|
|
юни 2005 |
|
|
|
|
| Теория
на дясното

Веселин
Кандимиров |
|
| Двуделността
на политическото пространство е стара колкото самата политика.
Освен, че предлага простота и удобство, тя е и лесно осъществима:
и в най-сложната конфигурация от интереси винаги може да се
установи една линия или ос на най-голямото противопоставяне.
Днешното идеологизирано време го е направило идеологическо,
но това съвсем не е задължително. Ако проследим големите политически
деления в миналото, като сини и зелени в Рим и Византия, гвелфи
и гибелини в Европейското средновековие и т.н., виждаме, че
те не се опират на някаква идеология. Дори и в днешното деление
на “леви” и “десни” мнозина, ако не и повечето от участниците
се причисляват към някоя от страните само на думи, а на практика
се водят само от собствените си ценности. По-скоро идеологизирането
на политиката може да се разглежда като изключение. Но това
е едно много важно изключение. |
| Политиката
е по-стара от човека. Средствата, използувани от членовете
на едно стадо шимпанзета в борбата за власт по нищо не се
различават от средствата, използувани в борбата за власт в
Кремъл. Въвеждането на идеи и принципи в политиката ни дава
поне теоретичната възможност да надмогнем това състояние. |
| Политическото
деление на “ляво” и “дясно”, макар и родено от континенталната
европейска политическа практика, е навлязло и в първоизточника
на съвременната демокрация – англосаксонските страни и днес
е в повсеместна употреба.Същевременно неяснотата какво се
крие под тези определения и неразборията в употребата им са
толкова големи, че човек неволно си задава въпроса дали “ляво”
и “дясно” не са просто удобни опаковки, в които всеки може
до сложи собствените си прагматични цели. Такива случаи изобилствуват,
но те не са интересни за нас. По-нататък ще се водим от допускането,
че това политическо делене е наистина идеологическо, и че
определено съществува някакво “ляво” и “дясно” мислене. Ето
защо няма да се спираме на куриозни случаи, като ползваното
в Израел определение на левите като “привърженици на изтеглянето
от палестинските територии” и обратно, или извънредно опростената
българска практика за десни да се смятат тези, които са се
самоназовали такива. |
| |
| Противопостяването
"традиционализъм - новаторство" |
| |
| Това
противопоставяне е исторически обусловено. Партийните позиции
и програми се подреждат в линия съобразно отношението им към
тези две категории. Ето как се излага то в гимназиалните учебници: |
| “Отляво
надясно в този ред (традиционализъм – новаторство – б.а.)
се разполагат като в дъга “цветовете” на политическите философии:
комунизъм - социализъм - социалдемокрация - социаллиберализъм
– земеделски идеи – зелена идея - либерализъм - неолиберализъм
- неоконсерватизъм – консерватизъм - национализъм - фашизъм.”1 |
| Цитираното
подреждане ражда възражения още от пръв поглед. Фашизмът и
комунизмът са толкова идейно близки, че някои автори предпочитат
да затворят линията в кръг, където крайно “лявото” и крайно
“дясното” се допират. От друга страна, да обявиш Мусолини
и идеолога на консерватизма Бърк за идейни съседи е повече
от нелепо. Национализмът пък, изглежда, е част от съвсем друга
опера, след като днес дори и комунистите го прегръщат. Повечето
зелени партии наистина се самоопределят като леви, но там
ли им е мястото, след като природата, чийто защитник са те,
е изключително консервативна система и човешкото развитие
е нейния главен враг? |
| Като
преминем към разглеждане на въпроса по същество противоречията
не намаляват. Пазарният капитализъм, на когото идеен изразител
са партиите, наречени консервативни, е в основата на двата
века “на най-бързия напредък в познание, продължителност на
живота и жизнен стандарт, който някога е виждан на земята”
(Дейвид Боаз). Инцидентното в исторически план управление
на двама консерватори – Рейгън и Тачър – доведе до фундаментални
промени, които в европейското общество не са се случвали от
Вестфалския мир насам. Ако “консервативно” означава нещо консервиращо,
задържащо развитието, то какво консервативно има във всичко
това, освен названието? |
| И
обратно. Социализмът, идейна основа на днешните леви, се появява
през 19 век като реакция на индустриалната революция, която
е причинена от съвсем други фактори, а именно споменатите
по-горе. След като не е автор на ставащото, той не може и
да го управлява. От самото начало неговото отношение към тази
революция е противоречиво. На думи той я подкрепя. На дело,
роден по време на парната машина и каменните въглища, той
си остава докрай идеология на парната машина, идеология на
догонването. До края на съществуването си така наречените
социалистически икономики приемаха следствието за причина
и смятаха, че ако произведат повече въглища и стомана от развитите
страни ще ги надминат и във всичко останало. Ако допуснем,
че по някакъв чудодеен начин някъде към 1920 г. в света беше
останал само социализъм, това, което наричаме днес “информационно
общество” просто нямаше да се появи. Науката щеше да продължи
да се развива и полупроводникът и интегралната схема вероятно
щяха да бъдат открити, но те нямаше да доведат до неговата
поява, също както познаването на барута в Китай и на силата
на нагрятата пара в стария Рим не са довели до обществени
промени. |
| Левите
партии са изглеждали новаторски по времето, когато са се появили
на политическата сцена. Днес те са партии на застоя, а тези
в Източна Европа – и на носталгията по миналото и реваншизма. |
| Всичко
това ни дава основание да не приемем противопоставянето “традиция
– новаторство” като критерий за определяне на лявото и дясното
в политиката. |
| |
| Противопоставянето
"свобода - равенство" |
| |
| Привържениците
на това противопоставяне разглеждат дясната политическа практика
като даваща предимство на свободата в обществените отношения,
а лявата - като даваща предимство на равенството. |
| Свободата
и равенството са основни обществени принципи, стари колкото
християнството. Френската революция прибавя към тях още един
и оттогава съвременната демократична държава се гради на триединството
“ свобода – равенство – братство”. ( Някои теоретици на конституционното
право смятат, че братството няма място тук, защото то не може
да се налага принудително и, следователно, не е обект на правото.
Възражението е недостатъчно. Свободата също не може да бъде
наложена насила на този, който не е готов да я приеме.) Това
триединство дава основание на Бергсон да твърди, че съвременната
държава е от евангелски произход и има за основа любовта.2 |
| Когато
разглеждаме тези принципи в светлината на нашето противопоставяне,
първото, което ни идва на ум е дали те не се намират в определено
съотношение. Ако сравним обществения организъм с човешкия,
виждаме, че последния, за да съществува, също се нуждае от
три основни хранителни съставки – белтъчини, въглехидрати
и мазнини. Те трябва да са както в определено количество,
така и в определено съотношение и всяко увеличение на някоя
от тях за сметка на другите води до нарушени функции и дори
заболяване. |
| Ако
тази аналогия е правилна, то съществуването на борци за неограничена
свобода за сметка на равенството и обратно е толкова абсурдно,
колкото и делението на диетолозите на две групи: такива, които
смятат, че човек трябва да се храни само с белтъчини и други,
които смятат, че той трябва да се храни само с въглехидрати,
като и двете групи не отделят никакво внимание на мазнините. |
| И
наистина, колко свобода и колко равенство, взети поотделно,
би могло да понесе обществото? Като оставим настрана братството,
в светлината на разглежданото противопоставяне категориите
равенство и свобода изглеждат взаимно изключващи се – колкото
повече е свободата в едно общество, толкова по-малко е равенството
и обратно. Каква в действителност е тяхната зависимост? |
| Преди
всичко, когато говорим за равенство в едно нормално общество
трябва да разбираме равенство на правата, но не и равенство
на възможностите, нито равенство на резултатите. Непостижимостта
на равенството във възможностите е очевидна и е илюстрирана
още в древността с известната легенда за Прокруст. Не по-малко
абсурдно е и търсенето на равенството в резултатите. Ако искаме
да постигнем равенство в образованието, например, то всички
хора би трябвало да бъдат неграмотни, защото всяко друго равнище
на образованост би поставило в неравностойно положение маса
хора, които, поради свойствата на собствената си натура, не
могат да се научат на четмо и писмо. Същите разсъждения, проведени
по отношение на друг вид равенство – в доходите показват,
че то е възможно само в условията на дълбока бедност. Такива
равенства, от своя страна, ще поставят други големи групи
хора в положение да не могат да използуват възможностите си,
т.е., в състояние на несвобода. Поддържането на тази несвобода
изисква наличието на съответни силови структури, членовете
на които надали биха вършили ефективно работата си, ако са
неграмотни и бедни. |
| Виждаме
как търсенето на равенство извън областта на правата води
до несвобода, но също така и до ново неравенство – между изравнявани
и изравняващи. Усещането за неговата непостижимост е причинила
и появата на категорията “братство” като опит това, което
не може да бъде направено принудително, да стане доброволно. |
| Затова
нека изясним зависимостта “свобода – равенство” в реалния
свят, света на равенството на правата. Нека разгледаме една
от неговите крайности – обстойно изследвания от Солженицин
свят на Гулаг. В този свят цари огромно неравенство. Една
част – затворниците – нямат почти никакви права, другата част
разполага дори с живота на първата. Но и двете части са еднакво
несвободни. Надзирателите са привързани към надзираваните
с невидими връзки и всеки момент могат да заемат тяхното място.
Тяхната привидно по-голяма свобода се изразява предимно в
това, че периметъра, в който им е разрешено да се движат,
обхваща и части извън лагерната ограда. Като цяло в това общество
цари огромна несвобода, за която спокойно можем да кажем,
че се определя от най-несвободния му член. |
| Ако
въведем повече равенство в това общество, т.е., ако намалим
разликата между правата на двете групи, ще се увеличи и свободата
в него. Можем да кажем и обратното – ако увеличим свободата,
ще се увеличи и равенството. |
| В
другия край на тази зависимост е демократичната държава, където
равенството на правата е близо до своя максимум. Ако правителството
на една такава държава реши да субсидира даден производител,
с това то му дава повече права отколкото имат останалите,
а именно правото да ползува обществен продукт без да е положило
труд. ( Труда, изразходван за да се издействува субсидията,
не е обществено полезен дори и според левите икономисти).
Така то увеличава неравенството в държавата, като с това пречи
на останалите производители да реализират плановете си, и
следователно, намалява и икономическата свобода в нея. |
| Изводът,
който можем да направим е, че свободата и равенството (на
правата) са неразделни и се намират в право пропорционално
зависимост. Максимална свобода означава и равенство на правата. |
| Този
извод напълно компрометира противопоставянето “свобода – равенство”
и го превръща в противопоставяне “свобода и равенство – несвобода
и неравенство”. Дали има политика, която открито би се отъждествила
с така противната на човешката природа негова дясна част?
В неявен вид повечето партии, окачествени като леви правят
точно това. Те проявяват нищожен интерес към равенството на
правата, но огромен – към равенството на резултатите, в частност
към преразпределението на благата. Затова големите социални
утопии на 20 век са все леви – при цялата нетърпимост на дясното
към социалното инженерство, все пак един социален проект,
основан предимно върху свободата, е изпълним и поне един случай
– успешната реформа на Ататюрк в Турция – е доказателство
за това. |
| От
което следва още един извод – че левите партии имат много
по-малко морално основание за съществуването си. |
| |
Политиката
- средство или цел |
| |
| Не
случайно в предходното изречение става дума за морал. Ако
трябва да търсим критерий за идеологическото делене на ляво
и дясно в политиката (защото досега разглежданите се оказаха
неверни), ще го намерим в отношението към морала. Това отношение
определя нещо много важно, и това са границите на политическата
дейност: дали тя се придържа към някакви съществуващи независимо
от нас и предварително известни граници или ние сами решаваме
какви са те. Но чуйте това: |
| “Дясното
вярва в силата на правото – и, следователно, подчинява
политическите си категории на моралните правила. Лявото вярва
в правото на силата – и, следователно, подчинява
своите морални възгледи на политическите си инстинкти”.3 |
| Нека
поясним: “сила на правото” не означава “сила на закона”. Не
случайно в този текст се говори само за равенство на правата
и никъде за равенство пред закона. Съществуват някои естествени
и неотменими човешки права, докато законите са човешко творение.
Ако са съобразени с тези права, те се вписват в моралните
граници на нашето поведение. Вярата, че закона може да бъде
всякакъв и всичко може да се регулира със закон е чисто левичарско
убеждение. Това е правото на силата. |
| Моралните
граници на дясното мислене водят до общество, което се поддържа
чрез саморегулация и самоконтрол. Стремежът към свобода в
такова общество не е самоцел, а следствие, защото саморегулацията
и самоконтролът са качества, присъщи само на свободния индивид.
Лявото води до социално инженерство и контрол. За дясномислещият
политиката и държавата не са цел, а средство – инструмент,
който гарантира обществената справедливост. |
| Следователно,
ако трябва да обвържем делението ляво – дясно с някакво противопоставяне,
това би било противопоставянето “морално – неморално” или
“морал – волунтаризъм”. Това определение лесно може да бъде
унищожено само с един въпрос: “кой морал?” Затова ще напомним,
че съвременната демокрация, както и самата цивилизация на
която тя е рожба, са построени върху здравия фундамент на
християнския морал. Не бива да ни плаши прилагателното “християнски”.
Неговите основни принципи като отговорността на личния избор,
силата на саможертвата и безкористната любов са съвместими
с всяка религия, включително и атеизма. |
| |
Силата
на дясното |
| |
| Дясното
е сила. Казаното по-горе се споделя от малцина и на българска
почва дори се приема като екзотика. Но и в останалите страни
хората, мислещи така, са малцинство. И въпреки, че е действувало
откъслечно, несистемно и в повечето случаи неосъзнавано, дясното
мислене е изградило днешния свят в най-голяма степен. Можем
да посочим поне три причини за неговата ефективност: |
| Първо:
разумът съществува единствено на индивидуално равнище и всяко
негово опосредствуване чрез колектива го осакатява. |
| Второ:
обществото, съставено от свободни индивиди е еднородно и изотропно.
Връзките между свободните индивиди наистина са по-слаби, отколкото
често ирационалните връзки в един колектив. Те не могат да
се мерят с връзките, които създава рода, клана, племето или
отдадеността на някоя религия. Но устойчивостта на едно общество,
състоящо се от такива групи зависи не от здравината на отделните
групи, а от сравнително слабите връзки между тях. При удар
то се разцепва по границата между отделните групи. Ударът
по еднородното общество от индивиди нанася само местни поражения. |
| Трето,
и може би най-важно: дясното мислене не е утопична рецепта
за създаване на един нов свят. То е осъзнаване и приемане
на един спонтанен порядък, който по тази причина е и единствено
възможния. Осъзнаване, че има само един свят – създадения
от Бога. На човека, разбираемо защо, не му е дадено да създава
светове. |
| На
някого това може да се стори скучно. Но нима реалността не
е по-богата от всяка измислица? |
| |
| 1)
С.Герджиков, Философия за 11 клас, С. 1992 |
| 2)
Това изложение е по С.Баламезов, Сравнително и българско конституционно
право, С. 1936 |
| 3)
Б.Маринов, http://www.mesambria.org |
|
|
|
|
|
|
| |
|
|
|
MTR
Blog |
|
A historian points out the problems behind today’s claims of cultural ownership over historical artefacts.
----------------------
още от MTR Blog |
|
|
| MTR
връзки:
|
| |
|
Десетилетието
между рухването на Империята на злото и рухването на
Световния търговски център беше време на политическа
леност. Останал без сериозен противник, Западът започна
да изпада в самоуспокоение. Липсата на проблеми направи
възможна появата на такава демобилизираща идея, като
тезата на Фукуяма за края на историята. Пътят към отпускане,
самодоволство и накрая – втренчване в пъпа си - беше
отворен. |
| |
|
|
|
|
|
|