Media Times Review    Google   
___









политика
 юни 2005

Големият заговор срещу България

Филип Димитров


В няколко поредни броя Media Times Review ще ви представи откъси от книгата на Филип Димитров
"Митовете на българския преход"

     Още в началото на този текст беше спомената тезата, която в продължение на повече от век се шири в България – тезата за нещастията, които са й причинили Великите сили. Тя придобива особена стойност – и рисковост – сега, когато България е на прага на присъединяването си към Запада. Трябва със съжаление да се отбележи, че нито една политическа сила, включително СДС и никой известен журналист не се опита да опровергае този мит. Напротив, разчитайки на популисткия му ефект (страхотно е да си толкова специален, а великите да заговорничат срещу теб), мнозина безотговорни търсачи на евтина популярност обединиха сили с убедените противници на западната ориентация на България.1 Митът за големия заговор срещу България има днес няколко проявления:
     а) Западът иска нещо да ни отнеме, било то АЕЦ Козлодуй или ракетите СС-23, било оръжейните пазари или числената мощ на българската армия, било в краен случай поне репутацията ни, понеже или сме му голяма конкуренция, или го плашим със силата си. Ние още не сме успели да осмислим обстоятелството, че репутацията на комунистическа страна не може да бъде друга, освен отвратителна. Ако Унгария, Чехия и Полша имат по-добра репутация пред света, то е, защото са се противопоставяли на комунизма открито, докато ние сме продължили семейната традиция (да сме “против” у дома, но “за” в службата) и националната (да величаем цар Борис, задето – макар и за кратко, като на сън – “обединил” България, хитрувайки, че хем воюва (но не напълно) със западните демокрации, хем подкрепа (но не напълно) нацистка Германия, хем дори пази дипломатически отношения с комунистическа Русия). Специфичните неща за България, които могат да се намерят в архивите на някой провинциален американски или европейски вестник са, че България е била най-безпроблемният сателит на комунистическа Москва, че е била важна брънка във веригата за обучение и снабдяване с оръжие на комунисти и терористи предимно от арабските страни, че е организирала политически убийства на интелектуалци като това на Георги Марков, че има подозрения да е участвала в атентата срещу папата, че се е опитала с насилия да премахне личната идентичност, самосъзнанието и историческата памет на една десета от населението си (българските турци), че има прекрасни музиканти и вокални изпълнители, един двама прочути футболни голмайстори и впечатляващо кисело мляко.2 Какво още можем да искаме споменатите провинциални вестници да знаят – и да цитират – за нас?3 За света тези са специфичните характеристики на комунистическа България. И тъкмо за това е толкова впечатляващо самото обстоятелство, че 13 години по-късно ние получаваме покана за НАТО и сме на прага на Европейския съюз – въпреки, че БСП си е още същата компартия, че КГБ-истки функционери претендират за висши държавни длъжности, а много хора отказват да повярват, че ТКСЦ-тата бяха поставени в режим на ликвидация, защото бяха банкрутирали, а не обратното. Някой може да каже, че СДС просто е успяло да излъже Запада. Отхвърлям това становище, но дори да беше вярно, от гледна точка на бъдещето на нашите деца това е една благородна лъжа и само най-недостойните биха пречили тя да стане истина.
     Едва ли има смисъл да се отделя специално внимание на мита, че Западът иска да се пребори с нашата конкуренция.4 Легендата за българския военно-промишлен комплекс като златна кокошка се раздухваше от първия ден на промените в България поради очевидната му обреченост. Беше ясно, че когато България престане да бъде част от системата за поддръжка на тероризма и на прокомунистически партизански движения, тя ще се изправи пред недостиг на законни купувачи на видовете оръжие, които произвежда. Тази, както и много други странности на българската икономика, беше пряк резултат от политиката на Москва в рамките на СИВ. Хората, които разчитаха на големи печалби от ембаргови продажби, положиха всички усилия чрез този мит да осуетят и малкото възможности за преориентиране или конверсия на производства, за да превърнат работниците в свои заложници. Що се отнася до страховете на Европа от някои български атомни реактори, нейното свеждане до конкурентни комплоти е меко казано нелепо. Дори да се абстрахираме от голямата тема за тоталната енергийна зависимост от Русия, остава тезата за безопасността. Достатъчно е да си спомним психозата, която се разви в самата България по повод унищожаването на ракетите СС-23. ако се беше проявила дори една стотна от държавническото чувство за отговорност, което мотивираше комунистически лидери и граждански активни организации да правят живи вериги край полигоните за унищожаването им, в България би започнала огромна кампания против първите четири реактора в Козлодуй. Смайващо е обаче да се наблюдава как митът за “Първа атомна” вдъхновява политици и граждани (не става дума само за руското енергийно лоби) да правят всичко, за да докажат пълната безопасност на реакторите, за които поне по отношение на евентуални терористични действия е безспорно, че са силно уязвими. И това в момент, когато със “защитата” на тези реактори се поставят под съмнение първо, предприсъединителни компенсации от ЕС, многократно надхвърлящи печалбата от продажбите и второ, финансовите инструменти за изграждане на нови алтернативни мощности в Марица-изток, базирани върху местна суровина.
     б) Не те, а ние трябва да поставяме интеграционни условия, защото каквото и да правим, ще ни приемат и в НАТО и в ЕС, тъй като сме им нужни (поради географското си положение или други аспекти на нашата свръхценност и величие). С други думи, трябва много да се пазарим, а не да им отстъпваме. Този мит, покълнал наскоро върху плодовете на неимоверното усилие, което правителствата на СДС направиха, за да впишат България в кръга на държавите, годни да станат част от Запада, е едновременно и глупав и циничен. Географското положение не е без значение за търсенето на партньорство с една страна, но е смешно да се твърди, че това значение е решаващо. Има достатъчно държави, които го притежават, но не могат да се възползват от него. На възпитания в марксически политически цинизъм може да му звучи старомодно и ненаучно фактът, че цивилизациите се изграждат върху общност на ценности, но България би спечелила, ако не пренебрегва този факт. Западната цивилизация има много кусури, но и в най-грубите си и най-корумпирани варианти запазва поне като ориентир набор от ценности, на които посткомунистическото общество си позволява да се надсмива. За ефективното присъединяване към Запада този вид чувство за хумор само ще ни пречи. Идеята за “Европа цяла и свободна” не е само красиво словосъчетание. Тя изразява естествената потребност от експанзия на сигурността и на доказалите се като благоприятни за общото развитие обществени правила, но нито сигурността, нито правилата могат да се реализират без споделянето на общата ценностна система, която отличава Запада от Третия свят. Във всички обществени структури на семейството и приятелството до международните съюзи общите ценности се доказват чрез готовността не само да вземеш, но и да дадеш. Това пряко ни въвежда в следващия мит.
     в) Те (западняците и най-вече американците) си гонят своите интереси и искат да въвлекат и нас в техните борби (например с Милошевич, с Ал Каида, със Садам), но нашите интереси са различни и ние като малка държава трябва да стоим настрана, да участваме минимално и да ни плащат за това максимално, да поемаме най-малко рискове и да извличаме най-големи изгоди. Зад тази нагласа и с просто око се вижда характерната и за предвоенна и за комунистическа България политика на хитруване.5 Желанието хем да сме част от Запада, хем да ни обичат и пазят терористите, е абсурдно. Ако искаме да вървим към Третия свят (където такива двойствени поведения звучат по-приемливо), едва ли някой ще ни спре. Но ако целта на промените в България е децата ни да имат общо взето същите възможности, като тези на децата (били те бедни или богати), родени (дори в покрайнините) на Лион, Милано или Филаделфия, половинчатите решения няма да помогнат.
     г) Те не ни подкрепят и нищо не са ни дали. Зад този възглед отново прозира идеята, че България се променя за хатъра на някого другиго и той трябва да й дава бакшиш за усилията или даже рушвет, за да ги направи. България получи толкова подкрепа, колкото и всички други приобщаващи се в същия този момент към Запада. Това обаче не се забелязва. Никой не обърна сериозно внимание например на 400-те милиона долара, дадени от американските държавни институции за гарантиране на финансовите инструменти по инвестицията Марица-изток, както и на много други по-малки проекти. В един глас популярни вестници и екзотични политикани се вайкат, че понеже сме бедни в резултат на комунизма, който сме търпяли почти половин век, някой друг трябва да ни плаща сметките. И понеже нашите комунисти са давали щедри заеми тъкмо на Ирак, Либия и други подобни държави, сега Западът трябва да ни издържа.6 Редно е все пак да не забравяме, че когато жертвите на някой престъпен режим масово търсят убежище в цивилизованите страни, те получават там на първо време помощи, а не щедра цивилна листа. И от тях се очаква постепенно да изучат новите правила и сами да си стъпят на краката.
     д) Този мит за съжаление има и чисто седесарско измерение: “те никога не подкрепят нас, а в крайна сметка все комунистите”. Този мит е опасен не толкова заради неоснователната си подозрителност, колкото заради това, че пречи на демократите да оценят критично собственото си поведение. Никой не ни дължи подкрепа. Получаваме я според доказателствата, които даваме за собствената си демократичност. Не могат да ни се възхищават безусловно. Когато партията, която защитава човешките права, използва фашизоидна, комунистическа или националистическа лексика (като подхвърлянията за назначаване на софийски “валия”), когато прозападната партия иска, за да подкрепи усилията срещу тероризма, да бъдат дадени “допълнителни гаранции за сигурността”, когато в поведението й близката цел (победа над опонента) до такава степен измести стратегическата, че я кара да го атакува, дори когато помага за реализацията на тази стратегическа цел – в тези случаи доверието в нея естествено се разколебава, защото тя започва да изглежда безпринципна, а партиите съществуват заради принципи.7
     Вярно е, че има случаи, когато в позициите на западните ни приятели проблясва максимата: “Нека се опитаме да спечелим враговете, понеже приятелите ни така и така са с нас.”8 Има обаче и още един факт, който често е табу в средите на СДС – че компартията не изчезна от политическата сцена и макар че синовете и внуците на довчерашните комунистически сатрапи (а до скоро и те самите) гордо стоят в най-предните й редици, получава подкрепа в честни избори от достатъчен брой избиратели. Това означава, че превръщането на България в нормална западна държава ще трябва да стане заедно с нея. Процесът на разкъсване на връзките й с това, което е останало от КГБ (и от неговите връзки със световния тероризъм), на освобождаване от сляпата привързаност към Москва и на усвояване на западните ценности и преодоляване на генетичната омраза към “американския империализъм” ще отнеме доста време, но трябва да признаем, че вече започва. Колкото и малко да ускори добронамереният външен натиск този процес, все ще е от полза за България.
     Да се твърди, че демократичните партии в България и в частност СДС не са получили подкрепа от Запад е смешно. От друга страна максимата: “Не ти ща акъл, дай ми пари, понеже акъл аз си имам”, колкото и да е типична за бай Ганя, не е много продуктивна в днешния свят. Оказа се, че не знаем много неща за света, към който искаме да принадлежим. Оказа се, че той пък не знае много неща за пътя, по който се стига до него. Някои от нас като Унгария, Чехия, Полша имаха и повече късмет, и повече смелост, а може би и по-малко вътрешна съпротива. Положението им не е цветущо, но бъдещето вече прозира. Пътят на България се оказа от най-тежките. Затова е много важно да знаем кой ни подкрепя и докъде сме стигнали. За да не би от страх или от глупост да се върнем назад.
 
следва продължение
 
Забележки:
1) Този мит понякога само ни прави смешни. Така е в случая с упоритото настояване, че България не е имала нищо общо с атентата срещу папа Йоан Павел II и Западът го бил измислил, за да ни дискредитира. На въпроса за участието на комунистическите тайни служби ние едва ли някога ще имаме еднозначен отговор. Детинско е обаче да се лъже, че сам папата заявил, че България няма нищо общо с атентата. Папа Йоан Павел II заяви, че българският народ няма нищо общо с атентата. И наистина няма нищо дискредитиращо за България и за българския народ, ако престъпният комунистически режим в България е участвал в престъпления и извън граница. Той със сигурност го е правил така или иначе. Нали тъкмо затова беше необходимо да премахнем комунистическия режим. Готовността да се обиждаме, когато се обсъждат възможните престъпления на този режим, звучи твърде подозрително – като че ли продължаваме да се чувстваме под комунистическа власт.
2) В последните години след много просветителски усилия в архивите на тези вестници започва да се появява и най-достойното дело на българската нация през последните стотина години: спасяването на българските евреи през 1943 година. За жалост се опитахме да опорочим и това благородно дело, често представяйки го не като национално усилие, в чиято финална фаза цар Борис наистина има решаващо и може би героично участие, а като акт на някаква последователна държавна политика, отричайки очевидния факт, че българският царски режим не е допуснал получаване на българско гражданство от евреите в Беломорска Тракия и Македония и че със съдействието на български военни единици (и неколцина активни профашистки елементи) над 11 000 човеци от тези територии са намерили гибелта си в нацистките концлагери. Опитите и на комунисти, и на монархисти да фалшифицират историята в угода на своите герои – съответно Тодор Живков и Борис III (колкото и несравнимо да е измисленото участие на Тодор Живков с реалния – и в крайна сметка решаващ – принос на цар Борис) – само вреди на България.
3) Към тези данни в архивите напоследък се добави още една: екзотичният факт, че българите са си избрали за премиер цар. Доколкото ми е известно, тази ситуация има само два аналога – изборът на Луи Наполеон за президент на Франция преди сто и петдесетина години и връщането на принц Нородом Сианук начело на Камбоджа преди десетина. Събитията във Франция, както е добре известно, завършват с Втората империя и разгрома във Франко-пруската война. По-добре изглеждат нещата в Камбоджа, но като типична страна от Третия свят тя едва ли е еталон за България. Не можем да се сърдим на тези далечни наблюдатели, че не могат да проумеят нюансите на българската политика.
4) Ние вече слушахме това по повод “загубата на необятните руски пазари”. Тях също Западът се беше втурнал да ни отнема. Световната статистика показва, че “необятният руски пазар” е по-малък от този на Холандия, която отстъпва на България по територия, но леко я превъзхожда по население. Така или иначе, пазарът се мери не по брой хора или размер на територията, а по това колко се купува и за колко пари. Смешният плач на българските комунисти за “необятния руски пазар”, съпоставен с достъпа до европейския консуматор, може да бъде оправдан само с трогателното им невежество или с желанието да запазят – от мързел или глупост – ниско качество на българската продукция, което я прави продаваема – макар и на твърде ниски цени – само на пазара на бедните и гладните.
5) Тук някой би се изкушил да види доказателство в полза на любимата теза за “некачествения български народ”. Влиянието на сложна политическа фигура като цар Борис и по-проста като Тодор Живков, управлявали еднолично около половин столетие, не може да не е дало отпечатък върху българското политическо мислене. Това само прави нравствената отговорност на съвременните български държавници по-голяма.
6) Това е може би една от най-мрачните последици на факта, че комунизмът не беше недвусмислено заклеймен в България: комунисти, които се борят за живота си, без някой да им го застрашава, полагат неимоверни усилия да обезсилят правото на българина да се срамува от комунизма си. Това пък открива възможността да сме безсрамни и към партньорите си. Опитът да бъде замъглен чрез децата ни престъпният и срамен характер на комунизма е опит да се обезценят усилията, които полагаме днес, за да живеят те в свят, който няма нищо общо с него.
7) Интересни примери могат да се дадат и от началото на промените. С типичната за нацията добросърдечност на повечето български демократи и през ум не им минаваше да извършват насилия над комунистите. В интерес на истината трябва да се отбележи, че в началото на промените в България се случваха битово политически свади. Показателно е, че в цялата страна пострадали от тях много по-често бяха представители на СДС. Нормално е тези, които се чувстват в губещата позиция, да бъдат по-озлобени. Въпреки това обаче ръководството на компартията поддържаше една милозлива-оплаквателна реторика, докато лидери на СДС се опияняваха да говорят буйни приказки със застрашителен тон. Естествено беше да се очаква, че подобни литературни изстъпления (заедно със спомена за кръвопролитията в Румъния и за неотдавнашните репресии над турците в България) ще създадат впечатлението за риск от насилие и ще подтикнат Запада да “пази” комунистите, или по-скоро да пази демократите от това да се дискредитират. Тъкмо защото знаеха за насилията и престъпленията, извършени от комунистите от по-старото поколение, приятелите ни от Запад не можеха да бъдат сигурни, че демократите от по-новото са дотолкова зрели, че да удържат желанието си за отмъщение само в рамките на словото и да не повторят насилническия цикъл, така характерен за района.
8) Очевидно естествено изкушение е човек да се поддава на тази илюзия. В това отношение българските политици могат да обменят ценен опит с колегите си от Запад. Не един кандидат за държавен пост в България се е устремявал да спечели гласовете на противника. Тези трогателни политически упражнения обикновено завършват с повишен рейтинг (част от поддръжниците на противника все пак си казват, че не е лошо момчето) и загуба на изборите, защото дори и тези, последните, гласуват за своя кандидат, а на някои от неговите естествени поддръжници е успяло да им писне от ухажванията му към другите. В крайна сметка българските политици се дефинират преди всичко по това от коя партия идват. Подобно е и отношението компартия – Запад.

Филип Димитров е завършил право в СУ “Климент Охридски”. Бил е посланик на България в САЩ и в ООН. Политическата си кариера започва като един от лидерите на Съюза на демократичните сили, чийто председател е в годините 1990-1995. Премиер в периода 1991-1992 г. и депутат в 36-то и 37-то Народно събрание на България. През 1999 г. получава наградата Труман-Рейгън за защита на свободата. Автор е на редица научни, политически статии, както и на три романа. Автор на политическите студии: Митовете на българския преход (2003 г.) и Новите демокрации и трансатлантическата връзка (2004 г.). В момента работи като адвокат и преподавател в Американския университет в Благоевград. Почетен председател на борда на Асоциация Джордж Маршал - България, член на настоятелството на Нов Български университет, и програмен директор към Български институт за правно развитие.

MTR връзки:
Ние, българите, обичаме да забравяме, че през Втората световна война бяхме съюзници на нацистка Германия. Колкото и теоретични да бяха договорените в Ялта проценти на влияние на съюзниците, те – поне в случая с България – илюстрираха размера на нравствения ангажимент, който Западът чувстваше към нас. Ние обичаме да посочваме като любопитен абсурд, че на 8-и септември 1944 година сме били във война едновременно с всички страни. Това, което не обичаме да споменаваме, е, че в продължение на около три години сме били в мир само с тоталитарните зверове – нацистка Германия и Съветския съюз, а с всички демократични държави сме били във война.

Филип Димитров