Media Times Review    Google   
___









Книги
 март 2004

“Страната на утринната свежест”
Разказ за Южна Корея
(продължение)
 
Северна и Южна Корея – разделеното семейство
 

Драмата на Корея е, че едно толкова хомогенно общество стана жертва на граждански конфликт и Студената война. В традиционната култура, откъсването от семейството и селото и вливане в друга по-голяма общност вече е драма. Чувството “хан” определя едно от основните направления във фолклора и определя светоусещането на нацията. То е вътрешно съпротивление при разкъсването на традиционната общност, когато странникът напусне дома. То е страдание и мълчалива съпротива. “Хан” не е насочено срещу никого, само е дълбоко стаено в душата и може да излезе от нея като вопъл в “пансори” /тип фолклорна песен/. Страданието не може да бъде споделено, то може да се изрази чрез “плача” на гласа в пансори. В популярния корейски филм “Сопьондже” едно семейство – баща, дъщеря и син, са пътуваща група, която изпълнява пансори. Синът избягва от деспотичната власт на бащата и търси своето ново поприще в големия град. Сестрата тъжи за брат си. Баща и дъщеря продължават да пътуват; той свири, тя пее. Той ослепява дъщеря си, за да постигне съвършения “тон” на подтисканото страдание в пансори. Това напомня древногръцка трагедия и сблъсък на титанични страсти. Но ако в гръцката драма тези чувства кулминират в катарзис, в корейската драма това е продължителна вътрешна агония и душевно терзание.
Това разкъсване на общността се предизвиква от навлизането на нови отношения в селото и развитието на урбанизацията. Разрушаването на единността и хармонията на традиционната общност се задълбочава и затвърждава след образуването на двете корейски държави. С течение на времето разликата между двете насилствено разделени общности се задълбочава и сега много корейци се питат дали тази рана някога ще може да се излекува, дори след политическото обединение на Северна и Южна Корея.
Границата между КНДР и Република Корея съвпада с фронтовата линия по време на подписване на примирието на 27 юли 1953 година от генерал-лейтенант Уйлям Харисън от американската армия и командването на ООН и генерал-лейтенант Нам Ил от севернокорейската армия. Споразумението за примирие се подписва от американска и севернокорейска страна въпреки ролята на Южна Корея, която участва във войната с 591 000 войници (американските войници са наброявали 302 500) и Китай, която в различни фази на войната участва с общо 2 300 000 войници. Корейската народна армия наброява 260 000 военнослужещи по време на войната. Правителството на Ли Син Ман отказва да подпише споразумението за Република Корея.

Подписващите страни на примирието през 1953 година са представяли различни концепции за своята кауза. Американците представяха силите на ООН и по този начин демонстрираха международния характер на защитата на Южна Корея. В силите на ООН са участвали също и англичани (14 000), канадци (6 000), турци (5 500), австралийци (2 300), французи (1 100), дори войници от Етиопия и Южна Африка, общо от 17 държави. Американците оглавяваха командването на коaлицията. От друга страна, КНДР пряко представя северната страна на фронта, най-вече защото Китай никога официално не е участвала във войната, за да не изглежда като пряка конфронтация със САЩ. Китайските войници са били “доброволци”. Съветският съюз никога не е участвал с войници.
Символите при подписването на примирието обаче имат по-широко значение от гледна точка на следващите 50 години. Северна Корея се представя самостоятелно на преговорите за сигурност, което отразява сравнителната независимост във вземането на решения и липсата на чужди войски в КНДР, докато Република Корея се съпровожда от САЩ, които имат влияние върху вземането на решения по сигурността и все още поддържат армия в Южна Корея.
Границата между Република Корея и КНДР е Демаркационната линия, която не съвпада с 38-я паралел, но се движи близо до него с малки отклонения на север и на юг. Демилитаризираната зона (ДМЗ) е не само символ на разделението. Тя е резултат на разрушението и омразата. Границата между Севера и Юга е Демаркационната линия. Тя е дълга 248 километра и разделя полуострова от Жълто море до Източно море. Тя разделя и териториалните води на двете корейски държави. ДМЗ е ивица земя, широка 4 километра, която “опасва” Демаркационната линия (по 2 километра на юг и на север от линията).
В Демилитаризираната зона няма тежко въоръжение според споразумението за примирие (технически двете корейски държави са все още в състояние на война). В южната част на ДМЗ се вижда ограда (над 3 метра висока) от бодлива тел. Войници патрулират оградата денонощно, за да инспектират за опити за инфилтриране от Севера. Нощем прожектори осветяват големи участъци на оградата на ДМЗ.
Зоната около контролния пункт между двете страни, Панмунджом, е наречена “Обща зона за сигурност” заради функциите си, които изпълнява. Първо, там се подписва споразумението за примирие. Затова Панмунджом се нарича още “Село на примирието.” Оттогава насам тук се срещат военни представители на Северна и Южна Корея за консултации с участието на Командването на ООН, което наблюдава спазването на договора за примирие. Панмунджом е седалище и на “Наблюдаващата комисия на неутралните държави”, които са избрани от ООН да контролират спазването на процедурите на примирие и сигурност. Неутралните държави изпълняват символична, но важна психологична функция, която ерозира след края на Студената война. Тази комисия първоначално се състоеше от 4 държави: Полша и бившата Чехословакия, които бяха базирани от северната страна на общата зона, и Швеция и Швейцария – от южната страна. Но след разпадането на Съветския съюз и демократизирането в Източна Европа, КНДР експулсира чешката мисия през 1993 година и полската през 1995 година от своята част на общата зона. По този начин Неутралната комисия функционира в непълен състав и предимно в южната част (полската делегация се връща веднъж на няколко месеца).
Южната част на “Общата зона за сигурност” около Панмунджом се охранява от 530 военнослужещи, от които 350 южнокорейци и 180 американци. До края на 2004 година охраната на южната страна на “Общата зона за сигурност” при Панмунджом ще премине изцяло в ръцете на южнокорейската армия – първо по рода си прехвърляне на отговорността за охраната на ДМЗ. Това е част от общото преразглеждане на разположението на американските сили в Южна Корея, за което стана дума в главата за ролята на САЩ в Република Корея.
Панмунджом е също и туристически обект и посетителите надничат в сините бараки от двете страни, където има по няколко войници от охраната на Севера и Юга. Един от куриозните моменти (бях от южната част на Панмунджом през 1993 година) е, че в помещението за срещи на двете страни масата за преговори е поставена така, че границата минава по средата й, т.е. някой може да премине в Северна Корея в същото помещение. От нашата група имаше няколко “дезертьори” на Север за няколко секунди. Демаркационната линия буквално “пронизва” седем малки постройки, които са част от Панмунджом и свързват двете страни. В южната част на “Общата зона за сигурност” се намират още сгради като “Дом на свободата”, “Дом на мира”, които са наблюдателни пунктове за посетителите; от северната страна са “Домът на обединението” и прочие. Невъзможно е да се открие нещо в тази обща зона, което да не напомня за война и пропаганда. В общата зона и по протежение на ДМЗ могат да се видят многобройни огромни надписи от двете страни с пропагандна цел и с цел деморализиране на врага. Човек не може да спре да се диви на една от най-големите политически аномалии на съвременния свят: разделянето на една нация от Студената война, която е приключила преди повече от 10 години.
В известен южнокорейски филм от 2001 година, наречен точно “Обща зона за сигурност”, се разказва за двама южнокорейски и двама севернокорейски войници, които охраняват Панмунджом и своите сектори на общата зона. Тези войници стават приятели напук на цялата система от строги мерки за охрана и процедури за комуникация на двете страни в Панмунджом. Но нормалните отношения в ненормална ситуация са обречени. Възниква инцидент, когато по-висш офицер на КНДР посещава севернокорейски охранителен пункт, който е място за тайните срещи между четиримата приятели. При създалото се объркване и паника, севернокорейски офицер и един от двамата севернокорейски войници биват простреляни от двамата южнокорейски войници. В хода да разследването от комисията на ООН, двамата южнокорейски войници се самоубиват.
ДМЗ е създадена да предотврати възобновяване на пряка военна конфронтация, но напрежението от пропагандата и противопоставянето между КНДР и Южна Корея е толкова голямо, че от 1953 година насам в района на ДМЗ при различни инциденти са загинали 1 373 души (от тях 394 южнокорейски войници, 889 севернокорейци и 90 американци). Край “Селото на примирието”, например, през 1976 година американски войници решили да отрежат дърво близо до севернокорейска охранителна кула, за да се подобри видимостта към отсрещната страна. Това предизвиква ръкопашен бой с дузина севернокорейски войници, в който загиват двама американски военнослужещи. В друг инцидент през 1984 година, избухва тридесетминутна престрелка, когато севернокорейски войници се опитват да задържат руски турист, който побягва към южнокорейската страна на Панмунджом. В престрелката загиват 5 севернокорейски войници, които преминават в южната зона, преследвайки беглеца.
Според официална информация Южна Корея разкрива общо 4 тунела за навлизане от Север (последният е открит през 1990 година). Те са достатъчно широки за преминаване на танк. Автентичността на тези тунели се оспорваше от някои наблюдатели на Запад, защото първият такъв тунел е открит през 1974 година по време на засилените репресии на военния режим на Пак Чжон Хи на Юг (още два тунела са открити също през 70-те години). С други думи, имаше спекулации, че тунелите са творение на Южна Корея, за да се подчертае постоянната заплаха от Северна Корея. Тунелите могат да се разглеждат като удобни и навременни аргументи на южнокорейските правителства за опасността от КНДР, която често е оправдавала политически репресии срещу опоненти на държавата. Не искам да се впускам в аргументи “за” и “против” автентичността на тунелите. Те са в сферата на спекулациите. Може да се провери само от северната страна, което е невъзможно преди обединението на двете държави, т.е. неизвестно кога. Като имаме предвид някои диверсионни акции на КНДР на юг, такива тунели не изглеждат невероятни. Но по-важното в случая не е тяхната достоверност, а атмосферата на страх и параноя, която цари от двете страни на ДМЗ вече половин столетие.
В ДМЗ освен бодлива тел и патрули има и признаци на нормален живот и може би затова тази нормалност изглежда толкова невероятна на фона на обезлюдяването на зоната. От двете страни са разположени единствените села в зоната, Десонг-донг на юг с политическото си име “Село на свободата” и Киджонг-донг на север, наречено (също от южнокорейците) “Село на пропагандата”. Освен 100-метровия пилон и знаме, за което вече стана дума, в южнокорейското село живеят 226 души, които работят под постоянния надзор на патрулите и спазват вечерен час, който започва в 23:00 часа . Но постоянното обсадно положение носи някои предимства на жителите на селото: те са най-богатите фермери на ориз в Южна Корея. Собствениците на земя разполагат с по-големи парцели (22 хектара) от средното за страната. Понеже не се облагат с такси за земята и добива на ориз, фермерите от селото печелят средно по 53 000 долара годишно, над два пъти повече от средния годишен доход на фермерите на ориз в Южна Корея.
ДМЗ граничи с по-широка буферна зона с изключителни мерки за сигурност, наречена “Зона, забранена за гражданска достъп”. Тя е широка между 5 и 12 километра и е всичко друго, но не и демилитаризирана зона. Забранената зона е пълна с тежко въоръжение, отбранителни инсталации и войници. Тя прилича на военна зона при временно затишие на бойните действия и прегрупиране на силите.
Как се стигна до създаването на ДМЗ и 50-годишното разделение на Корея? Поради важността на този въпрос за историята и развитието на Южна Корея, ще отделя по-специално внимание на въпросите на войната и мира на Корейския полуостров. Корейското общество преживя три големи драми през двадесети век: японския колониализъм, Корейската война и политическото насилие.
Колониализмът беше част от разрушаването на вековното културно и политическо доминиране на Китай в Азия и издигането на Япония като имперска сила в района в края на 19-ти век. Малко преди края на Втората световна война, двама американски полковници се срещат в един кабинет на Държавния департамент на САЩ за около 30 минути, за да решат разделителната линия между Съветската и Американската окупационни армии. Те решават това да бъде 38-ят паралел, който пресича полуострова. Москва приема американското предложение за разделяне на зоните. По-голямата територия и остатъците от колониалната инфраструктура и производство остават на север, но югът има двойно по-голямо население и е “оризовата кошница” на Корея. Северната част на полуострова е покрита с планини и хълмове и не е толкова благоприятна за отглеждане на ориз. Тъй като Съветската армия настъпва от север през Манджурия, естествено северната част на полуострова се “пада” на СССР. На хартия Китай и Великобритания също трябвало да участват в следвоенната окупация и устройство на Корейския полуостров преди даване на суверенни права на Корея (по подобие на четиристранното разделение и “зоново” управление на Германия след края на Втората световна война между СССР, САЩ, Великобритания и Франция). Но Китай и Великобритания нямат ресурсите по това време да участват ефективно в следвоенното управление на Корея и всичко остава в ръцете на Съветския съюз и Съединените щати.
Колониализмът оставя дълбоки рани, които подпалват граждански конфликт в Корея, който бързо прераства в международен. Фактически това е първият военен конфликт на Студената война с включването на Китай, Съветския съюз и Съединените щати във войната между Северна и Южна Корея. Гражданският конфликт започва като противопоставяне на левицата и десницата, които се формират по време на колониализма. Той получава определена политическа форма по време окупацията на двете половини на полуострова от американските и съветските войски в края на войната.
Конференцията в Кайро през 1943 година между САЩ, Великобритания и Китай (Китай се представя от Чан Кай Ши) засяга проблема за Корея. По принцип се решава, че Корея ще получи независимост след поражението на Япония, но че това ще стане в “процес”, т.е. в началото силите ще съдействат за утвърждаване на независимост на полуострова под формата на протекторат. Решенията от Кайро се потвърждават от конференцията в Техеран през 1943 година между Рузвелт, Сталин и Чърчил. На конференциите в Ялта и Потсдам силите решават създаването на четиричленен “протекторат” (trusteeship) на полуострова с участието на Съединените щати, Съветския съюз, Китай и Великобритания с цел - развитието на независима Корейска държава. Това се тълкува по друг начин от корейците. Те разбират споразумението между силите като осигуряване на независимост на Корея веднага след свалянето на японското колониално управление.
Непосредствено след Освобождението на Корея на 15 август 1945 година, в резултат на японската капитулация, се провъзгласява Корейската Народна Република (КНР) – на 4 септември, начело с Йо Ун Хьонг, национален лидер. Той цели обединение на всички леви сили в страната, но в първия кабинет влизат представители и на други партии. Йо Ун Хьонг създава и народни комитети из страната, които са служили за основа на новата власт. С идването на американците в южната част на Корея картината се променя. Генерал Ходж, главнокомандващ американските окупационните сили в Корея, отказва да признае КНР по заповед на Вашингтон и създава “Администрация на американската армия в Корея” (USAMGIK). В същото време започва разформироване на народните комитети и местна съпротива срещу тези мерки. Повечето комитети в южната част на полуострова са разтурени до края на 1946 година, но на остров Чеджу американската администрация установява контрол (със силата на оръжието) едва през 1949 година – годината когато американската армия напуска Корея (съветската армия напуска северната част в края на 1948 година). Генерал Ходж започва да използва и бивши служители на колониалната администрация в новото управление – мярка, която определено не помага за легитимирането на новата администрация.
През лятото на 1948 година американските окупационни сили организират избори със спонсорството на ООН и през август се създава Република Корея начело с Ли Син Ман, националист, който дълги години преди това е живял в изгнание в САЩ. Три седмици по-късно, на 9 септември, се провъзгласява Корейската Народнодемократична Република (КНДР) на Север начело с Ким Ир Сен. Въпреки демократичните избори на Юг, омразната колониална административна система остава почти непокътната. Това отчуждава значителна част от националистите. Поддръжници на двата режима прекосяват границата в двете посоки - комунисти и техни симпатизанти отиват на Север, заплашени от преследване, а собственици на земя и други по-заможни семейства от Севера търсят убежище на Юг. Така се формират два непримирими лагера, които продължават опитите си да установят контрол върху целия полуостров
След изтеглянето на съветската и американската окупационни армии от двете половини на полуострова до 1949 година обаче, Северът се възползва от военното си превъзходство и решава да обедини полуострова със сила. Преди нападението Ким Ир Сен се консултира със Сталин и Мао Цзедун. Популярната версия гласи, че Сталин заповядва това нападение, но по-късни изследвания сочат неговата предпазливост да не влезе в пряка конфронтация със Съединените щати. Фактически Ким Ир Сен убеждава Сталин, че такава война ще завърши победоносно за няколко седмици, но иска доставка на ново оръжие за севернокорейската армия. Ким Ир Сен осигурява съветската подкрепа на определена цена. Сталин поставя като условия – минимален риск на операцията и годишен внос на 25 000 тона живак от КНДР.
Мао Цзедун е бил заинтересован от осигуряване на общата си граница с КНДР. Но в началото и той се е колебаел да подкрепи военни действия на КНДР срещу Република Корея. Мао получава уверения от Москва, че победата на Севера е възможна и се съгласява да подкрепи КНДР в случай на необходимост. Такава необходимост наистина възниква в хода на войната и Китайската народноосвободителна армия се озовава в центъра на бойните действия.
Мао и Ким са били убедени, че американците няма да се върнат на Корейския полуостров, за да се притекат на помощ на Южна Корея в случай на война. Те са вярвали, че нападението на Северна Корея на юг е завършване на гражданската война на Корейския полуостров. Севернокорейската офанзива съвпада и с интензивните приготовления на Китайската народноосвободителна армия да завърши кампанията срещу Чан Кай Ши, който се барикадира на остров Тайван с остатъците от разгромената си армия. Мао е вярвал също, че американците се боят да не дадат жертви за каузата на друга държава. В същото време президентът на Република Корея, Ли Син Ман, прави войнствени изявления, насочени към Севера и заплашва с офанзива – така наречения “марш на север” – за освобождаване на полуострова от комунистите. Ли не предприема нищо, защото армията на Южна Корея по това време отстъпва значително на тази на Северна Корея по оборудване и подготовка. КНДР решава да нападне, защото е била по-подготвената страна с осигурена подкрепа от военен съюзник.
Никой не оспорва факта, че атаката на Северна Корея през 1950 година е дълго планирана военна офанзива. Според съветски архивни материали, съветската страна е виждала войната не толкова като териториално разширяване, колкото като обединение на полуострова на сравнително ниска цена и то преди САЩ да могат да се намесят. Москва не смятала, че Корея има голяма стратегическа стойност сама по себе се. Но най-голямото й опасение в този район след края на Втората световна война било – Япония да не се окопити и отново да набере сили, да се милитаризира и да влезе в съюз с Южна Корея, подпомагана от САЩ. Затова за Москва войната срещу Юга е била възможност да се предотврати такъв сценарий срещу Съветския съюз, докато армията на Република Корея е все още слаба и преди Япония да се възстанови от поражението си във Втората световна война.
През лятото на 1949 година, напрежението между двете наскоро образувани корейски държави е критично и съветският посланик в Пхенян, Щиков, е бил убеден, че Югът ще нападне Севера до юли 1950 година. Затова Съветският съюз и Северна Корея подготвят план за “решаваща контраофанзива”, за да предотвратят нападение от Юга. Параноята и напрежението от двете страни на 38-я паралел били толкова големи, че война е можело да избухне всеки момент през 1950 година. Съветски военни съветници в Пхенян начело с генерал Василев и севернокорейците подготвили план за военно действие с названието “Оперативен план за изпреварващ удар” в началото на юни 1950 година. Последните доставки със съветско оръжие и оборудване пристигат в КНДР в началото на юни. Ким е бил готов с армия от 150 000 войници. Въпреки че опасенията в Пхенян за възможно нападение на южнокорейската армия са играли роля в планирането на войната, историческият факт си остава – Северна Корея напада първа на 25 юни 1950 година.
Брус Камингс, който изследва произхода на Корейската война, защитава тезата, че войната е плод на гражданската война на полуострова, която започва от национални и класови противопоставяния по време на колониализма, добили острота след Освобождението през 1945 година. В известен смисъл, това обяснение е основателно, имайки предвид формирането на два политически лагера на Север и на Юг, които са с по-дълбок исторически произход. Но Корейската война като събитие не може да се разглежда извън рамките на факта, че става дума за две създадени държави на полуострова през 1950 година и че едната държава – КНДР напада другата – Република Корея. Гражданска война може да избухне в едно общество, докато КНДР и Южна Корея представляват две много различни общества преди 1950 година. Корейската война има елементи на гражданска война, защото става дума за разделена корейска нация, в която се е формирало политическо противопоставяне години преди войната. Но определянето на войната като продължение на гражданския конфликт в Корея е преувеличено, според мен.
Корейската война е и първият “горещ” конфликт на Студената война и следователно трябва да се вземе под внимание и световното противопоставяне на двете суперсили, САЩ и СССР, когато се анализира произхода на Корейската война. Един вътрешнополитически конфликт в постколониалното корейско общество придобива формата на междудържавен конфликт с помощта на външни сили. Щеше ли да има Корейска война без намесата на САЩ и на Съветския съюз? Война вероятно щеше да има, доколкото се бяха образували две антагонистични държави на полуострова, едната от която е имала военно превъзходство над другата. Но важното в случая е, че нямаше да се образуват две отделни държави без интервенцията на двете суперсили, независимо от това каква политическа ориентация щеше да има обединената корейска държава.
Настроението на американското общество през 1950 година е изолационистично и против пряко участие на американската армия във военни операции на чужда земя. Освен това държавният секретар в администрацията на Труман, Ачесън, не включва Южна Корея в листата на страни, които Съединените щати биха защитили със силата на оръжието, ако тяхната сигурност е застрашена. Това дава основание на Пхенян и Пекин да вярват, че САЩ няма да се намесят в евентуална война за обединение на Корейския полуостров. Но Мао и Ким недооценяват решителността на Вашингтон да не допуска завоюване на нови територии от комунистическите движения в Азия.
Само след около месец офанзива, севернокорейската армия притиска южнокорейските сили заедно с немногобройни контингенти от западни страни в югоизточната част на полуострова. Междувременно ООН гласува резолюция, която осъжда нападението и оторизира съставяне на сили на ООН да се намесят в конфликта на страната на Южна Корея. По ирония на съдбата, съветският представител в ООН не взима участие в гласуването в знак на протест. Но участието му би блокирало резолюцията поради правото да упражнява вето в Съвета за сигурност. Общо 17 държави участват във военните операции под флага на ООН, но САЩ имат доминираща роля в участието и командването на обединените сили.
Американски сили, командвани от генерал Дъглас Макартър, главнокомандващ американските сили в Тихия океан, дебаркират изненадващо в тила на севернокорейската армия през септември 1950 година и принуждават севернокорейската армия да се изтегли, като я изтласкват на север, почти до границата с Китай. Това на свой ред провокира изненадващо китайско участие във войната. Мао решава да влезе във война със САЩ, въпреки че китайската армия е съставена от “доброволци.” Атомната бомбардировка на Хирошима и Нагасаки преди края на Втората световна война демонстрира разрушителната мощ на американската армия, но Мао нарича атомната бомба на САЩ “книжен тигър”. Дори отказът на Сталин за пряка военна помощ (той се съгласил да осигури съветски самолети за защитата на китайската брегова охрана, но се е колебал за размера на доставките по време на операцията) не разубеждава Мао да се намеси и спаси КНДР от поражение във войната. Нещо повече, Мао губи сина си във войната и се съгласява той да бъде погребан в Корея, като символ на братското задължение на китайския народ към КНДР, и заявява, че без жертви не може да има победа.
Китайската армия преминава река Ялу, която е границата с КНДР, в края на месец октомври 1950 година. Тази акция напълно изненадва американското командване, което е било убедено, че Китай не би се решил на пряка военна конфронтация с Вашингтон. Новата офанзива на китайските и севернокорейски сили (които имат общ военен опит от войната на Китайската народноосвободителна армия срещу Япония и Чан Кай Ши) придвижва фронтовата линия на юг от Сеул, който преминава четири пъти в ръцете ту на едните, ту на другите. Генерал Макартър е смятал, че за да се спре Китай в Корея, той трябва да се атакува на собствената му територия. Генералът дори изготвя план за използване на атомни бомби в Манджурия, за да пречупи съпротивата на Китай.
Този план обаче е бил твърде рискован в очите на президента Труман (от 1949 година Съветският съюз е ядрена сила). Труман прокламира политика на “задържане” на комунистическия свят през 1947 година, за да ограничи растящото по това време комунистическо влияние в Азия и други райони на света. Политиката на “задържане” е позната като “доктрината Труман”. Тя е насочена към финансово и военно подпомагане на различни държави с цел да се спре настъпването на комунизма и да се ограничи влиянието на Съветския съюз и социалистическия лагер. Новата доктрина се прилага за първи път в Гърция и Турция през 1947 година.
Макартър открито критикува политиката на Труман, който е бил против нападение на Китай. В резултат на това публично разногласие, противоречието между президента и генерала се задълбочава, което предизвиква Труман да снеме Макартър от поста му на върховен главнокомандващ на американските сили в Тихия океан и на съюзническите сили в Корея през април 1951 година. Въпреки разделението на Корейския полуострова в резултат на войната, снемането на Макартър от поста му вероятно е предотвратило евентуалното ескалиране и разширяване на войната в Азия.
Фронтовата линия се задържа до оригиналната разделителна линия между двете половини на полуострова – 38-я паралел. Още през 1951 година става ясно, че нито една от страните не може да победи в тази война и започват преговори за примирие, които продължават почти две години. Основен проблем между двете страни е размяната на военнопленници. Значителна част от военнопленниците на севернокорейската армия желаят да се върнат на Север, но друга част предпочитат Юга. КНДР настоява всички военнопленници да бъдат върнати, докато американското командване се противопоставя на такъв ход. Смъртта на Сталин през 1953 прави позицията на Китай и КНДР по-гъвкава и те се съгласяват на някои отстъпки по въпроса за военнопленниците, което води до споразумение за спиране на бойните действия. Войната затвърждава разделението на полуострова след сключване на примирието през юли 1953 година.
И досега все още не е сключен мирен договор. В резултат на Корейската война и намесата на САЩ, напълно се осуетяват опитите на Китайската народноосвободителна армия да направи офанзива в Тайван и да включи острова в територията на КНР. Последвалото постоянно американско военно присъствие в района, включително в проливите между континента и остров Тайван, осуетява по-късни опити за обединение и гарантира развитието на Тайван като самостоятелна държава, наречена Република Китай. Тя дори представя Китай в ООН до 1970 година. Сега Тайван е призната само от около 20 държави. Обединението между Китайската Народна Република и Република Китай продължава да бъде нерешен проблем от края на гражданската война в Китай през 1949 година. Националистите в Тайван издигнаха мавзолей на своя покоен лидер, Чан Кай Ши. Чан загубва континентален Китай два пъти – веднъж срещу Япония, и след това срещу комунистите, но имаше трети шанс в Тайван, чиято икономика се превърна в една от най-проспериращите в Азия. По ирония на съдбата, националистите би трябвало да издигнат паметник на Ким Ир Сен в столицата на Тайван, Тайпе, защото благодарение на нападението му срещу Южна Корея се проваля планът на КНР да анексира Тайван и той се запазва като самостоятелна политическа единица. Пекин нарича Тайван “отцепила се провинция”, но така или иначе, островът е все още извън контрола на КНР.
Не случайно се спрях на 1950 година. Тя е критична не само за Корея, но и за Китай. Политическите разделения, които се затвърждават чрез Корейската война определят основни тенденции в развитието и външната политика на Северна Корея, Южна Корея, Китай и Тайван, а оттам и на цялата стратегическа конфигурация на Студената война в Азия. Тези разделения ще доминират външната политика на Източна Азия и за много години напред, защото такива рани не се лекуват лесно. Формалните обединения, които се очаква да се осъществят незнайно кога, няма да бъдат краят на разделението, те само ще поставят началото на бавно и мъчително лекуване.
Трябва да се добави и Виетнам в общата картина, чиято съдба напомня удивително новата история на Корея с тази съществена разлика, че Виетнам сега е единна държава. Виетнамската история също е белязана от антиколониална борба през първата половина на 20-ти век: първо срещу Франция, след това срещу Япония по време на Втората световна война и отново срещу Франция, която се опитва да възвърне колониалното си господство в Индокитай след 1945 година. Силите на Виетмин (партизанската армия) предвождани от Хо Ши Мин надделяват в борбата с французите през 1954 година, но това още не означава обединение на цялата страна, защото Виетмин контролира северната част на страната, а политически сили, подкрепяни от Франция и по-късно от САЩ – южната част. През същата година в Женева разделят “временно” Виетнам на Север и Юг по 17-я паралел, като по план след две години трябва да се организират избори и формално страната да се управлява от единна държавна власт. Въпреки фиаското на идентичен план за Корея, същият модел на разделение се прилага и във Виетнам. Но понеже Виетмин и Хо Ши Мин са имали голям шанс за спечелване на планираните общи избори, Вашингтон се отказва от идеята за избори. Виетнам остава разделен, докато Северен Виетнам не обединява двете части през 1975 година. Северът надделява, защото американците напускат Виетнамската война през 1973 година след години на безплодни усилия да подкрепят финансово и военно непопулярните режими на Южен Виетнам.
Давам този пример, защото е аналогичен с разделението на Корея. След края на Втората световна война националистичните сили във Виетнам и Корея, които са изграждали политическата си легитимност и военната си сила в антиколониални партизански войни, се явяват мощна политическа сила в постколониалния период. Същевременно лидерите на тези национални движения са имали аспирации към комунистическите идеи, свързани с национална независимост от Запада и радикално преобразуване на постколониалното обществото. Лидерът на движението за независимост на Виетнам, Хо Ши Мин, е основател и на Виетнамската комунистическа партия. Виетнамските комунисти са ядрото и на антияпонската военна съпротива.
Съчетаването на комунистически идеи и борба за независимост е давало мощно политическо оръжие в ръцете на комунистическите партии, които са доминирали северните половини на Корея и Виетнам. Това е и една от причините Виетнам и Северна Корея да се управляват все още от комунистически партии, въпреки разрушаването на Съветския съюз и социалистическата система в Източна Европа, което сложи край на Студената война. Освен някои исторически, културни и геополитически особености, като наследството на конфуцианството (което има егалитарен елемент) и развитието на Китай (“социализъм с китайски характеристики”), друг съществен фактор за политическата “издръжливост” на режимите на КНДР и Виетнам е националистичния кредит на комунистическите партии в тези страни. По ирония на съдбата, американците сега отново се връщат във Виетнам, но не с напалм, а с кока-кола и инвестиции.
Северна Корея по-бързо се възстановява от руините на Корейската война в сравнение с Южна Корея и започва социалистически тип индустриализация, подпомагана от Съветския съюз и Китай. През 50-те и 60-те години на миналия век КНДР бележи по-бързи темпове на развитие. За 20 години след Корейската война Северна Корея осъществява бърза индустриализация с акцент върху тежката промишленост. Трябва да се вземе под внимание и икономическото наследство от японския колониализъм, който оставя сравнително по-развита северната част на полуострова в индустриално отношение, докато южната е била земеделският район на Корея. КНДР по-бързо организира и преразпределя ресурси от аграрния в индустриалния сектор заради силно централизираната икономика и възможността за мобилизиране на човешки ресурси.
След първите две десетилетия на бързо икономическо развитие (1953-1973 година), следват три десетилетия на забавяне на развитието, стагнация и упадък. Обратът през 70-те години се корени в изчерпването на силовите мобилизационни методи за създаване на добавена стойност в икономиката. За забавянето на темповете на растеж на икономиката и последвалия спад допринася влошеният валутен баланс на страната. Пхенян започва да използва западни кредити за обновяване и модернизиране на производствената си база (строеж на заводи със западно оборудване). Но “петролният шок” (рязкото увеличаване на цената) и спадането на цените на минералите (основна експортна стока на КНДР) рязко свиват валутните постъпления през 70-те години. Натрупва се външен дълг от 2 милиарда долара.
Направените инвестиции от друга страна не създават конкурентноспособни стоки, които да осигурят тяхната възвръщаемост. Въпреки трудностите, Пхенян отказва да либерализира икономиката си по китайски и виетнамски образец през 80-те години, което допълнително влошава затворената икономика. Загубата на пазари в бившия Съветски съюз и Източна Европа след края на 80-те години още повече подкопава възстановяването на икономиката. Половинчатите мерки за откриване на специални търговски и икономически зони не дават резултати. А американските санкции, които са наложени след войната, както и ограниченият достъп до международни кредити, допълнително затрудняват възстановяването на стопанството. От 1991 до 1998 година, севернокорейската икономика бележи спад с 35%. Този процент е сходен със свиването на източноевропейските икономики в края на 80-те и началото на 90-те години. В същото време военните разходи на Пхенян не намаляват, което води до допълнително изтощаване на националните ресурси.
Двата сектора, които най-много са засегнати от кризата в КНДР са хранителната промишленост и енергийният сектор. Идеологията на “самозадоволяване” с храни и намаляване на валутните резерви доведе до фатални последици през 90-те години. Влошаването на инфраструктурата, амортизацията на машини и липсата на торове водят до намаляване на добивите на зърнени храни и други земеделски стоки. Катастрофалните наводнения през 1995 година влошават ситуацията, защото цели райони стават негодни за земеделие (36% от обработваемата площ). Жертвите на глада и на болестите, причинени от недохранване през последните 9 години, се изчисляват между 0,5 и 2,5 милиона души. Кризата в икономиката и няколкото поредни години с невиждани суши усложняват ситуацията. Безвъзмездната помощ за Северна Корея от международната общност в периода от 1995 до 2002 година възлиза на 2,6 милиарда долара, 747 милиона от които, или 29%, е помощ от Южна Корея.
Като се види нощна сателитна снимка на Корейския полуостров, контрастът между Юга и Севера е фрапиращ: светла южна част и тъмна северна. Добивът на електроенергия в КНДР спадна от 28 милиарда киловатчаса през 1988 година на 17 милиарда киловатчаса през 1999 година. Новите ядрени реактори предвидени от международния консорциум, наречен Организация за енергийно развитие на Корея (KEDO), в рамковото споразумение между КНДР и САЩ през 1994 целяха компенсиране на загубите от затварянето на ядрения реактор с тежка вода в Йонгбьон. Споразумението е за замразяване на ядрената програма на КНДР, за да се предотврати извличането на плутоний от радиоактивните отпадъци на реактора. Но настоящото напрежение между двете страни не дава надежди за скорошно решаване на този проблем. В същото време сривът на икономиката не позволява на КНДР да закупува нужните количества суров петрол, след като Русия спря доставките на специални цени през 1992 година след разпадането на Съветския съюз. Китай от своя страна намали специалния износ на петрол за КНДР през 1994 година. Ако през 1988 година Пхенян е внасял 23 милиона тона суров нефт, през 1999 година успява да внесе едва 4 милиона тона.
Комунистическата идеология на Северна Корея – “Чучхе” (независимост, разчитане на собствените сили), е крайна смесица на пет елемента: 1) национализъм, 2) Сталински тип контрол и срастване на партия и държава, 3) Маоистки тип мобилизация, 4) конфуциански егалитаризъм и 5) митология за “великия вожд” – Ким Ир Сен. Чучхе създава политическа династия и символизира връзката на обществото с държавата. Разликата от Съветския съюз и Китай е, че в Северна Корея все още не е настъпило демитологизиране на идеологията и политическата система в КНДР (в СССР това става през 1956 година, три години след смъртта на Сталин, а в Китай – 1978 година, две години след смъртта на Мао). Северна Корея е единствената държава в историята на комунизма, която успява да наложи наследяване на политическата власт – от баща на син. “Любимият вожд” Ким Чен Ир представлява приемственост на политическата династия.
Предаването на властта от баща на син не е без прецедент в Азия, което демонстрира силната връзка между политическата култура и конфуцианството. В Тайван Чан Кай Ши предава властта на сина си и само ранната му смърт осуетява наследяването на властта от семейството. Подобен пример има и в Сингапур с най-дългогодишния държавен лидер в Азия, Ли Куан Ю (той също не успява да направи политическа династия, поради заболяване на сина му). И в неконфуциански азиатски държави семейни политически династии са доминирали в политическия живот на страните в различни периоди от новата история – Неру-Ганди в Индия и Сукарно в Индонезия. От друга страна, семейният бизнес в Южна Корея и други икономики в района са в основата на индустриалната структура и култура в Азия.
Въпреки масираната военна и финансова помощ на Съединените щати за Южна Корея през 50-те години, режимът на Ли Син Ман не успява да изведе страната от икономическата стагнация. Южна Корея е най-големият получател на помощи от САЩ в света през 1950-те години, като в средата на десетилетието пряката финансова и военна помощ достига 700 милиона долара годишно. Корупцията и засилващото се политическо насилие обаче водят до падането на режима през 1960 година. През месец март избухват демонстрации в Сеул и други градове. Ли Син Ман въвежда военно положение и заповядва мобилизирането на една дивизия за потушаване на протестите. В Сеул загиват 115 демонстранти. Ситуацията става нетърпима за Вашингтон. Лично американският посланик информира Ли за спирането на американската подкрепа за неговия режим през април 1960 година. На следващия ден Ли си подава оставката.
В средата на 70-те години на миналия век Южна Корея достига финансов паритет в резултат на агресивната индустриализация, предприета от президента Пак Чжон Хи през 60-те и 70-те години. В средата на 60-те години се утвърждава експортната икономика. Тази форсирана индустриализация има и политическа цена на Юг. Пак утвърждава диктатурата след военния преврат през 1961 година. През 1972 година той въвежда военно положение и започва да управлява с декрети. От края на 70-те години насам разликата между двете корейски държави става все по-голяма в полза на Юга. Годишният доход на човек в Република Корея през 1963 година е бил едва 100 долара. През 1990 година той нараства на 5000 долара, а през 2002 година наближи границата на 10 000 долара (след като беше спаднал на 6000 по време на кризата през 1998 г., заради обезценяването на вона). Годишният доход на човек в КНДР през 2002 година е 800 долара (което прави разлика в доходите на двете корейски държави близо 13 пъти).
Политическата и идеологическа конфронтация по време на Студената война създава психоза, която оставя дълбоки следи в мисленето на корейците от двете страни на ДМЗ. Вече стана дума за инфилтрационните тунели на Юга. Обяснението е, че тези тунели са копани от северната страна под ДМЗ с цел подготовка при внезапно нападение. Други грандиозни проекти бяха големи изкуствени язовири на Юга, строени през 80-те години, за да неутрализират наводнения, причинени от евентуалното взривяване на язовири от северната страна на ДМЗ, които са строени с тази цел (поне такава е официалната версия на Сеул). Освен тези проекти на “окопаване и закопаване”, някои от които са с със спорна автентичност, засвидетелствани са многобройни инциденти и терористични операции на КНДР, които струват стотици невинни жертви на Юга.
Един от случаите е с американски кораб и тогава КНДР предприема мерки на самозащита. През януари 1968 година Северна Корея пленява "USS Pueblo", американски шпионски кораб във водите на КНДР с 82 военнослужещи на борда (един от тях умира по време на плен). По-късно КНДР връща американските военнослужещи и запазва кораба, като го превръща в музей. Той функционира и до наши дни, като пример на американските агресивни намерения спрямо Северна Корея. В множество случаи обаче, Пхенян организира подривни акции с цел дестабилизиране на Южна Корея.
Годината 1968 бележи началото на контрол на “партизанската група" във възлови центрове на севернокорейския режим, включително на тайните служби. Тази група се състои от бивши партизани от отряда на Ким Ир Сен в Манджурия по време на колониализма. Тя планира и изпълнява редица подривни операции. Генералите в Пхенян напразно са се надявали, че тези акции могат да възобновят партизанското движение на Юга с помощта на командоси от Севера и евентуално да подготвят “освобождаването” на Южна Корея и обединението на полуострова под ръководството на Пхенян.
Секретните служби на КНДР първо се опитват да елиминират Пак Чжон Хи. През януари на 1968 година Пхенян изпраща взвод от около 20 командоси на юг с цел покушение над южнокорейския президент. Пак Чжон Хи, взел властта след преврата през 1961 година, започва форсирана индустриализация и засилване на военната мощ на Република Корея. Севернокорейските командоси трябвало да стигнат до самия президентски дворец в покрайнините на Сеул. И те наистина успяват да стигнат до двореца, но части от армията и охраната на президента успяват да ги обезвредят след неколкочасово сражение. Към края на 1968 година Северна Корея прехвърля 100 командоси на източното крайбрежие на Южна Корея, за да организират партизанско движение в страната. Тази операция завършва с провал, както и подобен десант през март 1969 година. Тогава вече е твърде късно за възстановяване на партизанското движение на юг. То съществува през 40-те и отчасти през 50-те години. През юни 1969 година следва нова севернокорейска диверсия на западното крайбрежие на Република Корея. Продължаващите безплодни операции с командоси довеждат до изпадане на “партизанската група” в Пхенян в немилост.
В средата на 70-те години отново се правят опити за елиминиране на Пак Чжон Хи. На 15 август 1974 година (национален празник по случай капитулацията на Япония и Освобождението на Корея през 1945 година) агент на КНДР прониква в конгресната зала и прави несполучлив опит за покушение над Пак Чжон Хи. Вместо него загива съпругата му. Следва десант от Севера на западното крайбрежие на Република Корея през септември 1975 година.
През 80-те години атаките срещу интересите на Южна Корея се прехвърлят в други страни или във въздуха. През 1983 година мощна бомба се взривява в държавна сграда в Рангун, столицата на Мианма (бивша Бирма), където е настанена държавна делегация на Република Корея. Загиват 17 високопоставени южнокорейски служители, между които четирима министри. Най-злощастният случай от тази поредица на подривна и диверсионна война е взривяването на самолет на южнокорейските авиолинии, “Кореан еър”, по време на полет през 1987 година. Загинаха всичките 115 пътници и екипажът на самолета. Смята се, че Северна Корея е отговорна за тези акции. През 1996 година шпионска подводница на КНДР аварийно излиза на брега на Южна Корея. В резултат на преследването и залавянето на екипажа загиват 13 южнокорейски цивилни и военнослужещи, както и двайсет и четиримата севернокорейски командоси (някои се самоубиват).
Страхът в Южна Корея от нападение от Севера е копие на подобни страхове в КНДР за нападение от Юга, още повече, че наличието на американски военен контингент в Южна Корея засилва страховете и параноята на Севера от американско нападение и това продължава и до днес.
Студената война на Корейския полуостров е картина на напрежение и постоянна несигурност. От друга страна, “комунистическата заплаха" от Севера винаги е използвана от военни диктаторски режими на Юга, за да ограничават политическите свободи и да репресират неудобни на режима лидери. Най-големият грях на южнокорейските военни режими в това отношение е кървавата разправа с протестиращите в Куангджу през май 1980 година, за което стана дума вече. Конфронтацията и омразата оставят своя отпечатък върху образованието и представите в южнокорейското общество. Корейски приятели са ми разказвали за индоктринирането в основното училище – как севернокорейците били друг, специален вид хора, дори не били корейци изобщо. Стигало се до такива абсурдни изкривявания на представите на южнокорейските деца за Северна Корея, като например, че севернокорейците са с червена кожа, защото са враг. Това са детски фантасмагории, но те са плод на идеологическата война по онова време. До средата на 80-те години властите на Южна Корея представят севернокорейското знаме като празно четириъгълно петно. Сега тази призрачност на образа на КНДР в Южна Корея до голяма степен е отживелица след редицата мерки за подобряване на отношенията.
В Южна Корея има засилен интерес към изучаването на Севера, особено след историческото посещение на президента Ким Те Чжун в Пхенян и първата среща между лидери на двете корейски държави през юни 2000 година. Въпреки, че планираната втора среща между Ким Те Чжун и Ким Чен Ир не се осъществи поради опозиция в Република Корея и усложненията в отношенията след идването на Джордж Буш на власт в САЩ през 2001 година, редовни срещи на министерско ниво спомагат за продължаване на диалога. През последните години зачестиха инициативи, като срещи на разделени семейства, възстановяване на железопътната линия между КНДР и Република Корея, прекъсната от 1953 година и т.н. Публикации по история, икономика, култура и други области на живота в Северна Корея наводняват книжарниците в Южна Корея. Телевизионни програми от КНДР започнаха да се излъчват през 1998 година по южнокорейски канали. Започнаха и копродукции на анимационни филми през 2002 година, откриване на изложба на севернокорейци в Сеул през март 2003 година и други изяви.
Спортът е друга област на сътрудничество между Южна Корея и КНДР. На Олимпийските игри в Сидни през 2000 година двете Корейски държави се представиха с обща делегация, макар че се състезаваха отделно. Същата символика присъстваше и на Азиатските игри в Пусан, Южна Корея през 2002 година. КНДР изпрати свой отбор и на Универсиадата в Тегу през август 2003 година. Севернокорейските спортисти бяха придружени от “армия на красотата” – добре подбрани севернокорейски момичета, които подкрепяха състезателите на страната си като пееха, ръкопляскаха в такт и изпълняваха масови упражнения, за да представят страната си. Това беше първият път, когато КНДР изпрати “публика” да подкрепя спортистите си в Южна Корея.
Икономиката винаги е била свързващо звено в политически разделените държави, макар че тази връзка понякога е изтънявала до крайна степен. Но напоследък й се вдъхна нов живот. Ким Те Чжун беше придружен от лидерите на водещите корпорации на Южна Корея по време на посещението си в Пхенян. Това откри пътя на инвестиционни проекти на Север.
В края на юни 2003 година започна изграждането на индустриален парк в Кесонг, на 70 километра северно от ДМЗ. Кесонг е старата столица на Корьо (935-1392 година). Комплексът е свързан с железопътни връзки с Китай и Русия (Транссибирската магистрала). Хюндай асан е главният изпълнител на проекта, който трябва да бъде завършен до 2007 година и ще струва близо 200 милиона долара. Очаква се около 250 южнокорейски фирми от леката промишленост като текстилна, обувна и други, да изградят предприятия в комплекса. Вече 900 южнокорейски фирми са кандидатствали да започнат работа. Паркът в Кесонг ще създаде 22 000 работни места. Годишната продукция се очаква да достигне 2,7 милиарда долара, докато годишният доход на КНДР се изчислява на 28 милиона долара. Друг проект е възстановяването на две железопътни линии, които са свързвали южната и северната част на полуострова преди Корейската война. На 5 февруари 2002 година бе открита и първата пътна връзка по източното крайбрежие между двете страни след 50-годишно пълно откъсване на двете инфраструктури.
Евтината работна ръка от Севера съчетана с технологии и маркетинг от Юга се очаква да създаде конкурентни условия за успешен бизнес модел чрез сътрудничество на двете държави. Но както винаги политиката до голяма степен ще определи шансовете за успех на такова начинание, а историята на отношенията предвещава само неясно бъдеще. Кризата на полуострова има сериозни международни последици и надвисналите ембаргови облаци над КНДР не са благоприятен климат за инвестиции. От друга страна, Югът си има своите политически проблеми свързани с отношенията със Севера.
Срещата на високо равнище през 2000 година се помрачи от направени разкрития в Сеул, че Северна Корея е “изнудила” Южна Корея да обещае 450 милиона долара инвестиции, от които 100 милиона – директна финансова помощ, като условие за историческата среща. Хюндай е служил като основен канал за превеждане на сумата. Разследване на южнокорейската прокуратура през юни 2003 година уличи трима от приближените помощници на Ким Те Чжун в получаване на подкупи от Хюндай (бившият секретар на президентската канцелария например е получил 12,5 милиона долара от конгломерата). Обяснението на бившия президент за тайното превеждане на милиони долари на Пхенян преди срещата с Ким Чен Ир е, че това се правело в името на мира на Корейския полуостров. Председателят на Хюндай асан, Чонг Монг Хон, който е един от синовете на основателя на конгломерата Хюндай и оглавяваше една от трите части на групата, (разбита след кризата през 1997-1998 година и кончината на бащата през 2000 година) се самоуби в началото на август 2003 година. Хюндай асан и лично нейният председател станаха жертва на скандала, защото Хюндай асан бяха в основата на секретните преводи и сделки със Северна Корея.
Проектите на Хюндай в Северна Корея са пример за трудностите и високата цена на политизираното икономическо сътрудничество между двете корейски държави. Основателят на Хюндай, Чонг Джу Йонг, посети Северна Корея през 1989 година и подписа протокол за развитие на известната планина Къмганг (рубинена) като туристически обект. Следва ново посещение през 1998 година, като този път Чонг, който е роден в Северна Корея, прекосява Панмунджом два пъти и с 20 камиона и 1000 глави едър рогат добитък в знак на добра воля към Пхенян. При второто си посещение основателят на Хюндай се среща с Ким Чен Ир и е придружен от сина си, Чонг Монг Хон, който оглавява Хюндай асан основана година по-късно с цел управление на дейността на групата в КНДР. В края на 1998 година потеглят първите кораби с южнокорейски туристи за планината Къмганг. През 1999 година Чонг Джу Йонг се съгласява да започне изграждането на индустриален комплекс на Север, около старата столица на Корея, Кесонг. През 2000 година синът му, Монг Хон отново се среща с Ким Чен Ир и подарява отново 500 глави добитък на КНДР.
Въпреки смъртта на основателя на Хюндай през 2001 година, проектите продължават да се осъществяват и КНДР приема закон през 2002 година за създаване на индустриалния парк в началото на 2003 година. Открива се по-евтин земен маршрут за планината Къмганг. А през септември същата година се откри и първата от 40 години насам пряка гражданска въздушна линия от Сеул до Пхенян. Самолети на “Кореан еър” и “Азиана” от Република Корея започнаха да превозват южнокорейски туристи на север. Благодарността на Северна Корея за помощта на Хюндай и за продължаващата й ангажираност в общи проекти, въпреки трудностите, символично бе изразена с посвещаване на нова спортна арена, построена с помощта на Хюндай, на основателя на конгломерата и наименуването й “Чонг Джу Йонг”. За откриването на спортната зала в началото на октомври 2003 година се осъществи първото масово цивилно пътуване през ДМЗ от края на Корейската война насам. Около 1100 южнокорейци, включително парламентаристи, прекосиха ДМЗ, за да вземат участие в празненствата.
Политическият характер на проектите поддържа инициативи, които са губещи във финансово отношение. Даренията и субсидиите на Хюндай (подкрепяни от администрацията на Република Корея) за Северна Корея включват още износ на 50 000 телевизора, като никой не очаква, че КНДР ще ги плати (стойността им е близо 9 милиона долара), 20 луксозни автомобила с марката на Хюндай. Споразумението за планина Къмганг включва изплащане на Пхенян на близо 900 милиона долара за определен период от време, макар че броят на туристите до сега е 500 000 и проектът не се е превърнал в печеливш бизнес. Пхенян обаче настоява да получи цялата сума. След трагичната смърт на Чонг Монг Хон, политици и наблюдатели апелират за продължаване на проектите, дори това да означава продължаващи субсидии от Южна Корея. Но сложното преплитане на държавни и частни интереси не позволява прозрачност при изпълнение на проектите, което взема жертви, като бившия председател на Хюндай асан. Правителството на Ким Те Чжун окуражи групата Хюндай да продължи проектите си със Севера като си “затвори очите” за секретните преводи и подкупи, за да се осигури срещата на високо равнище през юни 2000 година.
През последните години започна бавно да се формира общо корейско съзнание. Когато Северна Корея през 1998 година изстреля ракета над Япония, като част от тест на ново поколение ракети със среден радиус на действие, покрай международните усложнения и протести на Япония, САЩ и Република Корея, някои южнокорейци не скриваха задоволството си, че корейци са “натрили носа” на японците. Междувременно КНДР пое ангажимент да не продължава тестовете.
Понастоящем КНДР отчаяно се бори за дипломатическо признаване от САЩ и Япония и за икономическа помощ. Пхенян поддържа четвъртата по размер редовна армия в света (1,1 милиона) с най-многочислените специални части в света, наброяващи 120 000 командоси. Северна Корея е може би най-военизираното спартанско общество в света. Задължителната военна служба е между пет и седем години, като част от времето е посветено и на “социалистическото строителство” по различни обекти на страната. По най-нови данни, военният бюджет на КНДР, дори в последните години на остра икономическа криза, съставлява 5 милиарда долара или 31,3% от БВП (военният бюджет на Южна Корея съставлява 2,8% от БВП на страната, но военните разходи на КНДР са една четвърт от тези на Южна Корея). Един от бегълците от Севера, който е работил в ракетната програма на КНДР, твърди в писмо, публикувано в "Уолстрийт джърнъл" от 6 юни 2003 година, че във военния комплекс на Северна Корея работят 100 000 изследователи и инженери. Тази информация не може да се провери от независим източник, но дори преувеличена, тя не би била в разрез с военизираната система на КНДР.
В същото време Северна Корея представлява страна от света на Джордж Оруел, описана в книгата “1984”. В този смисъл контрастът между двете корейски държави изглежда още по-остър. Ако за Южна Корея може да се каже, че “бъдещето е сега”, в смисъл на динамика, развитие и отвореност, за Северна Корея може да се твърди, че за обществото – “1984” е сега”. Това може да е художествено преувеличение, но картината на Север буди съжаление. Вече 300 000 бегълци от КНДР са прекосили границата с Китай. Много севернокорейци успяват да преминат стриктно охраняваната граница с Китай, въпреки опасността да бъдат заловени и пратени заедно със семействата им в поправителни трудови лагери. Някои от бегълците в Китай успяват да се промъкнат до Южна Корея чрез трети страни. Лагерите и затворите в Северна Корея напомнят описанията на Солженицин за многото лагери – “ГУЛАГ”. Смята се, че режимът в Пхенян има шест големи лагера за 200 000 политически затворници. Затворниците копаят въглища, събират реколта или произвеждат стоки за износ.
Напоследък се забелязва бум на китайския туризъм в КНДР. Пхенян разреши отварянето на няколко казина само за чужденци, с цел осигуряване на ценна чужда валута (в Китай хазартът е забранен). Освен от казината, китайските туристи са привлечени от красивата природа и евтините стоки. Някои туристи дори споделят, че КНДР им приличала на Китай през 70-те години на 20-ти век, преди страната да тръгне по пътя на реформите (нещо като връщане във времето).
По време на Корейската война загиват 3 милиона от 20 милиона население на полуострова. В резултат на образуването на две враждуващи държави и прекъсването на директните транспортни връзки, стотици хиляди семейства остават разделени, без възможност за каквато и да било комуникация. Милиони деца губят родителите си. Тази човешка драма оставя дълбока рана в душевността на корейците.
Противопоставянето на Корейския полуостров достигна границата на ядрена криза. Дали реална или преувеличавана, ядрената програма на КНДР през 90-те години на 20-ти век и в началото на 21-ви век преобразиха политиката в района. За Северна Корея борбата за надмощие на полуострова се трансформира в борба за признаване на държавата и съхраняване на режима в Пхенян.
 
 

Copyright © Аврам Агов

Аврам Агов е роден в Долна Оряховица през 1964 година. През 1988 година завършва философия с втора специалност история в СУ. През 1991 година е на едногодишна специализация в Колумбийския университет, Ню Йорк, а през 1994 година получава магистърска степен в Харвард по икономическа и политическа история на източна Азия с тясна специалност – Корея. От 1994 до 2002 година живее и работи в Сеул, Корея. Следва двегодишния курс по корейски език в университета Йонсе. След това работи шест години като мениджър в Самсунг електроникс. През 2001 година е обявен за почетен гражданин на Сеул. В момента прави докторат по икономическа история - индустриализация на Източна Азия - в университета във Ванкувър, провинция Британска Колумбия, Канада, където е и асистент по световна история на 20-ти век.
За контакти с автора: avramagov@yahoo.com.

MTR книги
Не вярвам в чудеса и затова имам резерви към концепцията за “Корейското чудо”, както и за “Японското чудо” по-рано. Чудесата се появяват като начин да си да обясним неочаквани промени. Целта на този разказ е да се вникне в средата, в която се формират “чудните” явления на южнокорейското развитие.
Аврам Агов