Media Times Review    Google   
___









икономика
 март 2005

Стопанският ХХ век на България

Румен Аврамов

Текстът е размисъл върху философията на българското икономическо развитие – особено духовно поле, на което ще се разиграят много от най-съществените конфликти на бъдещата ни среща с Европа.


<< към Част II
 
2.4. Сблъсъкът с привнесената модерност
 
     Основните идеологически матрици, сложили отпечатъка си върху променящите се представи за икономическо развитие през ХХ век винаги са носели белега на своя национален произход. В общи линии, поредният световен стопански лидер е налагал и своите представи за модерност.
     Как тези модели достигат до България?
     Едната форма на проникване е през филтъра на домораслото “философстване” чрез повърхностното, екзалтирано и казионно епигонство. “Свободното” навлизане на модерна стопанска идеология обикновено е срещало съпротивата на местното статукво и силните гласове на тези, които са схващали българските реалности като нещо уникално и неповторимо. Побългаряването се е постигало от самото битие, прекарващо през месомелачката на националната действителност всеки един от “спонтанно” проникващите модели на модерност.
     Преди да се превърне в политика, визията за икономическото бъдеще на страната преминава през интелектуалните и управленските елити. А техните мирогледни нагласи са изпитвали различни влияния. По-подробно изследване вероятно би проявило целия спектър на тези дискретни и неосезаеми зависимости. Във всеки случай, основен фактор винаги е бил “филството” на лидерите, което е една от интересните загадки. В нея се преплитат тънки струни като образованието или личните характерологични особености, със значително по-груби мотиви като търговския или политическия интерес.
     В търсенето на националните нюанси в представите за икономическа модерност изходна точка неизбежно е знаменитото есе на Боян Пенев за българската интелигенция [Вж. Б.Пенев, Нашата интелигенция, Златорог, 1924г.,/1; Защо сме такива, с.131], уловило духовното родословие на основните съставки на българския елит. Макар Боян Пенев да е имал предвид в по-голяма степен тесния академичен и художествен свят в България, наблюденията му са ключ и към интелектуалните корени на икономическите модели, владели българското обществено съзнание.
     Руската нишка той свързва със специална склонност към “публицистичен стил, към разглеждане на въпроси от морален и обществен характер, към многословно, безкрайно полемизиране”. [с.134] С Русия Боян Пенев обвързва такива черти като “дух на идеализъм и общественост”, но и “прекалената слабост към догматизъм, към доктринерство и сектантство”. [с.136] За руската нагласа “формата не е важна - съдържанието; не съдържанието а идеята; не идеята, а догмата!”. [с.134] От Русия идва пиетета към “социален утопизъм... слабостта към словесно теоретизиране и умуване, при което се пренебрегват съществуващите факти... Само за руската мисъл - уви, не и за руската действителност - са възможни големите и резки исторически преврати. В никоя друга страна... не се наблюдава такова поразително отсъствие на практически смисъл”. [с.136 - 137] Като че ли тук е описано доктринерството и нерационалността, ръководили икономическата политика през комунистическите години - апотеоза на руското влияние в България.
     Германската линия носи със себе си “бавно мислене, мудна психика”. [с.137] С нея е свързан стремежа към системност, стерилност и книжност на знанието, склонността “да се създадат всевъзможни философски системи... всичко да бъде оправдано, не само оправдано, но и възвеличено защото е немско”. [с.139] Това ще се почувства особено силно през 30-те години, когато дори страниците на СпБИД се запълват от казионни, блудкави и сухи апологии на тоталитарната немска икономическа доктрина. От Германия идва и онова основно начало, което поставя “идеята за държавата по-високо от идеята за обществото”. [с.139] - друга от водещите нишки в нашия стопански живот.
     За да стигнем до третата - френската - връзка, която като че ли има най-слабо отношение към началата на българския стопански живот. Защото Боян Пенев тук се увлича в твърде духовни посоки, където връзката с икономиката е по-незрима. Най-ценното интелектуално качество на тази нация е безапелационният авторитет на разума, който никога не е господствал в България. А френското стопанско присъствие в страната е свързано с арогантното налагане волята на кредиторите и с репарационните дългове. Това не убягва и на благосклонно настроения Боян Пенев, който признава, че Франция “в последната война и особено след нея... не прояви най-ценните си качества. Но кой не измени на себе си в опиянението на победите!”. [с.142]
     Тези “три източника и три съставни части” на българската духовност оставят един или друг отпечатък върху стопанския бит и целите, които си е поставяла България. Но вероятно най-дълбокото - не търсено от Боян Пенев - обобщение за икономическите традиции на страната е едно негативно твърдение. “За жалост от английската култура ние най-малко сме се възползвали; от всички влияния английското е най-слабо. Един ден ще изберем колко много сме загубили поради тая отдалеченост... Дух на свобода и дейност - това е характеристика на англичанина. Прям, независим, дирещ опора в собствената си съвест, в личното си убеждение, той е чужд на стадните увлечения.” [с.142]
     Това е капитално наблюдение, като много скоро след появата на класическото есе (1924 година) ние особено брутално разбираме откъснатостта на националния стопански мироглед от англо-саксонския. Откровението идва при сблъсъка с икономическата доктрина на ФК, изцяло доминирана от англичаните. В този конфликт особено ярко се проявява тоталната отдалеченост на стопанско мислене в България от утвърждаващата се нова световна парадигма. Сблъсъка от 20-те и началото на 30-те години заглъхна през годините на германско, а после и съветско господство. Но той излезе наяве с пълна сила през днешния преход, когато българския стопански манталитет отново трябваше да се конфронтира с англо-саксонския.
     Впечатляващо е, че приблизително в същия момент, когато Боян Пенев пише тези страници (несъмнено насочени към “чисто” интелектуалните сфери) друг от най-проникновените наблюдатели на българския живот - Стефан Бочев - формулира идентично твърдение, но за стопанската зависимост на страната. Той тънко характеризира различния “характер” на водещите финансови пазари. “Докато Виена се е приспособявала с нашите нужди, навици и вкусове; докато Париж ни е оставяла да действаме по свои начини и разбирания, след като и едните и другите са си получавали исканите залози и гаранции, Лондон - Ню Йорк имат друг манталитет: гдето те отиват те налагат своите методи и съмнително е, че за нас те ще променят своите схващания. Консервативната психика на англо-саксоните се изразява ясно и неумолимо във всички прояви на техния живот, тя ги принуждава и в тяхната колониална и финансова експанзивност и дошло е време и ние да влезем в стълкновение с нея.” [С.Бочев, с.249]
     Със своите наблюдения и Боян Пенев, и Стефан Бочев всъщност посочват корените на българския антииндивидуализъм. Защото спецификата на “английския дух” е специфика на индивидуалното начало, противопоставено на всички други варианти (руски, френски, немски) на обществена, държавна, или просто ирационална власт над индивида в социалния и икономически живот. Голямата разделителна линия в икономическите доктрини и в моделите за “модерност” преминава именно между англо-саксонската и останалите парадигми. От времето на Адам Смит, та до днес, икономиката е преди всичко “английска” наука. Затова обстоятелството, че българския “дух” е далечен на англо-саксонския отчасти обяснява защо икономическата наука никога не е била от силните страни в нашия интелектуален живот.
     България е страна без ярка културно-икономическа идентичност. Но в конфликта между индивидуалистичното и общественото тя винаги е клоняла към второто. Натам са я тласкали и исторически обстоятелства и всички тези интелектуални съставки, за които говори Боян Пенев. Това също обяснява защо днес страната се чувства така отдалечена - и усвоява така трудно - модела за модерност, който ни се предоставя отвън с посредничеството на международните финансови институции.
     Безспорно е имало и по-преки пътища за проникване на идеологическите щампи от тези, описани от Боян Пенев. Те са минавали през диктата на сменящите се стопански и политически метрополии на страната. Заедно с икономическата conditionality, България - както и много други страни в подобно положение - е поемала и съответното идеологическо влияние, отразяващо контурите на “модерността”. Ако се проникне в детайлите на отношенията между длъжник (България) и кредитор или на победен (отново България) и победител, ще се установи до каква степен “правото за налагане на доктрина” е вплетено в регалиите на по-силните. Насаждането на определен модел винаги е било нещо разбиращо се от само себе си. На него се е гледало като на мощна - идеологическа - гаранция за провеждане на желаната стопанска политика от по-слабия. В този смисъл това е едно напълно обяснимо и дори легитимно искане.
     Българското стопанско развитие през изтичащото столетие е пълно с примери за това как провинциалните представи за модерност са били периодично разтърсвани от идеологическите клишета на (икономическите и политически) победители. Практически няма период от ХХ век, през който страната да не е била поставяна в едно или друга идеологическа conditionality.
     През “златното десетилетие” от началото на века властва представителя на портьорите т.е. чиновника, овластен да представлява в София носителите на облигациите на българските заеми. За повече от три десетилетия след 1902 година тази функция се изпълнява от двама французи (Жорж Буске и Марсел Шарло). И двамата са бивши държавни чиновници, преминали на служба във водеща частна банка (Париба). Макар и мразени [вж. И.Салабашев, Спомени. С. 1943, с.207-217], те се интегрират плътно в българския истаблишмент и, пряко или косвено, участват във всички възлови решение на икономическата политика.
     Привидно ограничена до техническото изпълнение на договорите за външните заеми, ролята на представителя далече надхвърля чисто експертното равнище. Той държи ръка не само върху залозите по заемите (бандеролите на тютюна и други данъци), но има и фактическото право на вето върху всяка инициатива в областта на паричното законодателство. Богатите архиви от “ерата на Буске” в България [Вж. ДИА, ф.254, оп.1, 30 а.е.99. Много ценни документи се съдържат в архивите на Parbas в Париж] показват как в ежедневните си “надзорни” функции този чужд чиновник е осмислял българската действителност не само като верен пазач на интересите на кредиторите, но и от гледна точка на стандартите на господстващата тогава на Запад представа за “модерна” икономика. Поводите за конфликт са многобройни и богатата му лична и служебна кореспонденция е един от най-изразителните документи за духовното разминаване между българските и западните елити.
     Въпреки силните пълномощия на представителя на кредиторите, първото десетилетие на века е все още период, през който mainstream идеология прониква и по “неорганизираните” и спонтанни пътища, прокарвани от образованието на българи в чужбина, или от навлизащия чужд капитал. Ситуацията се променя из основни след Първата световна война. Налагането на определена икономическа доктрина вече се опира на внушителната институционална машина на Антантата. Клаузите на Ньойския договор и изпълнението им от Междусъюзническата комисия създават цял правен мир и прецеденти на стопанска практика, при които икономическите виждания на победителите се инкорпорират в българската практика като “непосредствено” право. Освен това - като гаранция срещу евентуална обезценка на националната валута, която би облагодетелствала длъжник по репарациите, какъвто е България - Комисията има директно право на вето върху емисионната политика на БНБ. Законът за ограничаване на банкнотното обръщение от 1922 година, борбата срещу монопола за износ на зърнени храни, промените в бюджетното и данъчното законодателство - това са само най-значимите фронтове, на които се сблъскват не толкова (и не само) интересите на победители и победени, колкото гледните точки на местната (почти винаги популистка) представа за стопанската политика и световните стандарти.
     Към края на 20-те години, със стабилизационните заеми, тази форма на проникване и силово налагане се облича в цивилни дрехи и приема почти съвременните черти на икономическа conditionality. Институционално тя се налага от ФК на ОН, а инструментално това става чрез така познатата ни днес формула “пари срещу реформи”. Десетилетието 1926 – 1935 година е период, през който се извършва мъчително силово модернизиране на българския стопански живот. Това са години на остра борба между спонтанните популистки решения на българските правителства и постоянния технократски коректив на ФК. В началото на 30-те години се разиграва предисторията на отношенията между България и МВФ от края на века.
     Комитетът е представен от своя комисар към българското правителство и БНБ. Статутът и политическото влияние на тази фигура са много по-значими, отколкото на представителя на носителите на облигации от предвоенните заеми. Той притежава ограничено право на вето върху решенията на БНБ, а самото му физическо присъствие в сградата на емисионната банка подчертава властта му върху икономическата политика. Постът отново се заема от висши френски чиновници (Рене Шарон, Жан Вато и Пиер Шейсон), но те вече не са в състояние да изпълняват единствено френски директиви. Напротив, по най-различни поводи комисарите стават проводници на английските виждания, които са най-влиятелни във ФК. В други случаи България (и най-вече БНБ) се превръщат в поле на съперничество и конфронтация между френската и английската доктрина за устройството на централната банка и/или за излизане от Депресията. Френските архиви, свързани с дейността на тримата комисари на ФК в България са едни от най-интересните документи за “външния” поглед върху българската стопанска действителност.
     С наближаването на Втората световна война и постепенното привличане на България в орбитата на Германия тоналността на идеологическата зависимост се променя. Но дори и при различно съдържание, каналите на нейното налагане остават тези на стопанската зависимост. В условията на повсеместно затваряне на националните стопанства, на политика на “beggar your neighbor”, на отсъствието на общоприета стопанска ортодоксия след провала на Лондонската икономическа конференция от 1933 година и на повсеместния клиринг, страни като България приемат по “естествен” път идеологията на тази политическа метрополия, която осигурява най-изгодни условия в рамките на полу-натурализираната бартерна световна икономика. Няма съмнение, че в случая това е Германия.
     След 1944 година, поредният “идеал” за модерност бе наложен отвън чрез тотална индоктринация и с помощта на брутално политическо и икономическо подчинение. Въпреки множеството извивки и нюанси през всичките 45 години на комунистически режим България бе управлявана според контурите на един ирационален икономически модел. Както ще видим по-долу обаче, той не бе органично чужд, а напротив - следваше много от гънките на националната традиция и народопсихология.
     Днешният преход възвърна механизмите на ФК от 20-те години. Нямаше по-мощен инструмент за “обучаване” в “модерна” стопанска ортодоксия упоеното от социализъм масово съзнание и неподготвените управляващи елити от договарянето, осъществяването и провалите на поредицата от stand-by споразумения с МВФ.
 
следва продължение...
 

Румен Аврамов е роден през 1953 година. До 1990 г. работи в Икономическия институт на БАН, след което е икономически съветник на Президента Желев, заместник-председател на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към Министерския съвет. От края на 1994 година е програмен директор в Центъра за либерални стратегии, в периода 1997 - 2002 е член Управителния съвет на БНБ. Работи в областта на макроикономиката, паричната политика и стопанската история.

MTR книги
Можете да купите книгата "Стопанският XX век на България"
от електронната книжарница:
www.bgbook.dir.bg

Въпреки цялата условност на летоброенето, изнизването на последните години от едно столетие поражда това трудно определимо настроение на fin de siecle, в което се примесват носталгия по пропуснати възможности, тягостни равносметки и лекотата на новото начало. На имагинерния предел между два века обществото е овладяно от успокоението, съпътстващо края на изминат път, но и от изострена чувствителност към възможните алтернативи пред бъдещето. 
Румен Аврамов

Като всяко столетие и ХХ в. е мозайка от променящи се представи зa принципите на икономическия живот и на стопанската политика. Как и в какви посоки еволюира през това столетие водещата стопанска идеология? На какъв фон се вписват “българските” идеали за модерност? 
Румен Аврамов