Media Times Review    Google   
___









време
 юни 2005

Драматичната история
на банковия заем от 1901-1902

Борислав Гърдев


1. Сключването на 5 % консолидационен заем на 7 юни 1902 г. между премиера на България Стоян Данев, Банк дьо Пари е Де Пей Ба и Руската държавна банка е един от най-драматичните, ефектни и поучителни сюжети, преживени от родния стопанско-политически елит в самото начало на 20 век.

Този заем, измъчвал четири правителства, довел до падането на едно и предизвикал изборите за два парламента (11 и 12 ОНС) е крайната и завършваща фаза, слагаща финала на финансовата агония, тресяща страната в периода 1898-1902 г., но и предизвикала пряката административна намеса на френския финансов капитал в лицето на бившия държавен съветник и генерален директор на френските митници Жорж Буске, който от август 1902 г. е изпратен от френското външно министерство и БППБ за френски делегат по българските заеми.

Буске, освен че добива изключително влияние в София с пълна власт върху данъка тютюневи бандероли и мурурието, получава и фантастичната за времето си годишна заплата от 100 000 лева, по-голяма почти седем пъти от възнаграждението на всеки български министър.

Така той става за 10 години човекът “с най-голяма реална власт във вътрешните български въпроси” (Тодорова 1971, 316).

Днес, от дистанцията на времето, е възможно да обвиним екипите, водили преговорите за заема в късогледство, недалновидност и пренебрегване на националните интереси.

Тези твърдения обаче са пресилени и неточни.

Въпреки основателните претенции и съмнения, които може да имаме към действията на българските представители, е нужно да посочим, че в онези условия, при тогавашната политико-икономическа конюнктура и с наличните управленски ресурси, не е можело да се подходи по друг начин.

Истината е, че България като васално княжество, се появява на европейската политическа сцена твърде късно, обременена от режима на капитулациите, действащи в Османската империя.

Тя попада веднага в руската сфера на влияние, от която трудно се опитва да се измъкне в периода 1885-1895 г., със слабо развита икономика и постоянна нужда от свежи парични ресурси за така необходимия й стопански и културен напредък.

Правителствата, които управляват (русофилски и австро-германофилски настроени) и княз Фердинанд повече или по-малко успешно лавират между австро-германския и англо-френско-руския политически лагери и техните финансови агенти, преследвайки според възможностите си икономическото възмогване на държавата.

Истина е, че сключените с техните усилия заемни договори са с тежки клаузи, но без тях, в условията на зараждащия се империалистическо-монополистичен свят, не е било възможно спасяването на държавата от банкрут.

За него действително са били необходими жертви, но е факт, че финансовата криза в страната е овладяна именно през 1902 година.

На това набляга и изследвачът Димитър Саздов: ”Избухналата криза в България в края на миналия век завършва през 1902 г. Икономиката на страната се възстановява бързо. Създават се благоприятни възможности за нейното по-нататъшно ускорено развитие. Капиталистическа България навлиза в нов етап.” (Саздов 1987, 189).

Просперитетът ще проличи при управлението на Народно-либералната партия (6 май 1903 - 16 януари 1908 г.), когато средногодишният прираст на бюджета в приходната му част за периода 1903-1907 г. нараства с 6,11 %, в годините 1904-1907 са открити 40 нови индустриални предприятия, броят на предприятията, насърчавани от държавата, нараства от 166 на 206, през 1903 г. е завършена реконструкцията на пристанище Бургас, а през 1906 г. и на варненското пристанище. (Попов 1993, 216-217).

В основата на тези успехи обаче лежат усилията на редица изтъкнати български политици и финансисти, положили усилия и авторитет и жертвали обществената си репутация, за да преодолее България финансовия колапс в края на 19 век и да стъпи на пътя на икономическия възход в началото на 20 век.

2. Сключването на консолидационния заем отнема година и половина.

Той допълва “създадената вече в началото на 20 век система на държавно-финансова зависимост на България от европейския финансов капитал.

Деветнадесетото столетие завършило за княжество България с полагане началото на прякото подчинение на българските държавни финанси под контрола на европейския заемен капитал. Оставало само да се извърши политическото му санкциониране, т.е. неговата дипломатическа инвеститура.” (Тодорова 1971, 272-273).

Актът от 7 юни 1902 г. е пряко следствие от проточилите се от 1898 г. дълги и мъчителни преговори за сключване на заемните договори.

Тяхната еманация са пренията в парламента на 7 и 8 декември 1898 г., когато със съмнително мнозинство правителството на Стоилов прокарва 5 % български заем 1898 г. от 290 млн. лв. за конвертиране държавния дълг 6 % и за откупуване експлоатацията на Източните железници, довел до оставката на кабинета на 14 януари 1899 г., сключеният с Българския синдикат в Париж на 21 март 1899 г. 260 млн. заем с 5 % лихва и 89,5 % емисия, наречен помпозно Слят български златен 5 % железопътен ипотекарен заем, одобрен скандално в парламента на 16 юни 1899 г., санкциониращ от 24 юни с. г. и спирането строителството на жп линията Саранбей - Чирпан, която заедно с линията Чирпан - Стара Загора - Нова Загора, се дава под наем на Компанията на източните железници, за да получи българското държавно съкровище припадащите се 32,5 млн. лв., вкл. 5 млн. франка аванс и изключително обременяващият заемен договор за 30 млн. лв. в съкровищни бонове с 6 % годишна лихва, погасим за 5 години, сключен на 20 декември 1899 г. между финансовия министър Михаил Тенев, Българския синдикат в Париж и групата на Дойче банк, при който “Българският синдикат имал ръководещо участие в сделката, поемайки 62,55 % от сумата на заема.” (Тодорова 1971, 263).

И тъй като финансовата криза в страната сваля от власт правителството на Тодор Иванчов на 27 ноември 1900 г., а държавата съдбоносно се нуждае от финансов ресурс Българският синдикат съобщава на дипломатическия ни агент в Париж д-р Золотович, а той уведомява с шифровани телеграми от 14 и 15 декември 1900 г. Тодор Иванчов (оглавил отново служебен кабинет до 9 януари 1901 г.) желанието на Синдиката “да направи заем на който и да било новосформиран софийски кабинет на базата на направеното през октомври пред дипломатическия агент предложение, а именно срещу потвърждаване по държавна линия на финансовия контрол и отстъпване на монопола на тютюна на френската промишленост.” (ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а.е. 1689, л. 34,39).

При продължаващата стопанска и политическа криза се налага сформирането на още едно преходно правителство, начело с ген. Рачо Петров (9 януари - 19 февруари 1901 г.), което подготвя изборите за 11 ОНС (28 януари 1901 г.), с цел и по желание на княза властта да се поеме от русофилски кабинет, който да сключи заема в Париж.

След изборите, на 19 февруари е образувано коалиционното правителство Каравелов - Данев, излъчено от Демократическата и Прогресивно-либералната партия, подкрепяно и от народняците, чийто лидер от 24 април Иван Евстратиев Гешов е избран за шеф на парламента на 22 февруари 1901 г.

Новият министерски съвет поема управлението на държавата при бушуваща финансова криза. Той си поставя за цел да получи срочен заем за покриване на държавния дълг и предотвратяване на банкрута.

Петко Каравелов (премиер и финансов министър) и Стоян Данев (министър на външните работи) разчитат на подкрепата на руския външен министър граф Ламсдорф за ходатайство пред френските банки в светлината на извършващото се тогава френско-руско сближаване.

На 21 април 1901 г. Каравелов изпраща в Петербург главния секретар на финансовото министерство Бончев за водене на тайни финансови разговори и за получаване съдействие от руското правителство за сключване на заем от 120 млн. лв., обезпечен с тютюневите бандероли от Креди Леоне и Контоар д’Есконт, Париж.

Замисълът на Каравелов е интригуващ и би имал успех, ако международната конюнктура не е неблагоприятна за България. От началото на април руското правителство се занимава изцяло “с извънредно затруднения манчжурски въпрос, който поглъща милиони след милиони“, според чистосърдечното признание на граф Ламсдорф пред българския дипломатически агент в Петербург Димитър Станчов, направено на 6 април. (Мартыненко 1967, 260-261).

Същевременно френските правителствени и финансови среди са недоволни от усилията на Каравелов “да пренебрегне вече подготвения заем с Париба и да заобиколи въпроса за третираните вече с нея гаранции, както и този за дипломатическото санкциониране на френския финансов контрол, поставен от Ке д’Орсе.” (Тодорова 1971, 287).

Каравелов разчита на голямото плодородие и планира да събере до края на годината най-малко 40 млн. лв. от закъснелите и текущи преки данъци.

Премиерът въвежда строг режим на икономии за уравновесяване на бюджета, като разходите стават колкото приходите - 90 млн. лв, без да пипа военните кредити, извършва преобразования във войската и администрацията, в системата на пенсиите и заплатите - министерските заплати например са коригирани от 18 000 на 12 000 лв. годишно, намалява печалбите на търговско-индустриалните камари от 3 на 1,5 %. (Саздов 1987, 166, 170).

Тези мероприятия не променят икономическото състояние на страната. Необходимо е сключване на заем за избягване на държавния фалит.

Причината е лошото финансово наследство, обобщено от официоза “Пряпорец” така: ”пасив от 67 978 000 лв., оставен от правителството на Стоилов на следващия финансов министър Михаил Тенев, който заедно с дефицитите на Тенева от кръгло 25 милиона съставлява летящ дълг от кръгло 90 милиона лева.” (в-к ”Пряпорец”, 28 ноември 1901 г.,бр. 61).

За избягване на катастрофата, за което помага и руското правителство на 29 юни с отпуснатия аванс от 4 млн. франка за покриване на купон от 1 юли 1901 г. на външния министър Стоян Данев е възложена задачата да поднови преговорите за сключване на френски заем. На 7 юни той се среща с френския посланик в София Дьо ла Булиниер и заявява, че българското правителство държи да сключи заем именно с Париба, ”тъй както било желанието и на френското правителство.” (Тодорова 1971, 290).

Пълномощният министър отбелязва, че “френското правителство продължава да държи на монопола и на санкционирането по дипломатически път.” (Тодорова 1971, 291).

Кабинетът е наясно с условията (от 11 юни 1901 г. в преговорите се включва и вътрешният министър Михаил Сарафов), но няма избор. Остава му да води разговорите до 27 юли 1901 г. и да протака отговора на френските условия, без да прекъсва окончателно диалога през август и септември. Петко Каравелов се стреми да избегне условията на дипломатически контрол от френския финансов капитал и за тютюневия монопол. На негова страна е само министър Михаил Сарафов.

Премиерът продължава борбата, търси помощта на руския външен министър Ламсдорф с молба за съдействие пред френския му колега Делкасе за отстъпки от страна на Франция, вследствие на което Делкасе се съгласява да се откаже временно от дипломатическата инвеститура на делегата по финансовия контрол Лабот.

Очаквайки повече разбиране от Париба Каравелов внася финансовата формула на банката на заседание на министерския съвет, който на 13 септември 1901 г. натоварва външния министър Стоян Данев да подпише в Париж предварителните условия на заема.

Това е сторено на 17 септември с уговорката банката да изпрати свой делегат в София за сключване на окончателния договор. Така френският финансов капитал спечелва водеща роля в България.

Кабинетът одобрява заемния 125 милионен договор на 19 ноември. На следващия ден той е подписан от българска страна от външния министър Стоян Данев, а от френска - от шефа на службата на тютюневите бандероли Ж. Едмонд Море.

Остава най-трудното - одобряването му от парламента.

Договорът е внесен в Народното събрание на 24 ноември. В мотивите за сключването на контракта от 125 милиона лева номинални с 5 % лихва се посочва, че той трябва да даде възможност на правителството “да отстрани толкоз дълго време протаканата финансова криза.” (Тодорова 1971, 295).

Банк дьо Пари е де Пей Ба трябва да осигури на българското правителство произведение от 103 125 000 франка, платими в Париж. Заемът се гарантира с приходите от бандеролите, минали в разпореждане на службата на Море, с приходите на мурурието и с евентуалната припадаща се част на България от печалбите на българското анонимно дружество, т.е. тютюневата монополна режия, учредена от Париба с основен капитал 10 млн. франка за 50 години. (ЦДИА, ф. 254, оп. 1, а.е. 73).

Договорът предизвиква буря от обществено недоволство. Голяма част от народните представители в изказванията си от 26 ноември до 1 декември 1901 г. го подлагат на остра критика.

Заслужава внимание речта на бившия (до 22 октомври 1901 г.) председател на парламента и виден финансист Иван Евстратиев Гешов.

На 27 ноември той прави критичен анализ на сключената сделка. Според него ”не може да се дава цялото производство на тютюн на чужденци, съдружници с турската режия, и би трябвало да се осигури по-голямо участие на държавата в дружеството.”

Показателен е краят на неговото изказване: ”Аз по принцип не съм против заем, но заем при такива условия, при чл. чл. 25 и 35 от договорите за заема, при чл. чл. 5 и 10 от договорите за концесията и при това пълно незнаяне, в което се намираме, са ли в сила старите договори на г. Тенева или не, съгласете се, господа, че преди да вдигна ръка за договорите, аз трябва много да мисля.” (Стенографически дневници на 11 ОНС, 1902, 27 ноември 1901 г., 868).

Гешов е извикан на аудиенция при Фердинанд на 5 декември с цел да не се обявява против заема. Въпреки това в изявление пред парламента на 10 декември защитава позицията си за сключване на заемен договор от други банки при по-добри условия: ”Между лицата, изслушани от Негово Царско Височество, имам честта да бъда и аз и колкото се касае до моята скромна личност, и колкото стига моето скромно разбиране, аз посочих на короната изход от настоящето положение при всичко, че Негово Царско Височество никак не ми даде да разбера, че желае да ми направи високата чест да ми повери управлението на страната.” (Стенографически дневници на 11 ОНС, 1902, 10 декември 1901 г., 1104).

Договорът е защитен от вътрешния министър Михаил Сарафов на 3 декември 1901 г. Според него е наложително сключването на заем, “за да се платят дълговете, защото те пречат да се посрещнат задълженията, пречат и стават причина да не може да се сключи един правилен и бездефицитен бюджет.

Трябва да се платят ония 7 млн. лв, срещу които има заложени 14 млн. лв съкровищни бонове, на второ място трябва да се конвертира сумата от 28 604 000 лв и замени 6 % облигации с 5 %, в който случай правителството щеше да спечели много пари.”

По въпроса за монопола той посочва: ”Монополът на тютюна, който се залага като гаранция на заема, съществува и сега, но само че под друга форма. Тютюнът се работи във фабриките и оттам се изнася за продажба.

Сега работят 76 фабрики тютюна, занапред ще се работи на едно място тютюна Ще ли пострадат интересите на въпросните 76 фабриканти?”

Според Сарафов те няма да пропаднат, тъй като “Правителството ще ги обезщети достатъчно, щом заведенията се закрият и престанат да работят.”

Освен това министърът смята, че ”разходите на нашите фабриканти по работенето на тютюна са малко.”

Сарафов засяга и болезнения въпрос за възможността Анонимното дружество да издава закони и правилници, игнорирайки парламента: ”Подобно нещо няма да има. Правилникът, който ще се издаде, ще бъде основан на чл. 82 от Закона за тютюна. ”Според него “Монополът дава и някои печалби на държавата. В първите години печалбите ще бъдат малки и незначителни, но впоследствие ще се увеличат. Били сме вързали България за цели 50 години. Нямаше какво друго да направим и като сключихме договора за 50 години ние предвидихме един срок от 15 години време за съществуване на дружеството и подир това да го ликвидираме, ако разполагаме със средства.”

В заключение министърът отбелязва: ”добре е Народното Представителство внимателно да проучи договорите и ще се убеди, че те не са толкова опасни, колкото ги представят.” (”Пряпорец”, 5 декември 1901 г., бр. 63).

На министър-председателя остава само да изрече на 11 декември крилатото си оправдание: ”На мене се е паднало, като дохождам на власт начело на държавата, да вземам голямата лопата и да рина чужди боклуци. Тъй и сега предлагам ви заем да се изплатят чужди дългове.” (Стенографически дневници на 11 ОНС, 1902, 11 декември 1901 г., 1202).

Това е краят на агонията, започнала на 1 декември, когато парламентът е разпуснат за 8 дни.

Междувременно става ясно, че успоредно с оставката на Каравелов на 4 декември и Париба се оттегля от договорите, тъй като “доверието й се свършило.”

Какво прави правителството, натоварено отново да управлява, спрямо договорите по заема с тютюневия монопол - пита “Пряпорец” на 8 декември в уводната си статия и отговаря: ”По наше мнение това положение не може да се счита изменено, освен ако банката продължава да счита договорите за оттеглени.”

Изходът според официоза е само един: ”След като правителството поема властта наново, банката се съгласява да продължи изтеклия по-рано срок и първата му задача е да внесе отново договорите в Събранието, за да се произнесе то по тях.” (”Пряпорец”, 8 декември 1901 г., бр. 64).

Междувременно Каравелов прави последен неуспешен опит да склони французите да се откажат от клаузата за тютюневата режия.

На 11 декември Народното събрание обсъжда Декларацията на правителството и отхвърля договорите за заема и монопола. От общо присъствалите 161 депутати ”за” заема с монопола гласуват 76 души, а “против” 79. (Тодорова 1971, 300). За приемането на договора гласуват прогресивните либерали, стамболовистите и по-голямата част от демократите; всички представители на Народната партия и на останалите опозиционни групи гласуват против.

В своите мемоари Стоян Данев погрешно отбелязва, че ”В края на краищата с едно мнозинство от четири гласа Народното събрание отхвърли сложения за одобрение договор”, но е прав, че договорът пропада с гласовете на оформената вече Радикална партия. (Данев 1992, 88).

Решаващи се оказват именно гласовете на т.н. млади демократи около Найчо Цанов и Тодор Влайков, които фактически свалят Каравелов за първи път с парламентарно-демократичини процедури от власт, трасирайки друма за разцеплението в Демократическата партия, станало факт след Втория събор на демократите на 17 юни 1902 г. и довел до създаването на Радикалдемократическата партия на 15 август 1906 г.

Противно на уговорката си с Каравелов, Стоян Данев формира хомогенен кабинет на 21 декември 1901 г.

Той скланя Фердинанд да разпусне камарата, насрочва на 17 февруари 1902 г. избори за 12 ОНС и ги спечелва. От всичките 153 мандата получава 97, достатъчни му да управлява самостоятелно.

Независимо от постигнатия успех Данев се нуждае и от подкрепата на монарха. Затова на другия ден след проверката на изборите, той докладва на княза резултатите и заявява: ”Прочие ще вървим напред, ако, разбира се, имаме доверието на короната…” (Данев 1992, 90).

3. Стоян Данев има по-щастлива съдба като управник от тази на Петко Каравелов. Той се оказва по-повратлив, а и международната конюнктура (сближаването на Англия и Франция) и силните лични позиции на премиера в Петербург, му помагат да се справи далеч по-успешно от предшественика си с неразрешените финансови проблеми.

След като поема властта (в програмата на правителството, формулирана в особено писмо до княз Фердинанд като четвърта и пета точка фигурират уравновесен бюджет и заем - Данев 1992, 91) новият премиер бързо възлага на Димитър Станчов да измоли отлагане плащането на 4 милионния аванс на Руската държавна банка, което предстои на 1 януари 1902 г. Станчов постига успех. Данев нарежда на д-р Золотович да възстанови контактите с БППБ за продължаване работата по пропадналата сделка със заема. На 14 януари 1902 г. министър-председателят научава от Золотович за първите положителни сигнали от Париба относно заема.

Руското правителство с готовност посредничи пред френското за възобновяване преговорите по заема. За тази цел българският премиер заминава на 4 април за Петербург и осъществява поредица от срещи на най-високо ниво - с външния министър Ламсдорф, с финансовия граф Витте и със самия императорНиколай Втори.

Данев излага пред Витте българския проект, предвиждащ заема да се сключи във Франция, но без създаване на тютюнев монопол в България. Гаранциите, предлагани от правителството, остават пълните приходи от бандеролите.

След като нахоква Данев (”Във всеки случай слабият не трябва да се напъва и кога клекне да ходи за милост в Петроград”) и след интервенцията на Ламсдорф и императора Витте подкрепя българския проект с уговорката: ”Предпочитателно е да го използувате (заема - б.м.) за строеж на железници, без да обръщате внимание на първоначалния неблагоприятен резултат от експлоатацията. С време железниците ще създадат нови доходни източници на съкровището. Главното е да не обвързвате производителните източници на страната.” (Данев 1992, 99), кани светкавично парижкия банкер Хоские, за да го ангажира с посредническа роля пред високопоставения френски финансов свят за сключване на българската заемна сделка.

На 12 април Хоские е в Петербург, среща се веднага с царя и разбира, че Николай Втори е сериозно заинтересован от успеха на българския заем, установява личен контакт с Данев и двамата се съгласяват да действат за заем от 100 млн., гарантиран от бандеролите.

Следва парижката среща в Париба на Данев, финансовия министър Сарафов и Хоские за споразумението по конкретния текст на контракта. Постигнато е разбирателство и се решава банката да изпрати свой делегат в София за подписване на договора (1 май 1902 г.). На тръгване д-р Данев е приет от президента Лубе, който го уверява, че френското правителство е много добре разположено за сключване на българския заем на парижката борса.

На договора не попречва дори френският финансов министър Кайо (някогашен приятел на Данев от следването им в “Екол де сеанс политик”), отявлен привърженик на френско-германското сътрудничество. Налага се нова намеса от страна на граф Ламсдорф, натиск върху френския външен министър Делкасе и неизбежните отстъпки пред Русия (съгласие сръбският епископ Фирмилиян да стане скопски митрополит на 16 май, приемането на княз Фердинанд от цар Николай Втори на 28 май и подписването на свръхтайната отбранителна руско-българска военна конвенция от 31 май 1902 г., поставяща страната ни под руска военно-политическа опека), за да се стигне до сключването на договора с БППБ на 7 юни 1902 г. От българска страна той е подписан от Стоян Данев, а от руска присъства представителят на Руската държавна банка Вишнеградски, син на бившия финансов министър на Руската империя.

В същността си новият заем от 1902 г. възпроизвежда финансовите условия на пропадналия от 1901 г. контракт.

Той възлиза на 106 млн. номинални с 5 % годишна лихва и цесионен курс 81,12 %.

В своите спомени Данев ни дава допълнителни интересни подробности за заема. Той признава, че банковият синдикат, недоволен от изпускането на монопола, заставя българското правителство да намали цесионния курс с 1 ½ %, ”но в замяна на това призна ни се правото да участваме наравно с него в печалбите от емисията, ако тя би надминала с 4 % цесионния курс. Според това допълнително съгласие българското правителство след окончателно установените сметки трябваше да получи още един и половина милиона лева, за което ни се направи и отделно съобщение от Париж.

Вместо това обаче ние получихме само половин милион лева. На рекламациите от наша страна се отговори в смисъл, че разноските били надминали уговорените четири процента.” (Данев 1992, 99-100).

В договора изрично се казва, че България сключва този заем, за да ликвидира и консолидира летящия дълг.

Постигането на тази цел се оказва изключително трудно, защото “Произведението от 85 млн. трябвало да покрие дългове, които не можели да се покрият с редовни бюджетни средства, а те надхвърляли сумата 134 млн.

Наистина фиктивният ефектив все пак бил разпределен така, че посрещнал максимално висящите задължения на държавното съкровище по външния дълг и в този смисъл…заемът изиграл ролята на ликвидационен, консолидиращ.” (Тодоров 1971, 311).

Това становище се застъпва и от Елена Стателова: ”Заемът е консолидиращ, защото с него се покриват висящи задължения на страната по външния дълг от предишни заеми, по окупационния дълг към Русия и военните доставки. Една част е заделена за нови военни поръчки във Франция, но за строителството на започнатите линии и пристанища не остават средства.” (Стателова 1999, 171).

Логично е заемът да се приеме безпроблемно в парламента на 25 юни. ”За” гласуват 111 депутати, 56 са “против” и 9 “отсъстват”.За заема гласуват всички правителствени депутати, трима стамболовисти и седем демократи от групата на Каравелов, включително и самият той. Против са народняците, социалистите и радикалите. (Саздов 1987, 219).

С основание официозът вестник “България” в уводната си статия “Заема” заявява: ”И така след дългите усилия на правителството държавното съкровище ще може да се консолидира, летящите дългове да се покрият и финансовото положение да се избави от оня тежък товар, който цели пет години разстройваше държавните финанси.

Заема се сключва без монополи и по начин, който при неблагоприятните условия на държавата, ще задоволи общественото мнение.”

И още: ”Сключеният заем е решителна стъпка към консолидиране на държавните финанси.

След като очисти набраният куп от трудности в продължение на ред години, финансовият министър ще може да помисли и за нови ресурси, за нови парични средства, които ще турят действително здрава основа на бюджетното равновесие.” (”България”, 8 юни 1902 г., бр. 503).

Днес само можем да гадаем какви мисли е изпитвал Каравелов при гласуването на 25 юни 1902 г. и дали си е спомнял обещанията от 22 април 1899 г., че може да се сключи заем от 60 млн. лв, без да се конвертират старите държавни дългове и като не се купуват или продават железници. (Саздов 1987, 115).

Определено не е бил щастлив да наблюдава триумфа на бившия си съратник и конкурент. Нерадостните му мисли са се усилвали и от официално обявеното разцепление в създадената от него Демократическа партия 8 дни по-рано и от ехидните подмятания на Благоев, че е “гениален финансист”. (Благоев 1958, 195).

Всичко това стимулира ранната му кончина на 24 януари 1903 г., ненавършил 60 години, когато Стоян Данев е още премиер.

Д-р Данев ще падне от власт на 6 май 1903 г., ще бъде избран за председател на 5 ВНС (9 юни - 9 юли 1911 г.) на 15 ОНС (15 октомври 1911 - 1 юни 1913 г.) и за премиер-министър между 1 юни и 4 юли 1913 г., ще докара България до Първата национална катастрофа след неразумно водената Междусъюзническа война, но ще остане в актуалната политика 50 години (1884 – 1934), ще бъде четири десетилетия депутат (1894 – 1934) без партията му да се разцепи и 15 години (1924 – 1939) председател на Българския червен кръст.

18 години (1916 – 1934) ще е редовен професор по дипломатическа история на България в Свободния университет, до 1934 г. ще е частен хоноруван доцент по международно право в Софийския университет и ще си отиде от този свят на 30 юли 1949 г., карайки 92-та си година, надживявайки с 28 дни дори комунистическия вожд Георги Димитров!

Наистина - рядко щастлива съдба за български политик и държавник…


Цитирана литература

1. Благоев 1958: Д. Благоев. ”Съчинения”, том 7, С., 1958.
2. Данев 1992: Ст.Данев. ”Мемоари”, С., 1992.
3. Мартыненко 1967: А. К. Мартыненко. ”Русско-болгарские отношения в 1894-1902”, Киев, 1967.
4. Попов 1993: “Български държавници 1878-1918”, ”Димитър Петков - от опълченец до министър-председател”, С., 1993
5. Саздов 1987: Д. Саздов. ”Демократическата партия в България 1887-1908”, С., 1987
6. Стателова, Грънчаров 1999: Е. Стателова, Ст. Грънчаров. ”История на нова България 1878-1944”, том 3, С., 1999
7. Тодорова 1971: Цв. Тодорова. ”Дипломатическа история на външните заеми на България 1888-1912”, С., 1971.