     След този кратък обзор въпросът за уникалността или баналната тривиалност на българския икономически казус остава. На пръв поглед почти никои от чертите и събитията, които набелязват възможна стопанска самобитност на България не се оказват достатъчно ярки за да откроят страната на фона на столетието. Стопанската ни история през ХХ век е история на страна “в клетка”, чиито стратегически решения на икономическата политика са се вземали или навън, или вътре, но при крайно ограничени степени на свобода. Като правило това са били “модернизационни” решения, взети срещу инерцията на българската стопанска култура. В България “хъсът” за промени е хронично слаб, а силата на статуквото - изключително силна. Произтичащата оттук липса на креативност е вероятно една от националните черти.
     Но въпреки това, макар и да не е достигал руската мания за месианство и избраност, стремежът да се търси уникалност винаги е бил жив и в България. У всеки, който прониква в “интимния” стопански живот на една страна (чрез архиви и други документи) се появява склонност към хипертрофиране на националните особености. [Подобно увлечение мога да установя и при собственото ми запознаване със стопанското минало на България] С оглеждане наоколо тази специфика не изчезва напълно, но започва да избледнява. А когато в съвсем далечни географски точки възникнат сходни събития (например финансовите кризи в България и в Юго-източна Азия), изкушението да се търси общото и да се релативизират националните особености става още по-силно.
     При по-внимателен прочит се оказва, че проблемът би могъл да се преформулира. Той не е толкова в наличието или отсъствието на уникални черти, колкото в степента на овладяване вродените и повсеместни стремежи за погазване правилата на пазарното общуване. Корупция например, има навсякъде, но в България тя е по-скоро слабо опитомена и по-хаотична, докато в развитите страни е почти институционализирана. Причините за финансовите и банкови кризи по света са поразяващо еднакви, но имунната система на едни икономики в това отношение е по- силна, отколкото на други. Държавната намеса е неотменна черта на всички модерни икономики, а етатизмът не е уникално явление. Но през по-голямата част от столетието, в България той е бил практика и идеология, налагана без задръжки и мисъл за последиците. Неговата неистовост в българските условия го прави особен казус, нещо отличаващо се от средното. Достатъчно е да се прегледат архивите на чужди свидетели (дипломати, икономисти) за българската действителност, за да се усети, че става дума за нещо необичайно и надхвърлящо техните стандарти. А ако за стандарт се вземат оценките на англосаксонски инспирираните ОН или МВФ, българският етатизъм придобива мащабите на истинска аберация. [Особено показателни са докладите на Комисаря на ОН за България от 24 юни 1933, 30 декември 1933, 23 април 1934г.; Вж също Н.Prost, La Bulgarie de 1912 d 1930. Paris. 1932 и др.]
     Но вероятно основното е, че в края на ХХ век въпросът за уникалността в икономиката става все по-абстрактен и маловажен. Ако през 1944, а и дори до 1989г., “откъсване” от световния икономически мир е било донякъде възможно, то с настоящата глобализация това вече е немислимо. Въпросът е не само и не толкова в мигновеното световно пренасяне на шоковете. Той е също в еднообразната икономическа идеология, която се разпространява по света. Езикът на икономическата политика се унифицира, а действителните възможности тя да се налага отвън на периферни държави се увеличават. Поривите на новаторство са приглушени, особено за малките страни. И в този сив свят остатъците от колорит като че ли отново опират до народопсихологията, институционалната традиция или просто до историята.
 
следва продължение...
 

Румен Аврамов е роден през 1953 година. До 1990 г. работи в Икономическия институт на БАН, след което е икономически съветник на Президента Желев, заместник-председател на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към Министерския съвет. От края на 1994 година е програмен директор в Центъра за либерални стратегии, в периода 1997 - 2002 е член Управителния съвет на БНБ. Работи в областта на макроикономиката, паричната политика и стопанската история.

MTR книги
Можете да купите книгата "Стопанският XX век на България"
от електронната книжарница:
www.bgbook.dir.bg

Въпреки цялата условност на летоброенето, изнизването на последните години от едно столетие поражда това трудно определимо настроение на fin de siecle, в което се примесват носталгия по пропуснати възможности, тягостни равносметки и лекотата на новото начало. На имагинерния предел между два века обществото е овладяно от успокоението, съпътстващо края на изминат път, но и от изострена чувствителност към възможните алтернативи пред бъдещето. 
Румен Аврамов

Като всяко столетие и ХХ в. е мозайка от променящи се представи зa принципите на икономическия живот и на стопанската политика. Как и в какви посоки еволюира през това столетие водещата стопанска идеология? На какъв фон се вписват “българските” идеали за модерност? 
Румен Аврамов

Основните идеологически матрици, сложили отпечатъка си върху променящите се представи за икономическо развитие през ХХ век винаги са носели белега на своя национален произход. В общи линии, поредният световен стопански лидер е налагал и своите представи за модерност.
Румен Аврамов

Паралелът между нагласите, с които се посреща и изпраща новия век, създава тягостното чувство на затворен кръг. Историята приема по-скоро формите на мита за Сизиф, отколкото до някакъв въображаем постъпателен прогрес или необратим регрес. Ето защо, макар че историята на едно столетие може да се чете като хронология, предпочитам другия възможен прочит - този на повтарящите се мотиви в партитурата.
Румен Аврамов

ХХ век беше столетие, през което се смениха едва ли не толкова световни парични системи, колкото през цялата предшестваща стопанска история. Векът започна с биметализъм и златен стандарт, видя краха на този стандарт под тежестта на непосилен държавен дълг, премина през модифицираните форми на първоначалния златен монометализъм, преживя колапса и на тази хибридна (Бретън-Уудска) система, известно време се движеше във водите на напълно свободно плаващите курсове, за да завърши с две полярни тенденции: свободно плаване между трите основни резервни валути и поява на нова валута (Еврото), която в принципите на организацията си ни връща към някои от фундаментите на златния стандарт.
Румен Аврамов