|
|
юни 2005 |
|
|
|
|
| Теория
на дясното

Веселин
Кандимиров |
|
| Двуделността
на политическото пространство е стара колкото самата политика.
Освен, че предлага простота и удобство, тя е и лесно осъществима:
и в най-сложната конфигурация от интереси винаги може да се
установи една линия или ос на най-голямото противопоставяне.
Днешното идеологизирано време го е направило идеологическо,
но това съвсем не е задължително. Ако проследим големите политически
деления в миналото, като сини и зелени в Рим и Византия, гвелфи
и гибелини в Европейското средновековие и т.н., виждаме, че
те не се опират на някаква идеология. Дори и в днешното деление
на “леви” и “десни” мнозина, ако не и повечето от участниците
се причисляват към някоя от страните само на думи, а на практика
се водят само от собствените си ценности. По-скоро идеологизирането
на политиката може да се разглежда като изключение. Но това
е едно много важно изключение. |
| Политиката
е по-стара от човека. Средствата, използувани от членовете
на едно стадо шимпанзета в борбата за власт по нищо не се
различават от средствата, използувани в борбата за власт в
Кремъл. Въвеждането на идеи и принципи в политиката ни дава
поне теоретичната възможност да надмогнем това състояние. |
| Политическото
деление на “ляво” и “дясно”, макар и родено от континенталната
европейска политическа практика, е навлязло и в първоизточника
на съвременната демокрация – англосаксонските страни и днес
е в повсеместна употреба.Същевременно неяснотата какво се
крие под тези определения и неразборията в употребата им са
толкова големи, че човек неволно си задава въпроса дали “ляво”
и “дясно” не са просто удобни опаковки, в които всеки може
до сложи собствените си прагматични цели. Такива случаи изобилствуват,
но те не са интересни за нас. По-нататък ще се водим от допускането,
че това политическо делене е наистина идеологическо, и че
определено съществува някакво “ляво” и “дясно” мислене. Ето
защо няма да се спираме на куриозни случаи, като ползваното
в Израел определение на левите като “привърженици на изтеглянето
от палестинските територии” и обратно, или извънредно опростената
българска практика за десни да се смятат тези, които са се
самоназовали такива. |
| |
| Противопостяването
"традиционализъм - новаторство" |
| |
| Това
противопоставяне е исторически обусловено. Партийните позиции
и програми се подреждат в линия съобразно отношението им към
тези две категории. Ето как се излага то в гимназиалните учебници: |
| “Отляво
надясно в този ред (традиционализъм – новаторство – б.а.)
се разполагат като в дъга “цветовете” на политическите философии:
комунизъм - социализъм - социалдемокрация - социаллиберализъм
– земеделски идеи – зелена идея - либерализъм - неолиберализъм
- неоконсерватизъм – консерватизъм - национализъм - фашизъм.”1 |
| Цитираното
подреждане ражда възражения още от пръв поглед. Фашизмът и
комунизмът са толкова идейно близки, че някои автори предпочитат
да затворят линията в кръг, където крайно “лявото” и крайно
“дясното” се допират. От друга страна, да обявиш Мусолини
и идеолога на консерватизма Бърк за идейни съседи е повече
от нелепо. Национализмът пък, изглежда, е част от съвсем друга
опера, след като днес дори и комунистите го прегръщат. Повечето
зелени партии наистина се самоопределят като леви, но там
ли им е мястото, след като природата, чийто защитник са те,
е изключително консервативна система и човешкото развитие
е нейния главен враг? |
| Като
преминем към разглеждане на въпроса по същество противоречията
не намаляват. Пазарният капитализъм, на когото идеен изразител
са партиите, наречени консервативни, е в основата на двата
века “на най-бързия напредък в познание, продължителност на
живота и жизнен стандарт, който някога е виждан на земята”
(Дейвид Боаз). Инцидентното в исторически план управление
на двама консерватори – Рейгън и Тачър – доведе до фундаментални
промени, които в европейското общество не са се случвали от
Вестфалския мир насам. Ако “консервативно” означава нещо консервиращо,
задържащо развитието, то какво консервативно има във всичко
това, освен названието? |
| И
обратно. Социализмът, идейна основа на днешните леви, се появява
през 19 век като реакция на индустриалната революция, която
е причинена от съвсем други фактори, а именно споменатите
по-горе. След като не е автор на ставащото, той не може и
да го управлява. От самото начало неговото отношение към тази
революция е противоречиво. На думи той я подкрепя. На дело,
роден по време на парната машина и каменните въглища, той
си остава докрай идеология на парната машина, идеология на
догонването. До края на съществуването си така наречените
социалистически икономики приемаха следствието за причина
и смятаха, че ако произведат повече въглища и стомана от развитите
страни ще ги надминат и във всичко останало. Ако допуснем,
че по някакъв чудодеен начин някъде към 1920 г. в света беше
останал само социализъм, това, което наричаме днес “информационно
общество” просто нямаше да се появи. Науката щеше да продължи
да се развива и полупроводникът и интегралната схема вероятно
щяха да бъдат открити, но те нямаше да доведат до неговата
поява, също както познаването на барута в Китай и на силата
на нагрятата пара в стария Рим не са довели до обществени
промени. |
| Левите
партии са изглеждали новаторски по времето, когато са се появили
на политическата сцена. Днес те са партии на застоя, а тези
в Източна Европа – и на носталгията по миналото и реваншизма. |
| Всичко
това ни дава основание да не приемем противопоставянето “традиция
– новаторство” като критерий за определяне на лявото и дясното
в политиката. |
| |
| Противопоставянето
"свобода - равенство" |
| |
| Привържениците
на това противопоставяне разглеждат дясната политическа практика
като даваща предимство на свободата в обществените отношения,
а лявата - като даваща предимство на равенството. |
| Свободата
и равенството са основни обществени принципи, стари колкото
християнството. Френската революция прибавя към тях още един
и оттогава съвременната демократична държава се гради на триединството
“ свобода – равенство – братство”. ( Някои теоретици на конституционното
право смятат, че братството няма място тук, защото то не може
да се налага принудително и, следователно, не е обект на правото.
Възражението е недостатъчно. Свободата също не може да бъде
наложена насила на този, който не е готов да я приеме.) Това
триединство дава основание на Бергсон да твърди, че съвременната
държава е от евангелски произход и има за основа любовта.2 |
| Когато
разглеждаме тези принципи в светлината на нашето противопоставяне,
първото, което ни идва на ум е дали те не се намират в определено
съотношение. Ако сравним обществения организъм с човешкия,
виждаме, че последния, за да съществува, също се нуждае от
три основни хранителни съставки – белтъчини, въглехидрати
и мазнини. Те трябва да са както в определено количество,
така и в определено съотношение и всяко увеличение на някоя
от тях за сметка на другите води до нарушени функции и дори
заболяване. |
| Ако
тази аналогия е правилна, то съществуването на борци за неограничена
свобода за сметка на равенството и обратно е толкова абсурдно,
колкото и делението на диетолозите на две групи: такива, които
смятат, че човек трябва да се храни само с белтъчини и други,
които смятат, че той трябва да се храни само с въглехидрати,
като и двете групи не отделят никакво внимание на мазнините. |
| И
наистина, колко свобода и колко равенство, взети поотделно,
би могло да понесе обществото? Като оставим настрана братството,
в светлината на разглежданото противопоставяне категориите
равенство и свобода изглеждат взаимно изключващи се – колкото
повече е свободата в едно общество, толкова по-малко е равенството
и обратно. Каква в действителност е тяхната зависимост? |
| Преди
всичко, когато говорим за равенство в едно нормално общество
трябва да разбираме равенство на правата, но не и равенство
на възможностите, нито равенство на резултатите. Непостижимостта
на равенството във възможностите е очевидна и е илюстрирана
още в древността с известната легенда за Прокруст. Не по-малко
абсурдно е и търсенето на равенството в резултатите. Ако искаме
да постигнем равенство в образованието, например, то всички
хора би трябвало да бъдат неграмотни, защото всяко друго равнище
на образованост би поставило в неравностойно положение маса
хора, които, поради свойствата на собствената си натура, не
могат да се научат на четмо и писмо. Същите разсъждения, проведени
по отношение на друг вид равенство – в доходите показват,
че то е възможно само в условията на дълбока бедност. Такива
равенства, от своя страна, ще поставят други големи групи
хора в положение да не могат да използуват възможностите си,
т.е., в състояние на несвобода. Поддържането на тази несвобода
изисква наличието на съответни силови структури, членовете
на които надали биха вършили ефективно работата си, ако са
неграмотни и бедни. |
| Виждаме
как търсенето на равенство извън областта на правата води
до несвобода, но също така и до ново неравенство – между изравнявани
и изравняващи. Усещането за неговата непостижимост е причинила
и появата на категорията “братство” като опит това, което
не може да бъде направено принудително, да стане доброволно. |
| Затова
нека изясним зависимостта “свобода – равенство” в реалния
свят, света на равенството на правата. Нека разгледаме една
от неговите крайности – обстойно изследвания от Солженицин
свят на Гулаг. В този свят цари огромно неравенство. Една
част – затворниците – нямат почти никакви права, другата част
разполага дори с живота на първата. Но и двете части са еднакво
несвободни. Надзирателите са привързани към надзираваните
с невидими връзки и всеки момент могат да заемат тяхното място.
Тяхната привидно по-голяма свобода се изразява предимно в
това, че периметъра, в който им е разрешено да се движат,
обхваща и части извън лагерната ограда. Като цяло в това общество
цари огромна несвобода, за която спокойно можем да кажем,
че се определя от най-несвободния му член. |
| Ако
въведем повече равенство в това общество, т.е., ако намалим
разликата между правата на двете групи, ще се увеличи и свободата
в него. Можем да кажем и обратното – ако увеличим свободата,
ще се увеличи и равенството. |
| В
другия край на тази зависимост е демократичната държава, където
равенството на правата е близо до своя максимум. Ако правителството
на една такава държава реши да субсидира даден производител,
с това то му дава повече права отколкото имат останалите,
а именно правото да ползува обществен продукт без да е положило
труд. ( Труда, изразходван за да се издействува субсидията,
не е обществено полезен дори и според левите икономисти).
Така то увеличава неравенството в държавата, като с това пречи
на останалите производители да реализират плановете си, и
следователно, намалява и икономическата свобода в нея. |
| Изводът,
който можем да направим е, че свободата и равенството (на
правата) са неразделни и се намират в право пропорционално
зависимост. Максимална свобода означава и равенство на правата. |
| Този
извод напълно компрометира противопоставянето “свобода – равенство”
и го превръща в противопоставяне “свобода и равенство – несвобода
и неравенство”. Дали има политика, която открито би се отъждествила
с така противната на човешката природа негова дясна част?
В неявен вид повечето партии, окачествени като леви правят
точно това. Те проявяват нищожен интерес към равенството на
правата, но огромен – към равенството на резултатите, в частност
към преразпределението на благата. Затова големите социални
утопии на 20 век са все леви – при цялата нетърпимост на дясното
към социалното инженерство, все пак един социален проект,
основан предимно върху свободата, е изпълним и поне един случай
– успешната реформа на Ататюрк в Турция – е доказателство
за това. |
| От
което следва още един извод – че левите партии имат много
по-малко морално основание за съществуването си. |
| |
Политиката
- средство или цел |
| |
| Не
случайно в предходното изречение става дума за морал. Ако
трябва да търсим критерий за идеологическото делене на ляво
и дясно в политиката (защото досега разглежданите се оказаха
неверни), ще го намерим в отношението към морала. Това отношение
определя нещо много важно, и това са границите на политическата
дейност: дали тя се придържа към някакви съществуващи независимо
от нас и предварително известни граници или ние сами решаваме
какви са те. Но чуйте това: |
| “Дясното
вярва в силата на правото – и, следователно, подчинява
политическите си категории на моралните правила. Лявото вярва
в правото на силата – и, следователно, подчинява
своите морални възгледи на политическите си инстинкти”.3 |
| Нека
поясним: “сила на правото” не означава “сила на закона”. Не
случайно в този текст се говори само за равенство на правата
и никъде за равенство пред закона. Съществуват някои естествени
и неотменими човешки права, докато законите са човешко творение.
Ако са съобразени с тези права, те се вписват в моралните
граници на нашето поведение. Вярата, че закона може да бъде
всякакъв и всичко може да се регулира със закон е чисто левичарско
убеждение. Това е правото на силата. |
| Моралните
граници на дясното мислене водят до общество, което се поддържа
чрез саморегулация и самоконтрол. Стремежът към свобода в
такова общество не е самоцел, а следствие, защото саморегулацията
и самоконтролът са качества, присъщи само на свободния индивид.
Лявото води до социално инженерство и контрол. За дясномислещият
политиката и държавата не са цел, а средство – инструмент,
който гарантира обществената справедливост. |
| Следователно,
ако трябва да обвържем делението ляво – дясно с някакво противопоставяне,
това би било противопоставянето “морално – неморално” или
“морал – волунтаризъм”. Това определение лесно може да бъде
унищожено само с един въпрос: “кой морал?” Затова ще напомним,
че съвременната демокрация, както и самата цивилизация на
която тя е рожба, са построени върху здравия фундамент на
християнския морал. Не бива да ни плаши прилагателното “християнски”.
Неговите основни принципи като отговорността на личния избор,
силата на саможертвата и безкористната любов са съвместими
с всяка религия, включително и атеизма. |
| |
Силата
на дясното |
| |
| Дясното
е сила. Казаното по-горе се споделя от малцина и на българска
почва дори се приема като екзотика. Но и в останалите страни
хората, мислещи така, са малцинство. И въпреки, че е действувало
откъслечно, несистемно и в повечето случаи неосъзнавано, дясното
мислене е изградило днешния свят в най-голяма степен. Можем
да посочим поне три причини за неговата ефективност: |
| Първо:
разумът съществува единствено на индивидуално равнище и всяко
негово опосредствуване чрез колектива го осакатява. |
| Второ:
обществото, съставено от свободни индивиди е еднородно и изотропно.
Връзките между свободните индивиди наистина са по-слаби, отколкото
често ирационалните връзки в един колектив. Те не могат да
се мерят с връзките, които създава рода, клана, племето или
отдадеността на някоя религия. Но устойчивостта на едно общество,
състоящо се от такива групи зависи не от здравината на отделните
групи, а от сравнително слабите връзки между тях. При удар
то се разцепва по границата между отделните групи. Ударът
по еднородното общество от индивиди нанася само местни поражения. |
| Трето,
и може би най-важно: дясното мислене не е утопична рецепта
за създаване на един нов свят. То е осъзнаване и приемане
на един спонтанен порядък, който по тази причина е и единствено
възможния. Осъзнаване, че има само един свят – създадения
от Бога. На човека, разбираемо защо, не му е дадено да създава
светове. |
| На
някого това може да се стори скучно. Но нима реалността не
е по-богата от всяка измислица? |
| |
| 1)
С.Герджиков, Философия за 11 клас, С. 1992 |
| 2)
Това изложение е по С.Баламезов, Сравнително и българско конституционно
право, С. 1936 |
| 3)
Б.Маринов, http://www.mesambria.org |
|
|
|
|
|
|
| |
|
|
|
MTR
Blog |
|
It is not an impact on the epic scale of an asteroid smashing into the Earth and killing off the dinosaurs, but the collision of technology and media is having profound effects on a more modern ecosystem.
----------------------
още от MTR Blog |
|
|
| MTR
връзки:
|
| |
|
Десетилетието
между рухването на Империята на злото и рухването на
Световния търговски център беше време на политическа
леност. Останал без сериозен противник, Западът започна
да изпада в самоуспокоение. Липсата на проблеми направи
възможна появата на такава демобилизираща идея, като
тезата на Фукуяма за края на историята. Пътят към отпускане,
самодоволство и накрая – втренчване в пъпа си - беше
отворен. |
| |
|
|
|
|
|
|