Избори (не само) в България – какво да се вземе предвид, преди решението за коя партия да се гласува!

Арон Леви

Честните, опитни, зрели и мъдри хора се колебаят преди да решат за кого да гласуват. Преди да напиша личните си впечатления от различните “демокрации” и политици в няколкото страни, в които живях и работих, може би е добре да се представя. Роден съм във Видин и живях в София до декември 1948 год. На 17 годишна възраст, заедно с родителите си, емигрирах за Израел. Учих във Втора мъжка образцова гимназия. Бях член на РЕМСА, СНМ и отговорен за кръжоците – централният ком. на СНМ. В моята паралелка и по същото време между съучениците ми бяха Слав Караславов – народният писател и поет, син на директора на Народния театър Георги Караславов – комунист-идеалист; сина на Трайчо Костов, Асен, който по-късно стана прокурор на дела на предприятия и много други още.

Това, което чух и видях до 17 год. си възраст в родината ми България, ме убеди, че тя бе напълно попаднала под властта на руско-съветския болшевизъм и сътрудници (някои от тях бивши фашисти). Доказателство за руския империализъм можеше да бъде открито дори в съветския химн - “и будет навеки великая РУС” (а не великий СОЮЗ).

Eдин от най-важните факти, които лично ме убедиха, че България бе попаднала под страшна болшевишка диктатура, която наказваше жестоко всеки, който критикува властта бе Хезкия Леви от Лом - братовчед и приятел на баща ми. Той и жена му бяха комунисти, преследвани от властите още от 1923 година. По време на фашизма ги осъдиха задочно – него на смърт, а жена му на доживотен затвор. Помня, през 1947 година, те дойдоха у нас и той каза на татко ми: “Хаиме, ти си прав. Този строй не прилича въобще на идеала, за който се борих.” По късно чухме, че го изпратили в Москва - за да го лекуват от туберкулоза, заедно с жена му. Те изчезнаха напълно, никой не чу оттогава нещо от тях или за тях!

Имах преки впечатления за патриотизма и политиците в Бразилия, Австрия и Венецуела. В Бразилия казваха: “Ако Бог не ни връщаше през нощта това, което политиците крадат през деня, страната ни щеше да изчезне отдавна!” Един техните президенти – социалист – реши да построи шосе до столицата Бразилия, уж за да развие икономиката на една отдалечена област. Предприемачът бе негов роднина. Пресата започна да задава въпроси колко струва шосето, а международен експерт попита: “Със злато ли го асфалтираха?” Във Виена през 1967-1968 година копаеха за метрото. Тогава австрийците се подиграваха: “Търсят (несъществуващата) диплома на Президента.” През 1968 год. в Чехословакия влязоха войници от 6 (болшевишки) държави, за да “спасят” народа от демокрацията на Дубчек и да я върнат под руско-съветска хегемония. Австрийците се уплашиха много и по улиците се говореше: “Молим се на Бога само да не дойдат да ни спасяват”. Във Венецуела отвикнаха да работят, раздавайки (петро)долари на народа; по онова време (политици и международни компании – Американски, Саудия и т.н.) покачиха цените на петрола с 200-250%. Тъй като само част от парите, които се даваха на бедните, стигаха до тях, на селяните решиха да даваттрактори и друга селскостопанска техника. След няколко месеца от тази техника не бе останало нищо – всичко бе продадено и изпито. Петродоларите покачиха цената “рушветите” и обогатиха още повече политиците. През 1976 писаха във вестниците, че секретарят на венецуелската комунистическа партия живее и подържа вила на стойност няколко милиона долара. Когато го попитаха защо не даде част от парите на партията и на бедните, той отговори: “Когато комунистите вземат властта и национализират имотите, ще вземат и вилата. До тогава ще използвам наследството!”